Агата Кристи
Предизвестено убийство (24)

VI.

Инспектор Крадък огледа обширната сиромашка дневна с приятно чувство. Тя му напомняше донякъде на неговия собствен дом в Къмбърленд. Избелели басмени завеси, овехтели столове, цветя и книги, пръснати навсякъде, и в един плетен кош — болонка. Самата госпожа Хармън му стана симпатична с объркания си вид и небрежно облекло, цялата преизпълнена от нетърпение. Но тя веднага заяви прямо:

— Няма да ви бъда от полза. Защото си бях затворила очите. Мразя да ме заслепяват. След това започна да се гърми и аз ги стиснах още по-силно. Исках, ох, как исках, убийството да бъде тихо. Не обичам шумотевиците.

— Значи не видяхте нищо? — Инспекторът й се усмихна.

— О, Господи, но пък колко неща чух само. Врати се отваряха и затръшваха, всички говореха глупости и се вайкаха. А Мици пищеше като парен локомотив. Горкичката Бъни квичеше като заек, уловен в капан. Всеки се блъскаше и се стоварваше върху някого. Когато вече престанаха да се чуват нови трясъци, си отворих очите. Всички вече бяха излезли в коридора със свещи. Тогава лампите светнаха и нещата си дойдоха на мястото. Е, не съвсем на мястото, но отново си бяхме същите, а не просто хора, останали на тъмно. Когато са на тъмно, хората доста се променят, не мислите ли?

— Мисля, че разбирам за какво говорите, госпожо Хармън.

Тя му се усмихна.

— Тогава го видях — продължи тя, — един чужденец, който доста ми приличаше на невестулка — целият розов, а на лицето му беше изписана изненада. Лежеше мъртъв с пистолет до себе си. Аз не… о, всичко просто изглеждаше абсурдно.

На инспектора също му се струваше абсурдно. Въобще цялата история го тревожеше.