Агата Кристи
Предизвестено убийство (40)

Пътуване в миналото

След цяла нощ пътуване инспектор Крадък слезе на малка гара в Хайлендс^[1].

Остана малко озадачен, че богата жена като госпожа Гьодлер, при това инвалид, която може да избира между къща в луксозен лондонски квартал, имение в Хемпшир или вила в Южна франция, беше избрала за свой дом този откъснат шотландски край, изолирана от приятели и развлечения. Тук сигурно водеше самотен живот — или беше толкова болна, че не забелязваше, или не се интересуваше от обкръжението си?

На гарата го чакаше голям старомоден даймлер, каран от възрастен шофьор. Беше слънчева утрин и инспекторът се наслаждаваше на четирийсет и петте километра път с колата, макар че отново се зачуди на този неин избор. Опита се да разбере нещо, отправяйки към шофьора внимателна забележка, и донякъде успя. Това бил нейният дом била живяла тук като момиче. Ах, от цялата фамилия останала само тя. А с господин Гьодлер били най-щастливи тук, макар че той рядко успявал да се откъсне от Лондон. Но когато му се удавало, се забавлявали като деца.

Когато пред погледа му изникнаха посивелите стени на старата крепост, Крадък почти осезателно почувства полъха на миналото. Посрещна го възрастен иконом и след като се изми и избръсна, беше поканен в стая с буйно пламтящ огън в камината, където му сервираха закуска.

След като закуси, при него влезе висока жена на средна възраст, в униформа на болногледачка. Представи му се като сестра Маклилънд.

— Пациентката ми е напълно готова да ви приеме, господин Крадък. Тя наистина ви очаква с нетърпение.

— Ще се постарая да не я тревожа — обеща Крадък.

— По-добре е да ви предупредя какво ще се случи. Ще намерите госпожа Гьодлер във видимо нормално състояние. Ще разговаря с вас с удоволствие и в един момент силите й внезапно ще я напуснат. Веднага излезте тогава и ме повикайте. Разбирате ли, тя е почти непрекъснато под въздействието на морфина. През повечето време спи. За да я подготвя за вашето посещение, трябваше да й дам мощно стимулиращо лекарство. Щом действието му премине, тя ще изпадне в полусъзнание.

— Разбирам напълно, госпожице Маклилънд. Ще бъде ли в реда на нещата, ако ми опишете точно какво е здравословното състояние на госпожа Гьодлер?

— Вижте, господин Крадък, тя умира. Животът й не може да бъде продължен повече от няколко седмици. Сигурно ще останете шокиран, ако ви кажа, че тя отдавна трябваше да е умряла, но това е самата истина. Силата, която поддържа живота й, е духът й да се радва, да се наслаждава на живота. Може да ви прозвучи странно за човек, живял дълго време като инвалид, без да е напускал дома си цели петнайсет години, но е истина. Госпожа Гьодлер никога не е била здрава, но е запазила волята си за живот. — И добави с усмивка: — Тя е очарователна жена, както сам ще видите.

Крадък бе въведен в обширна спалня, където гореше огън. В голямо легло с балдахин лежеше възрастна жена. Макар че беше само със седем-осем години по-възрастна от Летиша Блеклок, поради своята крехкост изглеждаше значително по-възрастна за годините си.

Бялата й коса бе внимателно сресана, а шията и раменете й бяха загърнати в небесносин вълнен шал, пухкав като пяна.

По лицето й бяха вдълбани бръчки от болка, но също и от доброта. И колкото и странно да изглеждаше, в избледнелите й сини очи се прокрадваше нещо, което Крадък можеше да определи единствено като дяволито намигване.

— Е, това е интересно — започна тя, — не ми се случва често да бъда посещавана от полицията. Разбрах, че Летиша Блеклок не е ранена сериозно при опита за убийството й? Как е скъпата ми Блеки?

— Много е добре, госпожо Гьодлер. Изпраща ви поздрави.

— Отдавна не съм я виждала… От дълги години вече получавам само картички за Коледа. Поканих я да ми дойде на гости, когато се върна в Англия след смъртта на Шарлот, но тя сподели, че след толкова време това ще бъде болезнено и може би е права… Блеки винаги е притежавала здрав разум. Преди около година една съученичка ми дойде на гости и о, Боже! — тя се усмихна, — досадихме си до смърт. Когато свършихме с всички „помниш ли?“, нямаше какво повече да си кажем. Беше доста потискащо.

Крадък бе доволен, че я остави да говори, преди да я притесни с въпросите си. По този начин той искаше да се добере до миналото, да разбере връзката Гьодлер-Блеклок.

— Предполагам — хитро подметна Бел, — че искате да ме питате за парите? Според завещанието на Рандъл Блеки ще получи всичко след смъртта ми. Рандъл естествено не е и сънувал, че ще го надживея. Той беше едър и силен мъж, не е боледувал нито ден, а аз винаги съм боледувала и заради моите болки, страдания и оплаквания над главата ми вечно висяха лекари със сериозни физиономии.

— Не мисля, че оплаквания е подходящата дума, госпожо Гьодлер.

Възрастната дама тихо се изсмя.

— Не исках да кажа, че съм се оплаквала. Никога не ми е било прекалено мъчно за мен. Но винаги се е знаело, че аз ще си отида първа. Само че не стана така. Да… не стана така…

— Защо съпругът ви е завещал парите си именно по този начин?

— Искате да кажете защо ги е завещал на Блеки? Не е това, за което си мислите. — Дяволитото й намигване стана съвсем очевидно. — Що за подсъзнание имате вие, полицаите! Рандъл никога не е бил влюбен в нея, нито пък тя в него. Знаете ли, Летиша всъщност има мъжки ум. У нея няма нито едно от женските чувства или слабости. Не ми се вярва изобщо да се е влюбвала. Никога не се е отличавала с особена хубост, а и дрехите не бяха нейна слабост. Използваше съвсем малко грим, но не за да изглежда по-хубава, а колкото да бъде в крак с модата. — В старческия глас се прокрадна съжаление, когато продължи разказа си: — Непозната й беше радостта от това да бъдеш жена.

Крадък загледа с интерес крехката мъничка фигура в леглото. Значи Бел Гьодлер бе изпитала тази радост и все още я изпитваше — да бъде жена. Тя му намигна.

— Винаги съм смятала — отбеляза тя, — че е ужасно скучно да си мъж. — Сетне продължи замислено: — Струва ми се, че Рандъл гледаше на Блеки до голяма степен като на по-малък брат. Доверяваше се на мнението й, което винаги е било безпогрешно. Неведнъж го е измъквала от тежки ситуации, разбирате ли?

— Тя ми спомена, че веднъж го е спасила, като му е дала пари?

— Това да, но аз говоря за нещо много повече. След толкова години мога да си позволя да кажа истината. Рандъл всъщност не умееше да прави разлика между това кое е честно и кое не. Просто не притежаваше особено чувствителна съвест. Бедничкият, наистина не можеше да различи кое е умен ход и кое е просто нечестно. А Блеки го вкарваше в правия път. Това е едно от качествата й — праволинейна е до смърт. Никога няма да стори нещо нечестно. Тя е един много свестен човек, разбирате ли? Винаги съм й се възхищавала. Със сестра й са имали ужасно детство. Баща им — стар провинциален лекар — е бил ужасяващо твърдоглав и тесногръд човек — един тиранин в семейството си. Летиша избягва от къщи, отива в Лондон и се образова като заклет експерт-счетоводител. Сестра й била инвалид — страдала от някаква деформация — и никога не се е срещала с хора, нито е излизала от къщи. Ето защо, когато баща й умря, Летиша заряза всичко, за да се върне вкъщи и да се грижи за сестра си. Рандъл беше бесен, но това не оказа никакъв ефект. Ако Летиша сметне нещо за свой дълг, тя го изпълнява. Нищо не е в състояние да я отклони.

— Колко време преди да почине съпругът ви, се случи това?

— Две-три години, мисля. Рандъл направи завещанието си, преди тя да напусне фирмата, и след това не го промени. Каза ми: „Нямаме си свое дете (малкото ни момченце почина на две годинки). След като ние с теб си отидем, по-добре Блеки да получи парите. Ще ги разиграе на борсата и ще постави всички на колене.“ Разбирате ли — продължи Бел, — Рандъл обожаваше играта „Печелене на пари“ — работата не беше само в парите, а в авантюрата, риска, силните усещания. А и Блеки обичаше това. Тя имаше същия авантюристичен дух и разбирания. Горкичката, никога не е изпитвала нормалните радости — да се влюби, да води мъжете за носа, да си играе с тях, нито е имала дом и деца — всички тези истински удоволствия на живота.

Искреното съжаление и безгрижното презрение, които тази жена изпитваше, се сториха странни на Крадък — те идваха от жена, чийто живот бе белязан от болестта, чието единствено дете бе починало, чийто съпруг също си бе отишъл, обричайки я на самотен вдовишки живот — жена, която от години бе инвалид. Тя кимна сякаш в знак на съгласие.

— Знам за какво си мислите. Но аз съм имала всичките неща, за които си заслужава да живееш. Може да са ми били отнети, но аз съм ги имала. Бях хубаво и весело момиче, омъжих се за човека, когото обичах и той не престана да ме обича… Детето ми почина, но аз го имах в продължение на две скъпоценни години… Изпитвала съм много силни физически болки — но ако имаш болки, можеш да оцениш невероятното удоволствие от това, че болката е преминала. И всички са били мили с мен, винаги… Аз съм късметлийка, наистина.

Крадък се хвана за една от предишните й реплики.

— Току-що казахте, госпожо Гьодлер, че съпругът ви е завещал богатството си на госпожица Блеклок, защото нямал на кого другиго да го остави. Но това не е съвсем вярно, нали? Той е имал сестра.

— О, Соня. Но те се скараха преди много години и прекратиха всякакви отношения помежду си.

— Той не е одобрявал брака й?

— Да, тя се омъжи за един човек — как му беше името…

— Стамфордис.

— Точно така. Димитри Стамфордис. Рандъл винаги казваше за него, че е мошеник. Двамата не се харесаха още от самото начало. Но Соня беше лудо влюбена и твърдо решена да се оженят. Аз самата не виждах защо да не се оженят. Но мъжете гледат на тези неща по различен начин. Соня не беше малко момиче — беше двайсет и пет годишна — и прекрасно знаеше какво върши. А той си беше мошеник — смея да го твърдя — в смисъл, истински мошеник. Даже смятам, че е имал криминално досие. И Рандъл през всичкото време подозираше, че името, с което се представя, е фалшиво. Соня знаеше всичко това. Работата беше там (което Рандъл, разбира се, въобще не одобряваше), че Димитри беше неотразимо привлекателен за жените. А и той бе толкова влюбен в Соня, колкото и тя в него. Рандъл настояваше на своето — че той се жени за нея заради парите й, а това не беше вярно. Соня беше много красива. И жена с характер. Ако един ден бракът й се окажеше грешка, ако Димитри се отнасяше зле с нея или й изневеряваше, тя щеше да отреже загубите и да го напусне. Соня беше богата и можеше да прави с живота си, каквото си поиска.

— И те никога не се сдобриха?

— Не. Рандъл и Соня никога не са се спогаждали особено. Тя ненавиждаше опитите му да осуети брака й. Веднъж му заяви: „Много добре. Ти си просто невъзможен! Повече няма да ме видиш!“

— Но вие все пак се видяхте?

Бел се усмихна.

— Не, получих писмо от нея след около осемнайсет месеца. Пишеше ми от Будапеща, доколкото си спомням, но не беше оставила адрес. Настояваше да предам на Рандъл, че е много щастлива и че току-що е родила близнаци.

— Беше ли написала имената им?

Бел отново се усмихна.

— Съобщи ми, че са се родили точно в дванайсет часа по обяд и щяла да ги нарече Пип и Ема. Но може и да е било просто шега, разбира се.

— Не ви ли се е обаждала повече?

— Не. Пишеше, че заминава с мъжа си и бебетата за Америка. Повече нищо не чух за нея…

— Дали случайно не пазите това писмо?

— Не, боя се, че не… Прочетох го на Рандъл, а той само измърмори: „Скоро ще се разкайва, че се е омъжила за този тип.“ Не спомена нищо повече по въпроса. Забравихме за нея. Тя просто излезе от живота ни…

— Въпреки това господин Гьодлер завеща имението си на децата й в случай, че госпожица Блеклок почине преди вас?

— О, това беше мое дело. Запитах го, когато ми съобщи за завещанието си: „Ами ако Блеки умре преди мен?“ Той много се изненада. Тогава му обясних: „О, знам, че Блеки е здрава като кон, а аз съм крехко създание, но съществуват както нещастни случаи, така и случаи на дълбоки, макар и тежки старини…“ А той ми отвърна: „Няма никой друг, абсолютно никой.“ Казах му: „Има Соня“ и той моментално реагира: „И да оставя този тип да пипне парите ми? Не — само това не!“ Тогава му изтъкнах, че тя има деца — Пип и Ема — и че те може да са станали повече. Той продължи да мърмори, но ги включи в завещанието си.

— И от този ден нататък — рече бавно Крадък — не сте чували нищо повече за зълва си или за децата й?

— Нищо. Може да са умрели, може да са къде ли не.

„Може да са в Чипинг Клегхорн“ — помисли си Крадък.

Сякаш прочела мислите му, в очите на Бел Гьодлер се появи тревога. Тя промълви:

— Не ги оставяйте да причинят зло на Блеки. Блеки е добра. Не бива да се случи нищо лошо с…

Гласът й неочаквано замря. Крадък забеляза, че около устата и очите й внезапно се появиха сиви кръгове.

— Вие сте уморена — каза той, — аз ще тръгвам.

Тя кимна.

— Изпратете ми Мак — прошепна тя. — Да, уморена… — Направи немощен жест с ръка. — Грижете се за Блеки… Нищо не бива да й се случва… Грижете се за нея…

— Ще направя всичко, което мога, госпожо Гьодлер.

Той се надигна и се отправи към вратата.

Гласът й го изпроводи:

— Не ми остава още много и ще бъда мъртва… опасно е за нея… погрижете се…

На излизане се размина със сестра Маклилънд и неловко измърмори:

— Надявам се, че не съм й навредил.

— О, не ми се вярва, господин Крадък. Казах ви, че рухва изведнъж.

По-късно той се обърна към болногледачката:

— Единственото нещо, което не успях да попитам госпожа Гьодлер, е дали няма някакви стари снимки? Ако е така, се чудех…

Тя го прекъсна:

— Боя се, че няма нищо такова. Всичките й лични книжа и вещи бяха оставени на съхранение заедно с мебелите им от лондонската къща в самото начало на войната. Госпожа Гьодлер беше отчайващо зле тогава. После хранилището беше разрушено от бомбите. Госпожа Гьодлер силно се разстрои, че губи толкова много лични спомени и семейни документи. Боя се, че не е останало нищо.

„Ето така значи стоят нещата“ — помисли си Крадък. И все пак чувстваше, че пътуването му не е било напразно. Пип и Ема — тези близнаци-двойници — не бяха пълни двойници. Крадък разсъждаваше: „Брат и сестра, израснали някъде в Европа. Соня Гьодлер е била богата жена по времето, когато се е омъжила. Но в Европа парите й не са били вече същите пари. Странни неща са се случвали с парите през войната. И ето ти двама млади хора — син и дъщеря на човек с криминално досие. Да предположим, че са дошли в Англия кажи-речи без пукната пара. Какво биха направили? Ще търсят богати роднини. Вуйчо им — човек с огромно богатство — е починал. Вероятно първото нещо, което биха сторили, е да проверят завещанието му, за да видят дали случайно не са оставени пари на тях или на майка им. И така, те отиват в Съмърсет Хаус^[2] и научават съдържанието на завещанието. Оттам вероятно разбират за съществуването на госпожица Летиша Блеклок. След това правят проучване за вдовицата на Рандъл Гьодлер. Тя е инвалид, живее в Шотландия и не й остава още много да живее. Ако тази Летиша Блеклок умре преди нея, те стават наследници на огромно богатство. И какво следва?“

Крадък разсъждаваше: „Те не биха отишли в Шотландия. Ще открият къде живее в момента Летиша Блеклок. И ще отидат там, но не като самите себе си… Ще пристигнат заедно… или поотделно? Ема… Чудя се?… Пип и Ема… Ще си изям шапката, ако Пип или Ема, или и двамата не са в Чипинг Клегхорн в момента…“