Агата Кристи
Предизвестено убийство (52)

IV.

На връщане от автобусната спирка госпожица Хинчклиф спря, за да качи в колата госпожица Марпъл, която ситнеше по улицата.

— Здравей — извика й тя. — Ще се измокриш. Ела да пиеш чай у нас. Видях, че Бънч чака автобуса. Като се върнеш, ще бъдеш съвсем сама. Ела да се включиш и ти. С Мъргатройд правим нещо като пресъздаване на убийството. Имам чувството, че напипахме нещо. Пази се от кучката. Доста е нервна.

— Каква красавица!

— Красива кучка, а! Тези глупаци да вземат да я държат на автобусната спирка от сутринта, без да ми кажат. Добре ги наредих аз, тези мързеливи к’лета. Ох, извинявай, че държа такъв език. У дома в Ирландия ме възпитаваха коняри.

Малката кола направи завой и спря рязко в задния двор на Боулдърс.

Ято нетърпеливи пилци обградиха дамите още щом слязоха.

— По дяволите! — изруга Хинчклиф. — Мъргатройд не им е дала царевица.

— Трудно ли се намира царевично зърно? — запита гостенката.

Госпожица Хинчклиф намигна.

— Аз съм близка с повечето фермери.

Като прогони кокошките, тя придружи госпожица Марпъл до къщата.

— Дано не си се измокрила много.

— Не, с мушама съм.

— Ще запаля камината, ако Мъргатройд все още не я е запалила. Е-о-о, Мъргатройд! Къде ли е тази жена? Мъргатройд! Къде отиде кучето? Сега пък то изчезна.

Отвън се дочу провлечен, зловещ вой.

— О, по дяволите, тази глупава кучка — стъпвайки тежко, Хинчклиф се приближи до вратата и извика: — Е-о-оп, Къти, Къти. Много тъпо име, но какво да се прави, така са я нарекли. Трябва да й измислим ново име. Е-о-оп, Къти.

Червеният сетер душеше нещо паднало под опънатото въже, на което се ветрееха прострени дрехи.

— На Мъргатройд даже не й е дошло наум да прибере прането от въжето. Къде се е дянала?

Червеният сетер отново завря муцуна в купчината дрехи, после я вдигна високо нагоре и пак зави.

— Какво му става на това куче?

Госпожица Хинчклиф закрачи през тревата.

Разтревожена, госпожица Марпъл я последва забързано. Те застанаха там една до друга, а дъждът биеше в лицата им. Ръката на по-старата жена се вдигна и обгърна раменете на по-младата. Усети как мускулите й се стегнаха и застинаха, докато гледаше надолу към проснатата фигура с посиняло, сгърчено лице и изплезен език.

— Ще убия този, който го е направил — промълви Хинчклиф тихо и спокойно. — Само да я докопам…

Госпожица Марпъл я изгледа въпросително.

— Нея?

Госпожица Хинчклиф я погледна:

— Да. Знам коя е — почти съм сигурна… Едната от трите възможни.

Тя остана така още миг, загледана в мъртвата си приятелка, след това се обърна и тръгна към къщи. Гласът й беше сух и твърд, когато произнесе:

— Трябва да се обадим на полицията, а докато ги чакаме, ще ти кажа нещо — в известен смисъл вината, че Мъргатройд лежи тук, е моя. Бях го обърнала на игра… Убийството не е игра…

— Да — съгласи се гостенката, — не е игра.

— Ти имаш понятие от тези неща, нали? — запита Хинчклиф, като вдигна слушалката и набра номера.

Изложи накратко фактите и затвори телефона.

— След няколко минути ще бъдат тук… Да, разбрах, че си се намесвала в такива неща по-рано… Струва ми се, Едмънд Суетънхам ми го каза… Искаш ли да чуеш какво правехме с Мъргатройд?

Тя накратко описа разговора им, преди да тръгне за автобусната спирка.

— И викаше след мен, разбираш ли, точно когато тръгвах… Ето откъде разбрах, че е била жена, а не мъж… Ако бях почакала малко, само да я бях изслушала! По дяволите, кучето — можеше да почака още петнайсет минути.

— Не се обвинявай, мила моя. Няма смисъл. Човек не може да предвиди всичко.

— Да, не може… Нещо чукна по прозореца, спомням си. Може би тя е била там отвън, а може и да е била на път към къщи… А ние вътре с Мъргатройд викаме ли, викаме, колкото ни глас държи… Тя е чула… Всичко е чула…

— Все още не знам какво ти е казала твоята приятелка.

— Само едно изречение — „Тя не беше там“. — Млъкна за момент и пак продължи: — Разбираш ли? Имаше три жени, които не бяхме елиминирали — госпожа Суетънхам, госпожа Истърбрук, Джулия Симънс. И една от тях не е била там… Не е била в гостната, защото се е измъкнала в антрето през другата врата.

— Да — каза госпожица Марпъл, — разбирам.

— Една от тези три жени е. Не знам коя, но ще разбера!

— Извинявай — обади се гостенката, — но тя (имам предвид госпожица Мъргатройд) точно по този начин ли го произнесе като теб?

— Какво искаш да кажеш с това „като мен“?

— О, мила, как да ти обясня? Ти го произнесе по следния начин: „Тя-не-беше-там“ — с еднакво ударение върху всяка дума. А всъщност това може да се произнесе по три различни начина. Например можеш да кажеш: „Тя не беше там“ — много лично. Или „Тя не беше там“ — като потвърждение на вече съществуващо подозрение. А можеш да го произнесеш и така (и то е най-близко до онова, което ти току-що изрече) — „Тя не беше там“ — доста неопределено, с ударение върху „там“, ако въобще е имало ударение.

— Не знам. — Госпожица Хинчклиф поклати глава. — Не помня… Откъде да знам, по дяволите! Но мисля, да, май че наистина каза: „Тя не беше там.“ Това е най-естественият начин, предполагам. Просто не съм сигурна. Има ли някакво значение?

— Да — отвърна замислено госпожица Марпъл, — така мисля. Това е съвсем слабо указание, разбира се, но все пак е указание. Да, има голямо значение, струва ми се…