Агата Кристи
Предизвестено убийство (18)

III.

Докато Крадък и Флечър се приближаваха до входната врата, тя се отвори със замах и един висок хубав младеж едва не се сблъска с тях.

— Детективи по петите ми — извика младият мъж.

— Господин Патрик Симънс?

— Точно така, инспекторе. Вие сте инспектор, нали, а другият е сержант?

— Напълно сте прав, господин Симънс. Мога ли да поговоря с вас, ако обичате?

— Невинен съм, инспекторе. Кълна се, че съм невинен.

— Хайде, господин Симънс, не се правете на шут. Трябва да се видя с още много хора и нямам време за губене. Каква е тази стая? Можем ли да влезем в нея?

— Това е така наречената читалня, но никой не чете.

— Съобщиха ми, че учите? — попита Крадък.

— Не успях да се съсредоточа в математиката и затова се прибрах вкъщи.

С делови вид инспектор Крадък се осведоми за трите му пълни имена, възраст и данни за военната му служба.

— А сега, господин Симънс, бихте ли ми описали какво се случи снощи?

— Ами, играхме си на любезни домакини, инспекторе — тоест Мици се зае да майстори хубави сладки, леля Лети отвори нова бутилка шери…

Крадък го прекъсна:

— Нова бутилка? Имало ли е отворена?

— Да. Празна до половината, но леля Лети не я одобри.

— Значи е била нервна, така ли?

— О, не бих казал. Тя е безкрайно разумен човек. Струва ми се, че старата Бъни даваше тон за подобно нещо — през целия ден предричаше нещастие.

— Значи госпожица Бънър определено беше наплашена?

— О, да, и изпитваше пълно удоволствие.

— Значи е приела обявата насериозно?

— Побърка се от страх.

— Когато за пръв път е прочела обявата, госпожица Блеклок изглежда е помислила, че вие имате пръст в тази работа. Защо?

— О, мен ме обвиняват за всичко тук!

— А вие нямахте нищо общо с това, така ли, господин Симънс?

— Аз? За нищо на света.

— Някога да сте виждали или разговаряли с този Руди Шерц?

— Не съм го виждал никога през живота си.

— Но вие бихте си направили такъв род шега, а?

— Кой ви е казал това? Само защото веднъж застлах леглото на Бъни с ябълков пай и изпратих на Мици картичка, че Гестапо е по петите й.

— Искам просто да ми разкажете какво се случи.

— Тъкмо бях отишъл до малката гостна да донеса шерито, когато като по магически знак светлините угаснаха. Обърнах се и зърнах някакъв тип, застанал на вратата. Той извика: „Горе ръцете, не мърдайте“ и всички заахкаха и запискаха. И тъкмо си помислих: „Защо не взема да го изхвърля“ и той започна да стреля с пистолет. След това се свлече и фенерът му изгасна и ние отново останахме на тъмно. Полковник Истърбрук започна да раздава команди на висок глас, сякаш се намираше в казармата. „Светлина“, викаше той и „Колко ще издържи запалката ми? Няма да е много — такива са тези скапани изобретения“.

— Останахте ли с впечатлението, че натрапникът се цели именно в госпожица Блеклок?

— Откъде да знам? По-скоро бих казал, че изпразни пистолета си заради самото удоволствие, а сетне може би е усетил, че е отишъл твърде далеч.

— И се е застрелял?

— Възможно е. Когато видях лицето му, ми се стори като на онези дребни бъзливи крадци, които лесно губят присъствие на духа.

— И сте сигурен, че не сте го виждали преди?

— Никога.

— Благодаря ви, господин Симънс. Искам да разпитам и останалите, които са присъствали снощи. В какъв ред ще е най-добре да стане това?

— Ами нашата Филипа — госпожа Хеймс — работи в Дейъс Хол. Портата им е почти срещу нашата. След това най-близо са семейство Суетънхам. Всеки може да ви упъти.