Агата Кристи
Предизвестено убийство (48)

III.

Инспектор Крадък се отби в къщата на свещеника едва на следващия ден следобед.

Денят беше мрачен и ветровит.

Госпожица Марпъл бе примъкнала стола си близо до огъня и плетеше. Бънч пълзеше по пода и изрязваше някакъв плат по кройки.

Тя седна, отметна кичур коса от очите си и загледа инспектора в очакване.

— Не знам дали това не е нарушаване на доверието — започна инспекторът, обръщайки се към госпожица Марпъл, — но бих искал да прочетете това писмо.

Обясни й как бе открил писмата на тавана.

— Това е твърде трогателна колекция от писма — подчерта той. — Госпожица Блеклок е изляла цялата си душа в тях с надеждата да поддържа у сестра си интерес към живота и по този начин да крепи здравето й. Очертан е съвсем ясен портрет на стария им баща — възрастния доктор Блеклок. Един истински твърдоглав тиранин със закостенели разбирания, убеден, че всичко, което мисли или казва, е правилно. Сигурно е уморил стотици пациенти с ината си. Не е търпял никакви нови идеи и методи.

— Не съм сигурна дали бих го обвинила за това — рече госпожица Марпъл. — На мен все ми се струва, че младите лекари горят от желание да експериментират. След като ни избият всички зъби и ни натъпчат с какви ли не незнайни хормони, и отрежат разни части от вътрешностите ни, си признават, че не могат да направят нищо за нас. Лично аз предпочитам старомодните лекове — големите черни флакони с лекарства. В края на краищата тях поне човек може да излее в мивката.

Тя пое писмото, което Крадък й подаде с думите:

— Искам да го прочетете, защото си мисля, че това поколение би могло да бъде разбрано по-добре от човек като вас, отколкото от мен. Наистина нямам представа по какъв начин са разсъждавали тези хора.

Госпожица Марпъл разгъна тънката хартия.

Скъпа Шарлот,

Не съм ти писала от два дни, защото тук възникнаха най-ужасните семейни усложнения. Сестрата на Рандъл, Соня (Помниш ли я? Тя дойде да те изведе с колата един ден? Как искам да излизаш повече навън), заяви, че има намерение да се омъжи за един човек, Димитри Стамфордис. Виждала съм го само веднъж. Много привлекателен мъж, но според мен не може да се разчита на него. Р. Г. е бесен и го нарича крадец и мошеник. Бел, Господ да я поживи, само лежи на дивана и се усмихва. Соня, която изглежда доста сдържана, но всъщност има ужасно избухлив характер, е толкова разгневена на Р. Г., че вчера си помислих, че ще го убие! Направих всичко, каквото можах. Говорих поотделно със Соня и с Р. Г. и ги убедих да погледнат по-трезво на нещата. И когато отново се събраха, всичко започна отначало! Нямаш представа колко е тягостно.

Р. Г. направи запитвания — изглежда, този Стамфордис е крайно неблагонадеждна личност. През това време бизнесът изостана. Продължавам да си върша работата в кантората и това в известен смисъл е забавно, защото Р. Г. ми е дал пълна свобода на действие. Вчера ми заяви: „Слава Богу, че на този свят има един нормален човек. Ти надали ще се влюбиш в един крадец, нали, Блеки?“ Отговорих му, че надали изобщо ще се влюбя в някого. А Р. Г. ми каза: „Я да подгоним малко новите зайци в Ситито.“

Понякога наистина е настроен дяволски дръзко и плава опасно по гребена на вълната. На другия ден ми съобщи: „Ти твърдо си решила да ме държиш в правия път, нали, Блеки?“ Така и ще правя. Не мога да разбера как някои хора не виждат кога едно нещо е непочтено, но Р. Г. определено е неспособен да го проумее. Интересува го само дали е незаконно. Бел само се смее на всичко това. Тя смята, че врявата около Соня е пълна глупост. „Соня си има свои пари — казва тя. — Защо да не се омъжи за този човек, щом го иска?“ Аз й отвърнах, че може да се окаже голяма грешка, а Бел ми възрази: „Никога не е грешка да се омъжиш за човека, когото си избрала, дори и после да съжаляваш за това.“ И после: „Мисля, че Соня не иска да скъса с Рандъл заради парите. Соня много обича парите.“ Но стига за това. Как е татко? Не му изпращам поздрави. Но ако мислиш, че ще е по-добре, поздрави го. Срещаш ли се с нови хора? Не бива да гледаш така болезнено на това, скъпа. Соня ме помоли да те поздравя. Току-що влезе и свива и разтваря пръсти като побесняла котка, която си точи ноктите. Май отново са имали кавга с Р. Г. Соня наистина може да те изкара от нерви понякога. Обича да гледа отвисоко с този неин студен поглед. Много целувки, скъпа, и горе главата. Лечението с йод може да се окаже много ефикасно. Направих запитвания за него — изглежда, наистина дава добри резултати.

Твоя любяща сестра, Летиша.

Госпожица Марпъл сгъна писмото и му го върна.

Имаше замислен вид.

— Е, какво мислите за нея? — не издържа Крадък. — Каква представа си изградихте?

— За Соня ли? Трудно е, разбирате ли, да видиш някого през очите на друг човек… Обича да постига своето — това поне е ясно, струва ми се. Не иска да се лиши от нищо в този живот…

— Свива и разтваря пръсти като побесняла котка — промърмори Крадък. — Това май ми напомня за някого… — Той се смръщи.

— „Направи запитвания…“ — измърмори госпожица Марпъл.

— Ако можехме да се доберем до резултата от тези запитвания — въздъхна инспекторът.

— Това писмо напомня ли ти за някого от Сейнт Мери Мийд? — попита Бънч доста неразбираемо, тъй като устата й беше пълна с карфици.

— Не бих казала, скъпа… Може би доктор Блеклок прилича малко на господин Къртис, свещеника от Уесли. Той не даваше на детето си да носи шина за оправяне на зъбите. Казваше, че такава е волята божия — зъбите й да стърчат. Веднъж се намесих: „Но нали ти подрязваш брадата си и си подстригваш косата? Може би божията воля е косата ти да расте дълга?“ Но той ми отвърна, че това било съвсем друга работа. Типично за мъжете. Но това не ни върши работа в нашия случай.

— Така и не успяхме да разберем произхода на пистолета. Не е бил на Руди Шерц. Ако знаех кой в Чипинг Клегхорн има пистолет…

— Полковник Истърбрук има — обади се Бънч. — Държи го в чекмеджето си при яките.

— Откъде знаете, госпожо Хармън?

— Госпожа Бът ми довери. Всеки ден се виждам с нея. Или по-точно два пъти седмично. „Като военен, каза ми тя, той има пистолет, който ще му свърши добра работа, ако се появят крадци.“

— Кога ви каза това?

— Преди цяла вечност. Мисля, че най-малко преди шест месеца.

— Полковник Истърбрук? — промърмори Крадък.

— Като въртележките по панаирите, нали? — подметна Бънч. — Въртят се, въртят се и всеки път спират на различно място.

— Да не искате да ми кажете… — изстена Крадък. — Но полковникът се е отбивал в Литъл Падъкс един ден да остави някаква книга. Може тогава да е смазал вратата. Но е споменал това съвсем открито, за разлика от госпожица Хинчклиф.

Госпожица Марпъл леко се покашля и отбеляза:

— Не бива да забравяте в какви времена живеем, инспекторе.

Крадък я изгледа, без да разбира нищо.

— В края на краищата — подхвърли тя, — вие сте от полицията, нали? Хората внимават какво говорят пред полицаите, не сте ли съгласен?

— Не разбирам защо? — запита Крадък. — Освен ако не крият нещо престъпно?

— Тя има предвид кравето масло — намеси се Бънч, заобикаляйки усърдно крака на масата, за да намести една хвърчаща кройка. — Краве масло и царевица срещу кокошки, а понякога и сметана или даже парче бекон.

— Покажи му онази бележка от госпожица Блеклок — предложи госпожица Марпъл. — Тя е отпреди известно време, но звучи като първокласна кримка.

— Къде я дянах? Тази ли имаш предвид, лельо Джейн?

Възрастната жена я взе и я погледна.

— Да — произнесе със задоволство, — тази е. — И я връчи на инспектора.

Направих допитвания. Денят е четвъртък — пишеше госпожица Блеклок. — По всяко време след три. Ако има за мен, остави го на обичайното място.

Бънч се разсмя и изплю карфиците. Госпожица Марпъл наблюдаваше лицето на инспектора.

Съпругата на свещеника се зае да му обясни:

— Четвъртък е денят, в който една от съседните ферми прави маслото. И дават на всеки, който поиска да си купи по малко. Обикновено госпожица Хинчклиф го събира. Тя е много близка с всички фермери — предполагам, заради прасетата й. Но работата е малко шушу-мушу, нали разбирате, нещо като местна система за размяна на продукти. Един купува краве масло и оставя краставици или нещо друго; друг пък оставя по нещичко, когато коли прасе — понякога се случва прасето да се нарани и трябва да се ликвидира — нали разбирате, има най-различни комбинации. Само че човек не го казва ей така направо на полицията, защото, предполагам, голяма част от тази размяна е незаконна. Но никой нито е видял, нито е чул, защото се извършва по такъв сложен начин. Навярно, Хинч се е промъкнала в Литъл Падъкс с малко масло или друго нещо и го е оставила на „обичайното място“. Впрочем това е коритото за брашно под шкафа. В него няма брашно.

Крадък въздъхна.

— Радвам се, че се видях с вас, дами — рече той.

— Има и купони за дрехи, които обикновено не се купуват, защото не се смята за честно — продължи Бънч. — Пари не участват. Но жени като госпожа Бът или госпожа Финч, или госпожа Хигинс обичат да носят било хубава вълнена рокля, било зимно палто — малко употребявани — и плащат за тях с купони вместо с пари.

— По-добре не казвайте нищо повече — предупреди Крадък. — Всичко това е противозаконно.

— Значи не трябва да има такива глупави закони — отвърна му Бънч и отново напълни устата си с карфици. — Аз, разбира се, не го правя, защото на Джулиън не му е приятно, но естествено знам какво става.

Инспекторът беше близо до отчаянието.

— Всичко звучи така приятно и обикновено — въздъхна, — смешно, симпатично и простичко. И все пак убити са един мъж и една жена. Може да бъде убита още една, преди да съм се добрал до нещо определено, от което да тръгна. За момента оставих настрана грижите за Пип и Ема. Насочих се към Соня. Ще ми се да знам как е изглеждала. В писмата намерих една-две снимки, но нито една не би могла да бъде нейна.

— Откъде знаете това? Знаете ли как е изглеждала?

— Ами, дребна и мургава, по думите на госпожица Блеклок.

— Така ли? — рече госпожица Марпъл. — Много интересно.

— Една от снимките смътно ми напомня за някого. На високо, русокосо момиче с вдигната коса. Не знам коя е. Но във всеки случай не е Соня. Мислите ли, че госпожа Суетънхам може да е била мургава като момиче?

— Не е много тъмна — каза Бънч. — Има сини очи.

— Надявах се да има снимка на Димитри Стамфордис, но това би било прекалено много… Е — взе той писмото, — съжалявам, че това не ви подсказва нищо, госпожице Марпъл.

— О! Напротив, подсказва ми — отвърна тя. — Подсказва ми много неща. Просто го прочетете отново, инспекторе — особено там, където пише, че Рандъл Гьодлер е правил запитване относно Димитри Стамфордис.

Крадък я зяпна в недоумение.

Телефонът иззвъня. Бънч стана от пода и отиде в антрето, където държаха телефона си в духа на добрата стара викторианска традиция.

Върна се в стаята, за да съобщи, че търсят Крадък.

Малко изненадан, инспекторът отиде до телефона, като внимателно затвори вратата на дневната след себе си.

— Крадък? Райдсдейл на телефона.

— Да, сър.

— Прегледах доклада ти. При разговора, който си провел с Филипа Хеймс, чета, че тя категорично отрича да е виждала мъжа си след дезертирането му от армията?

— Точно така, сър, дори го подчерта. Но според мен не казваше истината.

— Съгласен съм с теб. Помниш ли онзи случай отпреди десет дни — един мъж, прегазен от камион и откаран в Обединената болница в Милчестър с мозъчно сътресение и счупен таз?

— Онзи, дето измъкнал едно дете почти изпод колелата на камиона и самият той бил сгазен?

— Точно той. Не е имал документи в себе си и никой не е дошъл да го потърси. Изглежда е бил издирван от полицията. Починал е снощи, без да дойде в съзнание. Но е идентифициран — дезертьор от армията — Роналд Хеймс, бивш капитан в Саут Ломшир.

— Съпругът на Филипа Хеймс?

— Да. У него са намерили стар автобусен билет от Чипинг Клегхорн и доста солидна сума пари.

— Значи все пак е получил пари от жена си? Все си мислех, че той е бил човекът, когото Мици е подслушала да разговаря с нея в беседката. Госпожа Хеймс, разбира се, твърдо отрече. Но, сър, произшествието с камиона сигурно е било преди…

Райдсдейл го прекъсна:

— Да. Бил е откаран в болницата в Милчестър на двайсет и осми. Въоръженият грабеж в Литъл Падъкс беше на двайсет и девети. Това го освобождава от всякаква възможна връзка с грабежа. Но съпругата му, разбира се, не е разбрала нищо за произшествието и навярно през цялото време е мислела, че е замесен. Естествено е да си мълчи — в края на краищата той й е съпруг.

— Твърде доблестна постъпка, не мислите ли, сър? — отбеляза Крадък.

— Спасяването на детето от камиона ли? Да. Доста смело. Не ми се вярва да е дезертирал от страх. Но всичко това вече е минало. Добра смърт за човек, който е опетнил името си.

— Все пак се радвам заради нея — обади се инспекторът. — И заради момченцето им.

— Да, вече няма да се срамува заради баща си. А младата жена ще има възможност пак да се омъжи.

Крадък изрече бавно:

— Мислих върху това, сър… То открива… нови възможности.

— Добре е ти да й съобщиш новината. И без това си там.

— Ще го направя, сър. Още сега ще отида. Или по-добре да изчакам, докато се върне в Литъл Падъкс. Може да се окаже тежък шок за нея. А има и още едно лице, с което първо искам да поговоря.