Агата Кристи
Предизвестено убийство (30)

II.

Крадък влезе в кухнята. Зададе на Мици същите въпроси, както и преди и получи същите отговори.

Да, заключила главния вход малко след четири часа. Не, не го прави винаги, но този следобед била изнервена от „онази ужасна обява“. Нямало смисъл да заключва страничната врата, защото господарката й и госпожица Бънър излизали оттам да затварят патиците и да хранят пилетата, а и госпожа Хеймс обикновено влизала оттам след работа.

— Госпожа Хеймс съобщи, че е заключила вратата, след като влязла в 5.30 часа — отбеляза Крадък.

— Ах, и вие й вярвате. Ами да, вярвайте й…

— Мислите, че не бива да й вярваме?

— Има ли значение какво мисля? И бездруго няма да ми повярвате.

— Ами, дайте ни възможност. Значи смятате, че госпожа Хеймс не е заключила вратата?

— Мисля, че специално се е постарала да не я заключи.

— Какво искате да кажете с това? — запита Крадък.

— Този младеж не е работил сам. Не, той знае откъде да влезе, знае кога вратата ще остане отключена за него — о, и то много удобно отключена!

— Какво се опитвате да намекнете?

— Каква полза има от думите ми? Вие няма да ги чуете. Казвате, че съм едно бедно момиче — бежанка, която лъже. Казвате, че русата английска дама — о, да, тя не лъже — толкова е британска, толкова е честна. Тогава вярвайте на нея, не на мен. Само че аз мога да ви кажа, и още как!

Тя тресна тигана върху печката.

Крадък се чудеше дали да вземе думите й под внимание, или да ги разглежда като изблик на злоба.

— Ние вземаме под внимание всичко, което ни се каже — обади се той.

— Абсолютно нищо няма да ви кажа. Защо да ви казвам? Всички сте един дол дренки. Преследвате и презирате бедните чужденци. Ако ви съобщя, че преди една седмица този младеж дойде тук да иска пари от госпожица Блеклок и тя го прати да си върви, и както вие казвате, го отряза — ако ви призная, че после го чух да говори с госпожа Хеймс — точно така, в беседката — вие само ще кажете, че съм го измислила!

„И сигурно си го измислила“ — каза си Крадък и отвърна:

— Но не бихте могла да чуете разговора им в беседката.

— Точно тук грешите! — извика тържествуващо Мици. — Излязох да набера коприва — копривата е много полезна. Те не мислят така, но аз слагам от нея в яденето, без да им казвам. И ги чух да си говорят там. Той я питаше: „Но къде мога да се скрия?“, а тя му отговори: „Ще ти покажа.“ И после добави: „В шест и петнайсет.“ И аз си рекох: „Значи така! Ето какво било поведението ти, изисканата ми лейди! След работа да ходиш на срещи с мъж. Да го вкарваш в къщата. Това няма да се хареса на госпожица Блеклок.“ Тя ще те изхвърли. Ще ги проследя, викам си, ще ги подслушам и после ще съобщя на госпожица Блеклок. Но сега разбирам, че съм била на погрешен път. Не любов й се е въртяла в главата, ами кражба и убийство. Вие обаче ще кажете, че всичко това са измислици. Лошата Мици — ще си кажете вие — ще я тикна в затвора.

Крадък се чудеше. Тя сигурно си измисляше. Но може пък и да беше истина? Предпазливо запита:

— Сигурна ли сте, че тя разговаряше с Руди Шерц?

— Естествено, че съм сигурна. Той тъкмо си тръгваше и го видях, че от пътеката сви към беседката. И след малко аз отидох да видя дали има хубава свежа и зелена коприва.

Може ли да има хубава, свежа и зелена коприва през октомври? Все пак Крадък се впечатли от факта, че Мици моментално измисли претекст за явното си шпиониране.

— Успяхте ли да чуете нещо друго?

Мици изглеждаше разстроена.

— Тази госпожица Бънър — оная с дългия нос — започна да ме вика ли, вика. Мици! Мици! И аз трябваше да вървя. Ама че е досадна. Все се меси. Щяла да ме научи как се готви. На нейното готвене! Че то нейното готвене има вкус на вода — на вода и нищо друго!

— Защо не ми казахте това онзи ден? — строго попита Крадък.

— Защото не се сетих — не мислех, че… Чак после се досетих, че това са го планирали заедно с нея.

— Напълно ли сте сигурна, че беше госпожа Хеймс?

— О, да, сигурна съм. Да, съвсем сигурна. Тази госпожа Хеймс е крадла. Крадла и съучастничка на крадци. Това, което получава от работата в градината, не й стига, не е достатъчно за такава изтънчена дама като нея. Та трябваше да обере и госпожица Блеклок, която е толкова добра с нея. О, тя е лоша, лоша, лоша, тази…

— Ами ако някой каже, че е видял вас да говорите с Руди Шерц? — подметна инспекторът, като я наблюдаваше внимателно.

Предположението му не произведе ефекта, на който се надяваше. Мици само изсумтя и отметна глава.

— Ако някой каже, че са ме видели да говоря с него, това ще бъдат лъжи, лъжи, лъжи и пак лъжи — презрително процеди тя. — Лесно е да натопиш някого, но тук, в Англия, трябва и да го докажеш. Така ми каза госпожица Блеклок и е вярно, нали? Аз не говоря с убийци и крадци. И нито един английски полицай няма да се съгласи, че това е вярно. Кажете как да сготвя обяда, като сте тук и говорите ли, говорите? Излезте от кухнята ми, моля! Сега искам да приготвя един много внимателен сос.

Крадък послушно излезе. Малко бе разколебан в съмненията си относно Мици. Разказаното от нея за Филипа Хеймс звучеше много убедително.

Мици може би беше лъжкиня (и точно за такава я смяташе), но му се стори, че в разказа й съществува истина. Реши да говори с Филипа по въпроса. Когато й задаваше въпросите си, тя му се видя тиха и добре възпитана млада жена. С нищо не възбуди подозренията му.

Пресичайки антрето, потънал в мисли, той се опита да отвори погрешна врата. Госпожица Бънър, която в този момент слизаше по стълбите, побърза да го насочи.

— Не тази врата — обади се тя, — тя не се отваря. Съседната врата вляво. Човек се обърква от толкова много врати.

— Множко са наистина — потвърди Крадък, измервайки с поглед тясното антре от край до край.

Госпожица Бънър услужливо му ги изреди:

— Първата врата е за тоалетната, след нея — за дрешника и след нея — за трапезарията — това е от онази страна. А от тази са фалшивата врата, през която се опитахте да минете, после е истинската врата на гостната, след нея идва бюфетът, в който държим порцелана, след него е вратата за стаичката с цветята и накрая се намира страничният вход. Много е объркващо. Особено тези двете, дето са една до друга. Често пъти неволно съм се опитвала да вляза през погрешната врата. Бяхме сложили масата от антрето пред нея, но после я преместихме ей там до стената.

Крадък бе отбелязал почти механично тънката хоризонтална ивица върху рамката на вратата, която се опита да отвори. Сега осъзна, че това е следата, оставена от масата.

Нещо се мярна в съзнанието му, когато попита:

— Преместили? Преди колко време?

За щастие, когато задаваше въпроси на Дора Бънър, не се налагаше да й обяснява причините си за тях. Всякакво любопитство по какъвто и да било въпрос се възприемаше като нещо напълно естествено от словоохотливата жена, която с радост даваше обяснения.

— Чакайте сега да помисля… ами всъщност съвсем наскоро — преди десетина дни или две седмици.

— И защо беше преместена?

— Не мога да си спомня. Май във връзка с цветята, струва ми се. Филипа беше подредила цветя в една голяма ваза — тя чудесно подрежда цветя — само есенни клони с листа. Но букетът стана толкова голям, че закачаше косата ти, като минеш край масата, и Филипа предложи: „Защо не преместим масата по-натам? И без това вазата ще изглежда по-добре на фона на голата стена, отколкото на рамката на вратата.“ Само че трябваше да свалим „Уелингтън при Ватерло“. И бездруго не обичах много тази репродукция. Сложихме я под стълбището.

— Значи все пак това не е фалшива врата? — попита Крадък, отправил поглед натам.

— О, не, истинска е, ако това имате предвид. Води към малката гостна, но когато съединихме двете стаи, не бяха нужни две врати и затова затворихме тази.

— Затворихте я? — Той отново я изпробва леко. — Искате да кажете, че е закована или само заключена?

— О, мисля, че е заключена и залостена с резе.

Той забеляза резето в горната й част и се опита да го премести. То се плъзна назад с лекота, с прекалено голяма лекота…

— Кога е отваряна за последен път? — запита той Бънър.

— О, сигурно преди много-много години. Откакто съм тук, никога не е била отваряна, знам това.

— Не знаете ли къде е ключът?

— В чекмеджето в коридора има много ключове. Сигурно е някъде там.

Крадък я последва и откри различни стари ръждясали ключове навътре в чекмеджето. Разгледа ги, избра си един, който изглеждаше различен от другите, и се върна при вратата. Ключът влезе и се превъртя лесно. Той бутна вратата и тя безшумно се отвори.

— Ох, внимавайте — извика госпожица Бънър, — може да има нещо подпряно от вътрешната страна. Ние никога не я отваряме.

— Така ли? — изрече инспекторът.

Лицето му придоби мрачен израз. Той произнесе натъртено:

— Тази врата е била отваряна съвсем наскоро, госпожице Бънър. Ключалката и пантите са смазвани.

Тя се вторачи в него с отворена уста. На лицето й беше изписано недоумение.

— Но кой може да го е сторил?

— Тъкмо това имам намерение да разбера — мрачно добави Крадък и си помисли: „Х отвън? Не, Х е бил тук, в къщата. Онази вечер Х е бил в гостната…“