Агата Кристи
Предизвестено убийство (59)

Епилог

— Трябва да се абонираме за някои вестници — съобщи Едмънд на Филипа, щом се завърнаха в Чипинг Клегхорн след сватбеното си пътешествие. — Да отидем до господин Тотмън, а?

Господин Тотмън — човек, който се задъхваше и се движеше бавно — ги прие любезно.

— Радвам се да ви видя отново, сър. Също и мадам.

— Искаме да поръчаме някои вестници.

— Разбира се, сър. Майка ви също е добре, надявам се? Вече свикна с Бърнмът, предполагам?

— Много й харесва там — отвърна Едмънд, който нямаше никаква представа дали това е така, но като повечето синове предпочиташе да смята, че всичко е наред с тези обичани, но често пъти досадни същества — родителите.

— Да, сър. Много приятно място. Миналата година карах почивката си там. Госпожа Тотмън беше очарована.

— Радвам се. За вестниците — искаме…

— Чух, че ваша пиеса се играе в Лондон, сър. Много била забавна, казват.

— Да, върви доста добре.

— Заглавието й било „Слоновете забравят“. Извинете за въпроса, сър, но винаги съм мислил, че не е така — че не забравят, искам да кажа.

— Да, да, точно така. Започвам да мисля, че сбърках с това заглавие. Толкова хора вече ми задават същия въпрос.

— Факт от естествознанието, доколкото знам.

— Да, да, както и че стоножките са добри майки.

— Наистина ли, сър? Не знаех този факт.

— Да ви кажа за вестниците…

— „Таймс“, доколкото си спомням, сър? — Тотмън се спря с вдигната писалка.

— „Дейли Уъркър“ — твърдо заяви Едмънд.

— И „Дейли Телеграф“ — добави Филипа.

— И „Ню Стейтсмън“ — допълни Едмънд.

— „Рейдио Таймс“ — додаде Филипа.

— И „Спектейтър“ — продължи Едмънд.

— Също и „Гардинър Кроникъл“ — прибави Филипа.

Двамата спряха да си поемат дъх.

— Благодаря ви, сър — рече господин Тотмън. — И „Седмичника“, предполагам?

— Не — отсече Едмънд.

— Не — допълни Филипа.

— Извинете, искате ли „Седмичника“?

— Не.

— Не.

— Искате да кажете — Тотмън обичаше да си изяснява нещата, — че не желаете „Седмичника“!

— Не, не желаем.

— Твърдо не.

— Не искате „Норт Бенъм Нюз и Чипинг Клегхорн Газет“?

— Не.

— Не желаете да ви го пращам всяка седмица?

— Не. — Едмънд добави: — Стана ли ви ясно вече?

— О, да, сър — да.

Едмънд и Филипа излязоха, а господин Тотмън се вмъкна в задната стаичка.

— Имаш ли молив, майко? — попита той. — Писалката ми свърши.

— Ето — каза госпожа Тотмън и взе книгата с абонаментите. — Аз ще запиша. Какво искат?

— „Дейли Уъркър“, „Дейли Телеграф“, „Рейдио Таймс“, „Ню Стейтсмън“, „Спектейтър“ — и какво още — да, „Гардинър Кроникъл“.

— „Гардинър Кроникъл“ — повтори тя, като пишеше усърдно. — И „Седмичника“.

— Не искат „Седмичника“.

— Какво?

— Не искат „Седмичника“. Така казаха.

— Глупости — възрази госпожа Тотмън. — Не си чул добре. Как няма да искат „Седмичника“! Всеки иска „Седмичника“. Откъде другаде ще научат какво става тук?