Агата Кристи
Предизвестено убийство (21)

III.

— Беше ужасно — възбудено съобщи госпожа Суетънхам, — направо, направо ужасно! И да ви кажа, в редакцията на „Седмичника“ трябва да бъдат много по-внимателни при приемане на обявите. Когато я прочетох, ми се стори много особена. Нали така ти казах, Едмънд?

— Спомняте ли си какво точно правехте, когато светлините угаснаха, госпожо Суетънхам?

— Колко ми напомняте за моята стара бавачка! „Къде беше Мойсей, когато светлината угасна?“ Отговорът, разбира се, е „на тъмно“ — точно като нас снощи. Всички стояхме и се чудехме какво ли ще стане. И тогава, разбирате ли, стана тъмно като в рог и всички изтръпнахме. И после вратата се отвори, и на прага застана някаква неясна фигура с пистолет и със заслепяващия си фенер, и извика със страшен глас: „Парите или живота!“ О, никога в живота си не съм се забавлявала толкова! А после, само след минута, разбира се, стана ужасно. Истински куршуми, които свистяха покрай ушите ни! Като командосите през войната.

— Къде точно бяхте седнали или застанали в този момент, госпожо Суетънхам?

— Чакайте да помисля… Къде бях? С кого говорех, Едмънд?

— Наистина, майко, въобще не знам.

— Не питах ли госпожица Хинчклиф дали не дава рибено масло на кокошките, когато е студено? Или беше госпожа Хармън — не, тя току-що бе пристигнала. Май тъкмо споделях с полковник Истърбрук, че смятам за много опасно да имаме научен атомен център в Англия. Такъв би трябвало да има на някой самотен остров, в случай че радиацията се разнесе.

— Помните ли дали бяхте седнали, или стояхте права?

— Има ли някакво значение, инспекторе? Стояла съм някъде до прозореца или до камината, защото помня, че бях съвсем наблизо до часовника, когато той започна да бие. Такъв вълнуващ момент! Да чакаш дали ще се случи нещо.

— Описвате светлината на фенера като ослепителна. Право към вас ли беше насочена?

— Право в очите ми. Нищо не можех да видя.

— Неподвижен ли беше фенерът, или мъжът го местеше от лице на лице?

— О, и аз не знам. Как беше, Едмънд?

— Местеше се доста бавно по всички ни, сякаш искаше да види какво правим. Предполагам, в случай че се опитаме да се нахвърлим върху него.

— А вие къде точно в стаята се намирахте, господин Суетънхам?

— Разговарях с Джулия Симънс. Двамата стояхме в средата на стаята — дългата стая.

— Всички ли бяхте там или имаше някой в отдалечената стая?

— Май Филипа Хеймс се премести там. Застана край далечната камина — струва ми се, че търсеше нещо.

— Имате ли някаква представа дали третият изстрел е бил самоубийство или случайност?

— Не, никаква. Мъжът се извъртя кръгом съвсем неочаквано, след което се свлече на пода, но всичко беше твърде объркано. Не забравяйте, че в действителност нищо не се виждаше. И после това момиче — чужденката — щеше да събори къщата с крясъците си.

— Доколкото разбрах, вие сте й отключили вратата на трапезарията и сте я пуснали да излезе?

— Да.

— Вратата определено беше заключена от външната страна, така ли?

Едмънд го изгледа с любопитство.

— Естествено, че беше заключена. Защо, да не мислите, че…

— Просто обичам да си изяснявам фактите. Благодаря ви, господин Суетънхам.