Агата Кристи
Предизвестено убийство (56)

Три жени

Вечерята в Литъл Падъкс тъкмо бе приключила. Тя премина в неловко мълчание.

Съзнавайки неудобното си положение на човек, изпаднал в немилост, Патрик правеше бегли опити да поддържа някакъв разговор, но те се посрещнаха хладно. Филипа бе потънала в собствените си мисли. Госпожица Блеклок не правеше усилие да се държи с обичайната си бодрост. Беше се преоблякла за вечерята и слезе долу с колие от камеи около шията си, но за пръв път страхът личеше в очите й, под които имаше тъмни кръгове. Личеше и в издайнически потрепващите й пръсти.

Само Джулия успя да запази циничната си невъзмутимост през цялата вечер.

— Съжалявам, Лети — обяви тя, — че не мога да събера багажа си и да си тръгна. Предполагам, че полицията няма да разреши. Надявам се, че няма още дълго да хвърлям сянка върху дома ти — не знам как точно беше изразът. Очаквам инспектор Крадък да се появи всеки момент със заповед за арестуването ми и белезници. Всъщност не мога да си обясня как все още не го е направил.

— Той търси старата дама — госпожица Марпъл — отвърна тя.

— Мислиш ли, че и тя е убита? — попита Патрик с научен интерес. — Но защо? Какво може да знае пък тя?

— Нямам представа — отвърна госпожица Блеклок. — Сигурно Мъргатройд й е казала нещо.

— Ако и тя е убита — заяви Патрик, — по пътя на логиката има само един човек, който може да го е направил.

— Кой?

— Хинчклиф, разбира се — победоносно възкликна той. — Там са я видели жива за последен път — в Боулдърс. Моето решение на загадката е, че тя въобще не е напускала Боулдърс.

— Боли ме главата — простена Летиша Блеклок и притисна пръсти към челото си. — Защо Хинч ще убива госпожица Марпъл? Не виждам смисъл.

— Би имало смисъл, ако Хинч наистина е убила Мъргатройд — каза ликуващо Патрик.

Филипа излезе от апатията си и се намеси:

— Хинч не би убила Мъргатройд.

— Може да я убие, ако тя се е натъкнала на нещо, което уличава Хинч като престъпничка.

— Във всеки случай Хинч е била на автобусната спирка, когато Мъргатройд е била убита.

— Може да е убила Мъргатройд, преди да тръгне.

Летиша Блеклок неочаквано стресна всички с крясъка си:

— Убийство, убийство, убийство! Няма ли за какво друго да говорите? Страх ме е, не можете ли да разберете? Страхувам се. Преди не се страхувах. Мислех, че мога да се грижа за себе си… Но как да се бориш с убиец, който само дебне и изчаква удобен момент! О, Господи!

Тя отпусна глава върху ръцете си. След малко вдигна очи и сковано се извини:

— Съжалявам. Просто… просто си изпуснах нервите.

— Всичко е наред, лельо Лети — рече Патрик с обич. — Аз ще се грижа за теб.

— Ти? — каза само Летиша Блеклок, но разочарованието, което се долавяше в думата, прозвуча почти като обвинение.

Това се случи малко преди да почне вечерята и Мици внесе известно оживление, като влезе и заяви, че няма да готви вечеря.

— Повече нищо не правя в тази къща. Отивам в моята стая. Заключвам се. Оставам там, докато стане светло. Страхувам се — убиват хора — госпожица Мъргатройд с нейната глупава английска физиономия! Кой ще иска да убие нея? Само маниак! Значи наоколо има маниак! Но мен — аз няма да се оставя да ме убие. В кухнята има сенки — и чувам шумове — мисля, че има някой на двора — после ми се привижда сянка до вратата на килера за провизии, причуват ми се стъпки. Така че отивам в стаята си, заключвам вратата, даже може да преместя шкафа пред нея. А на сутринта съобщавам на тоя жесток полицай, че заминавам оттук. И ако той не ме пусне, ще му кажа: „Тогава ще пищя, ще пищя, ще пищя, докато не ме пуснете!“

Всички, които още пазеха пресен спомен за способностите на Мици, потръпнаха при тази заплаха.

— Значи отивам в моята стая — заяви отново тя, за да не останат никакви съмнения относно намеренията й. Захвърли престилката си с красноречив жест. — Лека нощ, госпожице Блеклок. Може би утре сутринта няма да сте жива. Затова за всеки случай ви казвам „сбогом“.

После рязко напусна стаята, а вратата плавно се затръшна след нея с обичайното си тихо стенание. Джулия се надигна.

— Ще се погрижа за вечерята — обяви тя делово. — Много добре стана — вместо да ви притеснявам с присъствието си на масата. Щом Патрик се писа за твой покровител, лельо Лети, ще бъде по-добре да опитва предварително всяко ядене — не искам отгоре на всичко да бъда обвинена, че съм те отровила.

И така Джулия сготви и сервира едно наистина отлично ястие.

Филипа отиде в кухнята да й предложи помощта си, но тя категорично отказа всякаква помощ.

— Джулия, има нещо, което искам да ти кажа.

— Моментът не е подходящ за момичешки откровения — отряза я тя. — Върни се в трапезарията, Филипа.

Всички вече се бяха нахранили и седнаха да пият кафе около масичката до горящата камина в гостната. Изглежда, нямаха какво да си кажат. Просто седяха и чакаха. В 8.30 часа инспектор Крадък се обади по телефона:

— Ще бъда при вас след около четвърт час. Ще доведа полковник Истърбрук и съпругата му и госпожа Суетънхам със сина й.

— Но, инспекторе, наистина… не съм за гости тази вечер.

Гласът на госпожица Блеклок звучеше сякаш се намира накрая на силите си.

— Знам как се чувствате, госпожице Блеклок. Съжалявам. Но е спешно.

— Открихте ли госпожица Марпъл?

— Не — отвърна инспекторът и затвори телефона. Джулия изнесе подноса за кафе в кухнята. Там за своя изненада откри Мици, която наблюдаваше струпаните на мивката чинии от вечерята. Мици я посрещна с думите:

— Виж на какво си направила хубавата ми кухня! Тиганът за пържене — аз го използвам само и единствено за омлети! А ти — за какво си го използвала?

— Пържих лук.

— Съсипан е — съсипан. Сега трябва да се мие, а аз никога, никога не мия тиган за омлети. Само го избърсвам внимателно с намазнен вестник и нищо повече. И тенджерата — какво си правила в нея? Ей тази — аз варя само мляко в нея…

— Виж, не знам какви тигани използваш и за какво — ядоса се Джулия. — Ти предпочете да си легнеш и за какво, по дяволите, си решила да станеш — един Господ знае. Иди си и ме остави на мира да измия чиниите.

— Не, няма да те оставя да използваш кухнята ми.

— О, Мици, невъзможна си!

Джулия излезе сърдито от кухнята и в този момент на вратата се позвъни.

— Аз няма да отворя вратата — извика готвачката от кухнята.

Като изруга под носа си по европейски, Джулия се запъти към входната врата. Беше госпожица Хинчклиф.

— Добър вечер — поздрави тя с грубия си глас. — Съжалявам, че така нахълтвам. Инспекторът ви се обади, нали?

— Не ни извести, че ще идваш — отвърна младата жена и тръгна пред нея към гостната.

— Той каза, ако искам да не идвам — обясни госпожица Хинчклиф. — Но аз искам.

Никой не й изказа съчувствието си, нито пък спомена нещо за смъртта на госпожица Мъргатройд. Покрусеното лице на тази висока, темпераментна жена бе достатъчно красноречиво и пред него всякакво изразяване на съболезнования би прозвучало като грубост.

— Запалете всички лампи — нареди Летиша Блеклок. — И сложете още въглища в камината. Студено ми е — ужасно ми е студено. Ела да седнеш до огъня, госпожице Хинчклиф. Инспекторът каза, че ще бъде тук след четвърт час. Сигурно всеки момент ще пристигне.

— Мици пак е слязла долу — обяви Джулия.

— Така ли? Понякога ми се струва, че това момиче е побъркано, съвсем побъркано. Но може би всички сме се побъркали.

— Въобще не мога да се съглася, че хората, които извършват престъпления, са побъркани — изръмжа госпожица Хинчклиф. — Напълно и ужасно с всичкия си — ето какъв е за мен един престъпник!

Отвън долетя шумът от пристигаща кола и след малко инспектор Крадък влезе, придружен от полковник Истърбрук и съпругата му и Едмънд и госпожа Суетънхам, всичките необичайно притихнали.

Полковник Истърбрук промълви с глас, който беше съвсем различен от обичайния му тон:

— Ха! Хубав огън.

Госпожа Истърбрук не си свали коженото палто и седна близо до съпруга си. Лицето й, обикновено хубаво като на празноглава кукла, този път напомняше изострената муцунка на невестулка. Едмънд бе изпаднал в едно от отвратителните си настроения и се дразнеше от всеки.

Госпожа Суетънхам очевидно полагаше неимоверни усилия, които я превръщаха в пародия на самата себе си.

— Ужасно е, нали? — опита се да поведе разговор тя. — Имам предвид всичко. И колкото по си мълчи човек, толкова по-добре. Защото не се знае кой ще бъде следващият — като с чумата. Скъпа госпожице Блеклок, дали не трябва да пийнеш малко бренди? Точно половин винена чашка? Мисля, че нищо не може да се сравни с брендито — такъв чудесен стимулант! Аз… толкова ужасно изглежда от наша страна да нахълтаме по този начин — но инспектор Крадък ни накара. И колко ужасно — не са я открили, както разбрах (имам предвид горката старица, дето е на гости у свещеника). Бънч Хармън ще полудее. Никой не знае къде е отишла, вместо да се прибере вкъщи. Не се е отбивала у нас. Днес дори не съм я виждала. Щях да знам, ако е идвала, защото стоях в гостната — тя е отзад, нали знаете — а Едмънд беше в кабинета си и пишеше — а това е отпред — тъй че откъдето и да беше дошла, щяхме да я видим. И о, Боже, надявам се и се моля нищо да не се е случило с тази толкова мила и приятна старица — и с ума си е наред, и с всичко.

— Майко — изпъшка Едмънд с глас, в който се четеше непоносимо страдание. — Няма ли да млъкнеш?

— Сигурна съм, скъпи, че изобщо не ми се говори — отвърна госпожа Суетънхам и седна на дивана до Джулия.

Инспектор Крадък стоеше прав до вратата. Срещу него, почти в редица, се бяха наредили трите жени — Джулия и госпожа Суетънхам седяха на дивана; госпожа Истърбрук — върху облегалката на стола, в който седеше съпругът й. Това подреждане го устройваше идеално, макар и да не бе негово дело.

Летиша Блеклок и госпожица Хинчклиф стояха приведени към огъня. Едмънд беше застанал близо до тях, а Филипа — малко по-далеч в сумрака.

Крадък започна без предисловия:

— Всички вече сте разбрали, че госпожица Мъргатройд бе убита. Имаме причини да смятаме, че лицето, което я е убило, е жена. И по ред други причини можем да стесним кръга още повече. Възнамерявам да поканя някои от присъстващите тук дами да дадат показания за действията си днес следобед между 16.00 и 16.20 часа. Вече получих обясненията на младата госпожица, която се води под името Симънс. Ще я помоля да повтори показанията си. В същото време, госпожице Симънс, съм длъжен да ви предупредя, че не сте длъжна да отговаряте, ако смятате, че отговорите ви могат да бъдат уличаващи за вас, и също така, че всичко, което кажете тук, се записва от полицай Едуардс и може да бъде използвано като доказателство пред съда.

— Значи съм предупредена — отвърна Джулия. Тя беше пребледняла, но изглеждаше спокойна. — Повтарям, че между 16.00 и 16.30 часа се разхождах през ливадата, която се спуска надолу към потока до Комптън фарм. Върнах се на пътя по същата ливада, в която растат три тополи. Не срещнах никого, доколкото си спомням. Не съм се приближавала до Боулдърс.

— Госпожо Суетънхам?

Едмънд попита:

— За всички ли важи предупреждението?

Инспекторът се обърна към него:

— Не. В момента само за госпожица Симънс. Нямам причини да смятам, че останалите показания могат да бъдат уличаващи, но всеки, разбира се, има право да си вземе адвокат и да откаже да отговаря на въпросите в негово отсъствие.

— О, но това ще бъде много глупаво и пълна загуба на време — извика госпожа Суетънхам. — Сигурна съм, че веднага мога да ви кажа точно какво съм правила. Вие искате това, нали? Мога ли да започвам?

— Да, ако обичате, госпожо Суетънхам.

— Чакайте сега да видя. — Тя затвори очи и пак ги отвори. — Разбира се, въобще не съм имала нещо общо с убийството на госпожица Мъргатройд. Сигурна съм, че всеки тук е наясно с това. Но аз съм светска жена и много добре знам, че полицията задава възможно най-излишните въпроси и записва отговорите много внимателно, защото всички те са необходими за така наречените „показания“. Нали така? — Тя отправи въпроса си към прилежния полицай Едуардс и добави кокетно. — Надявам се, че не говоря прекалено бързо?

Полицай Едуардс, който беше добър стенограф, но нямаше достатъчно светски опит, се изчерви до ушите и отвърна:

— Така е добре, мадам. Ъ-ъ, може би мъничко по-бавно ще бъде по-добре.

Госпожа Суетънхам продължи разказа си, като правеше специални паузи там, където смяташе, че трябва да се постави запетая или точка.

— Вижте, разбира се, трудно е да се каже с точност, защото аз всъщност нямам много добро чувство за време. А и още от войната половината ни часовници не работят, а онези, които работят или избързват, или изостават, или спират, защото не сме ги навили. — Тя направи пауза, за да даде възможност твърдението за объркване на времето да проникне в съзнанието им, и продължи сериозно: — Та това, което аз мисля, че съм правила в четири часа, е, че кърпех петата на чорапа си (и по някаква необяснима причина взех да го кърпя откъм опакото, вместо откъм лицето), но ако не съм правила това, трябва да съм била навън и да съм скубела увехналите хризантеми — не, това беше по-рано, преди дъжда.

— Дъждът — вметна инспектор Крадък — заваля точно в шестнайсет и десет.

— Така ли беше? Това ще ми помогне много. Ами, разбира се, бях се качила на горния етаж да сложа един леген в коридора точно на онова място, където винаги тече, когато вали. Толкова силно течеше и веднага се досетих, че водосточната тръба пак се е запушила. Слязох долу, сложих си мушамата и гумените ботуши. Извиках Едмънд, но той не ми отговори. Помислих си, че е стигнал до много важен момент в романа си, и реших да не го безпокоя. Често пъти съм се справяла сама — с дръжката на метлата, прикрепена към дългото нещо, с което се бутат нагоре прозорците.

— Искате да кажете — обади се Крадък, който забеляза обърканата физиономия на своя подчинен, — че сте чистили водосточната тръба?

— Да, беше се задръстила от листата. Отне ми доста време и цялата се измокрих, но накрая я отпуших. И след това влязох вътре, преоблякох се и се измих — окапалите листа миришат толкова силно. После влязох в кухнята и сложих чайника на печката. Кухненският часовник показваше 18.15.

Полицай Едуардс взе да мига.

— Което ще рече — завърши победоносно жената, — че беше точно седемнайсет без двайсет. Или горе-долу толкова — добави.

— Някой видя ли ви, докато чистехте водосточната тръба?

— Не, разбира се — отвърна госпожа Суетънхам. — Веднага щях да ги хвана да ми помагат! Много е трудно за сам човек.

— Значи, както сама заявихте, били сте навън по времето, когато е валял дъждът, и според вашите думи сте били заета с чистене на водосточната тръба, но няма никой, който да потвърди тези ваши показания?

— Може да проверите водосточната тръба — заяви тя. — Изчистена е.

— Чухте ли майка ви да ви вика, господин Суетънхам?

— Не — отговори Едмънд. — Бях заспал дълбоко.

— Едмънд — обади се с укор майка му, — аз мислех, че пишеш!

Инспектор Крадък се обърна към госпожа Истърбрук:

— Вие, госпожо Истърбрук?

— Аз бях седнала с Арчи в кабинета му — започна тя, гледайки го с невинни, широко отворени очи. — Слушахме заедно радиото, нали, Арчи?

Настъпи пауза. Полковник Истърбрук силно почервеня. Взе ръката на жена си в своята.

— Ти не разбираш тези неща, котенце — рече. — Трябва да ви кажа, инспекторе, че ни стоварихте тази история малко неочаквано. Разбирате ли, жена ми е ужасно разстроена от всичко това. Тя е нервна и много чувствителна и недооценява значението на това, че трябва да помисли добре, преди да направи изявление.

— Арчи — извика с укор съпругата му, — нима ще кажеш, че не си бил с мен?

— Ама аз не бях, нали така, мила моя? Искам да кажа, човек трябва да се придържа към фактите. Много е важно при такова разследване. Разговарях с Лапсън, фермера от Крофт Енд, за една мрежа за курника. Това беше към шестнайсет без петнайсет. И се върнах вкъщи едва след като дъждът спря. Точно за чая. Седемнайсет без петнайсет. Лора печеше кифличките.

— И вие ли излизахте навън, госпожо Истърбрук?

Хубавото й личице заприлича повече от всякога на невестулка. Погледът й бе като на уловено в капан животинче.

— Не, не, просто седях и слушах радиото. Не съм била навън. Не тогава. Излизах, но по-рано. Около три и половина. Просто малко да се поразходя. Наблизо.

Тя, изглежда, очакваше още въпроси, но Крадък тихо промълви:

— Това е всичко, госпожо Истърбрук.

Сетне продължи:

— Тези показания ще бъдат напечатани на машина. След това можете да ги прочетете и да ги подпишете, ако в основата си са верни.

Госпожа Истърбрук го изгледа с неочаквана злоба:

— Защо не питате и другите къде са били? Например тази жена Хеймс? Ами Едмънд Суетънхам? Откъде знаете, че е спял в стаята си? Никой не го е видял.

Инспектор Крадък се опита да обясни кротко:

— Преди да умре, госпожица Мъргатройд е направила едно изказване. Вечерта на въоръжения грабеж някой е отсъствал от тази стая. Някой, за когото се предполага, че е стоял тук през цялото време. Тя е казала на приятелката си имената на хората, които действително е видяла. По пътя на елиминирането е стигнала до откритието, че е трябвало да има някой, когото тя не е видяла.

— Никой не можеше да види нищо — възрази Джулия.

— Мъргатройд е могла — обади се неочаквано госпожица Хинчклиф с гърления си глас. — Тя е единственият човек, който е могъл да види всичко, което става.

— Аха, значи така смятате, а? — чу се гласът на Мици изневиделица.

Тя се появи по обичайния си драматичен начин, като отвори рязко вратата и едва не събори Крадък от мястото му. Беше почти обезумяла от възбуда.

— Аха, значи не каните Мици да влезе тук при другите, така ли, дървен полицай такъв? Аз съм просто Мици! Мици от кухнята! Да си стои там в кухнята, където й е мястото! Но аз ви заявявам, че Мици може да вижда нещата не по-зле от всеки друг, че даже и по-добре. Да, виждам разни неща. Виждам нещо в нощта на обира. Виждам нещо и съвсем не мога да повярвам, и досега си държа езика зад зъбите. Повтарям си — няма да кажа какво съм видяла, все още не. Ще почакам.

— Докато нещата се уталожат, за да поискаш малко пари от определен човек, а? — вметна Крадък.

— И защо не? Защо да си подбивам цената? Защо да не ми платят за това, че бях толкова добра да си мълча? Особено след като един ден ще има пари — много, много пари. О! Чувам аз — чувам какво става. Знам за този Пипема — тайното общество, на което тя е агент. — Мици театрално посочи Джулия с пръст. — Да, щях да чакам и да поискам пари. Но сега ме е страх. Предпочитам да съм в безопасност. Защото скоро може би някой ще ме убие. И затова ще кажа каквото знам.

— Добре тогава — каза скептично инспекторът, — какво знаеш все пак?

— Ще ви кажа. — Мици заговори тържествено: — Онази вечер аз не бях в килера да лъскам сребърните прибори, както споменах — вече бях в трапезарията, когато чух, че пистолетът гръмна. Поглеждам през ключалката. Коридорът е черен, но пистолетът гръмва пак и фенерът пада, и се преобръща, като пада — и аз виждам нея. Виждам я там, близо до него, с пистолет в ръка. Виждам госпожица Блеклок.

— Мен? — Жената се изправи в стола си от изумление. — Трябва да си се побъркала!

— Но това е невъзможно! — извика Едмънд. — Мици не може да е видяла госпожица Блеклок!

Гласът на Крадък се вряза, унищожителен като смъртоносна киселина:

— Не е ли могла, господин Суетънхам? И защо не? Защото там не е стояла госпожица Блеклок с пистолет в ръка, а вие, нали така?

— Аз — разбира се, че не… какво, по дяволите!

— Вие взехте пистолета на полковник Истърбрук. Вие погодихте номера с Руди Шерц — като една хубава шега. Вие последвахте Патрик Симънс в отдалечената стая и когато светлините изгаснаха, се измъкнахте през старателно смазаната врата. Вие стреляхте в госпожица Блеклок и после убихте Руди Шерц. И след няколко секунди бяхте отново в гостната и щракахте запалката си.

В първия момент Едмънд онемя, след което изпелтечи:

— Това е чудовищно. Защо аз? Какъв е бил мотивът ми, за Бога?

— Ако госпожица Блеклок умре преди госпожа Гьодлер, двама души стават наследници, не забравяйте. И това са двамата, които знаем като Пип и Ема.

Джулия Симънс се оказа Ема…

— И вие мислите, че аз съм Пип? — Едмънд се изсмя: — фантастично, наистина фантастично! Аз само отговарям на възрастта и това е всичко. И мога да ви докажа, нещастен глупако, че аз съм Едмънд Суетънхам. Акт за раждане, училища, университет, всичко.

— Той не е Пип — гласът долетя от сумрака в ъгъла. Филипа Хеймс пристъпи напред пребледняла. — Аз съм Пип, инспекторе.

— Вие, госпожо Хеймс?

— Да. Изглежда, всички са решили, че Пип е момче — Джулия, разбира се, знаеше, че има сестра-близначка. Не ми е ясно защо скри това днес следобед…

— Защото кръвта вода не става — отвърна тя. — Изведнъж осъзнах коя си. До този момент не знаех.

— Идеята ми беше същата като на Джулия — промълви Филипа. Гласът й леко трепереше. — След като загубих съпруга си и войната свърши, се чудех какво ще правя. Майка ми умря преди много години. Научих за роднинските си връзки с фамилията Гьодлер. Госпожа Гьодлер умираше, а след смъртта й парите отиваха у някоя си госпожица Блеклок. Разбрах къде живее тя и пристигнах тук. Започнах работа при госпожа Лукас. Надявах се, че след като госпожица Блеклок е възрастна жена без роднини, може би ще иска да ми помогне. Не на мен, защото аз мога да работя, но да помогне за учението на Хари. В края на краищата това са пари на Гьодлер и тя няма свой човек, за когото да ги харчи. И тогава — Филипа заговори бързо, сякаш дълго таените мисли се бяха отприщили и не й достигаха думи — стана този въоръжен обир, и аз започнах да се страхувам. Защото ми се струваше, че единственият възможен човек, който имаше мотив да убие госпожица Блеклок, бях аз. Нямах никаква представа коя е Джулия — ние не сме еднояйчни близначки и не си приличаме много. Да, реших, че съм единственият човек, върху когото пада подозрението.

Тя млъкна и отметна русата си коса назад. Крадък изведнъж осъзна, че жената от избледнялата снимка в куфарчето с писма, беше майката на Филипа. Приликата бе неоспорима. Осъзна също така защо споменаването на пръсти, които се свиват и разтварят, му бе така познато — в момента Филипа правеше същото.

— Госпожица Блеклок беше добра към мен. Много, много добра — не съм се опитвала да я убия. И през ум не ми е минавало. И все пак аз съм Пип. — И добави: — Сега нали разбирате, че няма защо да подозирате Едмънд?

— Няма ли? — обади се Крадък и в гласа му отново прозвучаха остри, хапливи нотки. — Едмънд Суетънхам е млад човек, който обича парите. И по всяка вероятност ще иска да се ожени за богата жена. Но тя няма да е богата, ако госпожица Блеклок не почине преди Бел Гьодлер. А тъй като е почти сигурно, че госпожа Гьодлер ще умре преди госпожица Блеклок, трябвало е да се направи нещо по въпроса — Нали така, господин Суетънхам?

— Това е проклета лъжа! — извика Едмънд.

В този миг внезапно се чу вик. Долиташе от кухнята — нечовешки вик на ужас.

— Това не е Мици! — извика Джулия.

— Не — обади се инспектор Крадък, — това е този, който уби трима души…