Агата Кристи
Предизвестено убийство (26)

II.

Госпожица Марпъл изглеждаше почти, ако не и напълно така, както Крадък си я представяше. Само дето беше много по-блага и доста по-възрастна. Наистина изглеждаше много стара. Косата й бе снежнобяла, розовото й лице — набръчкано, а сините й очи — благи и невинни. Цялата бе увита в пухкава вълна — раменете й бяха загърнати в плетена мрежеста наметка, а вълнената плетка, която държеше в ръцете си, се оказа бебешки шал.

С възклицания тя изрази радостта и удоволствието си, че вижда сър Хенри, и се засуети, докато той я представяше на шефа на полицията и инспектор Крадък.

— Наистина, сър Хенри, какъв късмет… какъв късмет само. Колко отдавна не съм ви виждала… О, да, моят ревматизъм. Доста се влоши напоследък. Разбира се, аз не бих могла да си позволя този хотел (цените са станали направо фантастични), но Реймънд — моят племенник, Реймънд Уест, може би го помните?

— Кой не знае името му.

— Да, скъпото ми момче постигна небивал успех с умните си книги. Гордее се, че никога не е писал за нищо приятно. Та той, милият, настоя да плати всичките разноски. И неговата мила жена също си спечели име на художничка. Рисува предимно вази с увехнали цветя и счупени гребени на фона на черчевета на прозорци. Не смея да й го кажа, но аз все още съм почитателка на Блеър Лейтън и Алма Тадема. О, как се разбъбрих! И шефът на полицията — наистина, изобщо не съм очаквала — толкова се боя да не му загубя времето.

„Пълно куку“ — помисли ядосан инспектор Крадък.

— Да отидем в личния кабинет на управителя — предложи Райдсдейл. — Там ще можем да разговаряме на спокойствие.

След като се измъкна от вълнената прежда и прибра плетката с иглите за плетене, госпожица Марпъл тръгна с тях към удобната приемна на господин Роландсън, като се суетеше и протестираше.

— А сега, госпожице Марпъл, нека чуем какво имате да ни съобщите — заяви шефът на полицията.

Тя пристъпи към същината на въпроса изненадващо бързо.

— Става въпрос за един чек — обясни. — Той го подправи.

— Той?

— Младият човек от рецепцията — онзи, за когото се предполага, че е инсценирал въоръжения грабеж и се е застрелял.

— Казвате, че е подправил чек?

Старицата кимна.

— Да. И той е у мен. — Извади го от чантата си и го постави на масата. — Пристигна от банката тази сутрин заедно с останалите. Може да видите, че е бил за седем лири, а той го е подправил на седемнайсет. Една чертичка пред седмицата и едно „найсет“ след думата „седем“ — с леко артистично зацапване, като по този начин замазва цялата дума. Наистина, отлично изпипано. Изисква известна практика, бих казала. Мастилото е същото, защото всъщност аз попълних чека на рецепцията. Струва ми се, че му се е случвало доста пъти преди, вие как мислите?

— Този път не е преценил с кого си има работа — подхвърли сър Хенри.

Госпожица Марпъл кимна в знак на съгласие.

— Да. Боя се, че той никога нямаше да напредне много в престъпленията. Аз бях най-неподходящият човек за целта. Някоя забързана млада омъжена жена или влюбено момиче — това са хората, които пишат чекове за най-различни суми, без да поглеждат внимателно чековите си книжки. Но една възрастна жена, която брои всяко пени, и има установени навици, е най-неподходящият човек за тази цел. Седемнайсет лири — никога не попълвам чек за такава сума. Двайсет лири — кръгла сума — за месечните заплати и за книги — да. А за лични разходи обикновено осребрявам седем лири — по-рано бяха пет, но всичко поскъпна толкова много.

— И сигурно той ти е напомнил за някого? — подсказа сър Хенри с дяволит поглед.

Старицата се усмихна и му се закани.

— Голям сте дявол, сър Хенри. Всъщност наистина ми напомни. За Фред Тайлър от рибарския магазин. Винаги пробутваше по една допълнителна единичка в колонката на шилингите. В днешно време консумираме големи количества риба, сметката става прекалено дълга и много хора въобще не я проверяват. Слага си в джоба точно десет шилинга всеки път — не е много, но е достатъчно, за да си купува вратовръзки и да води Джеси Спраг (момичето от манифактурния магазин) на кино. Искат да се покажат — ето това им се ще на тези младежи. И тъй, още през първата ми седмица тук в сметката ми имаше грешка. Обърнах внимание на младежа и той ми се извини много учтиво. Изглеждаше наистина доста разстроен, но още тогава си помислих: „Очите ти играят, млади момко.“ — Тя продължи: — А когато кажа за някого, че „очите му играят“, това означава, че той е от онези хора, които те гледат право в очите, без да мигат и да си отклоняват погледа.

С неволно движение Крадък изрази внезапното си възхищение. И си помисли: „Сякаш виждам Джим Кели“, спомняйки си известния измамник, на когото неотдавна лично бе помогнал да иде зад решетките.

— Руди Шерц е бил крайно неблагонадежден тип — рече Райдсдейл. — Имал е полицейско досие в Швейцария, което открихме впоследствие.

— Сигурно положението му там е станало много напечено и е пристигнал тук с подправени документи? — запита госпожица Марпъл.

— Точно така.

— Ходеше с червенокосата келнерка от ресторанта — подметна тя. — За щастие мисля, че сърцето й изобщо не е засегнато. Тя обича да бъде с някого, който е малко „по-различен“, а той й подаряваше цветя и шоколади, което английските младежи не правят често. Момичето каза ли ви всичко, което знае? — попита тя и неочаквано се обърна към Крадък. — Или все още не?

— Не съм напълно сигурен — предпазливо отвърна той.

— Мисля, че има още нещичко — довери госпожица Марпъл. — Изглеждаше много разтревожена. Донесе ми пушена сьомга вместо херинга тази сутрин и забрави каничката с млякото. А иначе е отлична келнерка. Да, разтревожена е. Бои се, че ще трябва да дава показания или нещо подобно. Но аз очаквам — откритият й поглед пробяга по мъжественото телосложение и красиво лице на инспектор Крадък с чисто женско викторианско одобрение, — че вие ще успеете да я склоните да ви каже всичко, което знае.

Инспектор Крадък се изчерви и сър Хенри се подсмихна.

— Може би е важно — настоя тя. — Той може да й е казал кой е бил човекът.

Райдсдейл я зяпна учудено.

— Какъв човек?

— Толкова зле се изразявам. Имам предвид този, който го е подучил.

— Значи вие мислите, че някой го е подучил?

Очите на госпожица Марпъл се разшириха от изненада.

— Но, разбира се — тоест… Имаме един представителен младеж, който пипа по малко оттук, по малко оттам, подправя чек за дребна сума, може и да прибере някой дребен накит, ако е оставен на открито, или пък да си вземе малко пари от касата — най-различни кражби на дребно. Гледа да има пари в себе си, за да се облече добре и да изведе някое момиче — за такива неща. И изведнъж тръгва с пистолет, заплашва с него пълна стая с хора и стреля в някого. Той никога не би направил подобно нещо, за нищо на света! Не е такъв човек. Просто няма логика.

Крадък рязко си пое дъх. Това беше казала и Летиша Блеклок. Това бе споменала и жената на свещеника. Това усещаше и самият той все по-осезаемо. Липсваше логика. Сега го заявяваше и старата Писана на сър Хенри с пълна увереност в треперещия си старчески глас.

— Може би тогава ще ни кажете, госпожице Марпъл — подхвърли той с неочаквано агресивен тон, — какво всъщност се е случило?

Тя се обърна към него удивено:

— Но откъде мога да знам какво се е случило? Във вестника имаше репортаж, но се съобщаваше толкова малко. Човек може да прави догадки, разбира се, но липсва точна информация.

— Джордж — обади се сър Хенри, — ще бъде ли прекалено неортодоксално, ако позволиш на госпожица Марпъл да прочете записките от срещите на Крадък с жителите на Чипинг Клегхорн?

— Може и да не е ортодоксално — отвърна Райдсдейл, — но докъде ще стигна, ако бъда ортодоксален? Нека ги прочете. Ще ми бъде любопитно да чуя мнението й.

Старицата силно се смути:

— Боя се, че вие сте се вслушали в сър Хенри. Той винаги е бил толкова мил. В миналото обръщаше внимание на всяка моя дребна забележка. Но аз наистина нямам дарба — никаква дарба, освен може би известно познаване на човешката природа. Намирам, че хората са склонни да проявяват прекалено доверие. Боя се, че аз пък съм склонна винаги да мисля най-лошото. Това не е положително качество. Но пък твърде често се оправдава от последващите събития.

— Прочетете това — промълви Райдсдейл и тикна в ръцете й изписаните на машина листове. — Няма да ви отнемат много време. В края на краищата, това са хора от вашата среда. Сигурно познавате много като тях. Може би ще откриете нещо, което ние не сме забелязали. Случаят скоро ще бъде приключен. Нека да разполагаме и с едно аматьорско мнение върху него, преди да затворим папките. Аз нямам нищо против да ви призная, че нашият Крадък тук не е доволен. И той като вас твърди, че не вижда смисъла.

Настана мълчание, докато госпожица Марпъл четеше. Накрая тя остави листовете.

— Много е интересно — въздъхна. — Различните неща, които хората казват и мислят. Както и онова, което виждат или не виждат. Всичко е толкова сложно и същевременно почти всичко е съвсем тривиално. А ако нещо не е тривиално, става трудно да се определи кое точно — като игла в копа сено.

Крадък усети разочарование. В един момент бе започнал да се чуди дали сър Хенри не е прав по отношение на тази смешна старица. Тя би могла да напипа нещо — старите хора често проявяваха голяма проницателност. Той например никога не успяваше да укрие нещо от своята пралеля Ема. Накрая тя му бе доверила, че носът му потрепвал, когато се канел да излъже нещо.

Но прословутата госпожица Марпъл на сър Хенри успя да направи само няколко обобщения и нищо повече. Изпита раздразнение към нея и рязко отсече:

— Истината за тази история е, че фактите са неоспорими. Каквито и противоречиви подробности да съобщават тези хора, всички са видели едно и също нещо. Маскиран човек с пистолет и фенер, който отваря вратата, насочва към тях пистолета. А дали е извикал: „Горе ръцете“ или „Парите или живота“, или някоя друга фраза, свързана в съзнанието им с въоръжен обир, не е толкова важно. По-важното е, че са го видели.

— Но сигурно — кротко промълви госпожица Марпъл — те не са могли всъщност да видят нищо…

Дъхът на Крадък секна. Тя го бе открила! Много беше умна все пак. С тази своя реч той се бе опитал да я провокира, но тя не се хвана. Думите му всъщност не променяха фактите, нито онова, което се беше случило, но тя беше осъзнала, както и той, че хората, които бяха видели маскиран човек, заплашващ ги с пистолет, всъщност не биха могли да го видят.

— Ако съм разбрала правилно — страните на възрастната жена бяха порозовели, а очите й светеха радостно като на дете, — в антрето отвън не е имало светлина — нито на горната площадка?

— Точно така — потвърди Крадък.

— Значи, ако на вратата е стоял човек с насочен към стаята мощен фенер, никой не би могъл да види нищо друго, освен фенера, нали така?

— Точно така, не биха могли. Аз пробвах.

— Следователно, когато някои казват, че са видели маскиран мъж и така нататък, всъщност, макар и несъзнателно, просто правят извод от това, което са видели после — след светването на лампите. Тъй че всичко си идва на мястото, ако приемем, че Руди Шерц е „рибката — примамка“ — това е изразът, струва ми се, нали?

Райдсдейл я беше зяпнал с такова учудване, че страните й още повече порозовяха.

— Може би не съм схванала много точно смисъла — промърмори тя. — Не съм много веща в американизмите, а и както разбрах, те се променят много бързо. Взех този от един разказ на Дашиъл Хамет. Научих от племенника ми Реймънд, че го смятат за един от най-добрите в бранша на гангстерската литература. Та „рибка — примамка“, ако правилно съм проумяла, означава човек, когото ще обвинят в престъпление, извършено в действителност от друг. Този Руди Шерц ми изглежда тъкмо подходящият човек за целта. Доста глупаво, наистина, но пък блика от корист и вероятно е крайно достоверно.

Райдсдейл се усмихна търпеливо и рече:

— Да не би да искате да кажете, че е бил придуман от някого да отиде и да стреля отблизо по хора, събрали се в една стая? Доста тежичка задача.

— Мисля, че са му обяснили, че това е само шега — отвърна тя. — Платили са му, за да го направи, разбира се. Тоест платили са му да подаде обявата във вестника, да разучи разположението на стаите в къщата и след това през въпросната вечер да отиде там, да си сложи маска и черно наметало, да отвори вратата със замах, размахвайки фенер, и да извика: „Горе ръцете!“

— И да стреля с пистолета?

— Не, не — възрази госпожица Марпъл. — Той изобщо не е имал пистолет.

— Но всички разказват… — започна Райдсдейл и млъкна.

— Точно така — продължи тя. — Никой не би могъл да види пистолет, дори и той да е държал такъв. Аз си мисля, че не е имал. Мисля, че след като той е извикал „Горе ръцете!“, някой тихичко се е промъкнал зад него в тъмнината и е стрелял два пъти над рамото му. Това го е изплашило до смърт. Обърнал се е, а в този момент другият го е застрелял и е пуснал пистолета до него…

Тримата мъже бяха приковали очи в нея. Сър Хенри изрече внимателно:

— Това е една възможна теория.

— Но кой е господин „Х“, който се е промъкнал в тъмнината? — запита шефът на полицията.

Госпожица Марпъл се изкашля:

— Ще трябва да разберете от госпожица Блеклок кой е искал да я убие.

„Браво на Дора Бънър“ — помисли си Крадък. Инстинктът в постоянен двубой с интелекта.

— Значи вие сте на мнение, че това е опит за убийство на госпожица Блеклок? — попита Райдсдейл.

— Определено прилича на такъв — потвърди госпожица Марпъл. — Макар че има един-два трудни момента. Онова, което действително ме озадачава, е дали не е имало и по-лесен начин на действие. Не се съмнявам, че лицето, уговорило тази работа с Руди Шерц, се е погрижило да го предупреди да си държи устата затворена, но ако той е споменал пред някого, то това вероятно ще е момичето, Мирна Харис. Той може — просто би могъл — да изтърве някакъв намек относно това що за човек е бил онзи, предложил му всичко това.

— Ще я видя веднага — предложи Крадък и се надигна.

Госпожица Марпъл кимна:

— Да, идете, инспектор Крадък. Ще ми олекне. Защото след като ви каже онова, което знае, тя ще бъде в много по-голяма безопасност.

— Безопасност?… Да, разбирам.

Той излезе от стаята. Шефът на полицията промълви със съмнение, но достатъчно тактично:

— Е, госпожице Марпъл, вие наистина ни подадохте нещо, върху което да помислим.