Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (6)

Шеста глава

Една пресечка след „Всяка плът“ Гленова спира, сякаш се колебае накъде да поеме. Имаме избор. Можем да продължим право напред или да заобиколим. Вече знаем накъде ще поемем, защото винаги минаваме оттам.

— Ще ми се да се отбия в църквата — казва Гленова уж набожно.

— Добре — отговарям, макар да знам не по-зле от нея какво цели.

Крачим спокойно. Слънцето се е скрило, по небето има пухкави облачета, които приличат на безглави овце. Нашите крилца, нашите наочници, ни пречат да погледнем нагоре, пречат ни да обхванем с очи цялата гледка, небето, каквото и да било. Но все пак можем да го правим, малко по малко, с бързо движение на главата напред, нагоре-надолу, настрани и обратно. Научили сме се да виждаме света на отделни издихания.

Отдясно, стига да можеше да се минава, има улица, която води до реката. Има и къщичка, където навремето държаха гребните лодки, и няколко моста, дървета, зелени брегове, където можеш да седнеш да съзерцаваш водата и младите мъже с голи ръце, с весла, които излитаха към слънцето, докато гребците се състезаваха за победа. На път към реката са старите общежития, които сега използват за нещо друго, с техните приказни кулички, боядисани в бяло, златисто и синьо. Замислим ли се за миналото, си припомняме хубавите неща. Иска ни се да вярваме, че всичко е било красиво.

В същата посока се намира и футболният стадион, където провеждат Мъжките Избавления. И футболните мачове. Тях още ги има.

Вече не ходя на реката, нито минавам по мостовете. Нито слизам в метрото, макар че точно тук има спирка. Не ни пускат да се качваме, сега там има Пазители, а ние нямаме официална причина да слезем по тези стълби, да се качим на влакче под реката в големия град. За какво ни е притрябвало да отиваме от тук там? Сигурно сме намислили нещо, а те го знаят.

Църквицата беше малка, една от първите, построени тук преди стотици години. Вече се използваше само като музей. Вътре имаше изображения на жени с дълги тъмни одежди, със скрити под бели шапки глави, и мъже без усмивки, с изпънат гръб и облечени с тъмни дрехи. Нашите предци. Входът е свободен.

Ние не влизаме обаче, а заставаме на пътеката и поглеждаме към църквата. Старите надгробни камъни още са си тук, поизронени, понащърбени, с черепи и кръстосани кости, memento mori^[1], с ангели с пухкави лица, с крилати пясъчни часовници, които да ни напомнят, че сме смъртни, а в по-късни времена — със скръбни урни и плачещи върби.

Не са посегнали нито на църквата, нито на надгробните камъни. Намират за оскърбителна само по-новата история.

Гленова е свела глава, сякаш се моли. Всеки път го прави. Може би, казвам си, е изгубила някого, конкретен свой близък, мъж, дете. Но не го вярвам докрай. За мен тя е жена, чиито постъпки до една са показни, чиято непринуденост е принудителна. Според мен постъпва така, за да изглежда благочестива. Решена е да извлече най-голяма изгода.

Но сигурно и аз изглеждам същата в нейните очи. И как иначе?

Обръщаме се с гръб към църквата и ето го онова, което всъщност сме дошли да видим — Стената.

И тя е на стотици години или поне на повече от сто. И тя като тротоарите е от червени тухли и сигурно навремето е била най-обикновена, но красива. Сега на портите има часови, а над тях на грозни метални пилони са качени прожектори, в основата има бодлива тел, а в бетона отгоре са посипани натрошени стъкла.

Никой не минава през тези порти по собствена воля. Предпазните мерки са за онези, които се опитват да излязат, макар да е почти невъзможно да се добереш до Стената отвътре, преодолявайки електронната сигнализация.

До главната порта висят още шест тела — обесени, с вързани пред тялото ръце, с глави в бели торби, наклонени настрани към рамото. Явно по-рано сутринта е имало Мъжко Избавление. Не съм чула камбаните. Сигурно съм привикнала.

Двете спираме заедно като по даден сигнал, стоим и гледаме телата. Не правим нищо нередно. Очаква се да гледаме: точно затова са тук, затова висят на Стената. Понякога ги държат с дни, до новата порция трупове, за да ги видят колкото може повече хора.

Висят от куки, монтирани в тухлите на стената тъкмо с тази цел. Не всички куки са заети. Куките приличат на инструменти за безръки хора. Или на стоманени въпросителни, обърнати настрани и наопаки.

Най-зловещи са торбите на главите, по-лоши от самите лица. Заради тях хората приличат на кукли, чиито лица още не са изрисувани, на плашила и в известен смисъл са точно това, защото предназначението им е да плашат. Или сякаш главите им са торби, пълни с някакъв еднороден материал, например брашно или тесто. Главите очевидно са тежки, инертни, затова инерцията ги привлича надолу, в тях вече няма живот, който да ги държи изправени. Главите са нули.

Но ако се вглеждаш дълго-дълго, както правим ние, ще забележиш контура на чертите под белия плат — като сивкава сянка. Главите са на снежни човеци с въглени за очи и опадали морковени носове. Главите се топят.

Само че по торбата има кръв, просмукала се през белия плат на мястото на устата. Получава се втора уста, малка и червена, като устите, които децата в детската градина рисуват с дебели четки. Детската представа за усмивка. Тъкмо тази кървава усмивка накрая приковава вниманието. Все пак не са снежни човеци.

Мъжете са облечени с бели престилки, каквито носят лекарите или учените. Лекарите и учените не са единствени, има и други, но сигурно са ги докарали днес сутринта. На шията на всеки виси табелка с причината за екзекуцията: рисунка на човешки зародиш. Значи са били лекари от миналото, когато тези неща бяха законни. Навремето ги наричаха творци на Ангели. Или пък това беше нещо друго? Намерили са ги чрез болничните архиви или — още по-вероятно, тъй като повечето болници унищожиха архивите си, след като стана ясно какво се случва — чрез доносници: може би някоя бивша медицинска сестра, по-точно две, защото показанията на една жена вече не са достатъчни, или на друг лекар, който се надява да си спаси кожата, или на друг обвиняем, решен да отмъсти на свой враг или просто нацелил някого напосоки в отчаян опит да се спаси. Макар че невинаги помилват информаторите.

Предупредили са ни, че тези мъже са като военнопрестъпници. Фактът, че деянията им навремето са били законни, не е извинение — престъпленията им си остават престъпления и със задна дата. Извършили са чудовищни неща и трябва да послужат за назидание на другите. Макар че няма почти никаква нужда от това. В наше време никоя жена със здрав разум не би опитала да предотврати раждане, ако има късмета да зачене.

От нас се очаква да изпитваме омраза и презрение към тези трупове. Но аз не чувствам това. Провесените на Стената тела са пътешественици във времето, анахронизми. Пришълци от миналото.

Изпитвам към тях пустота. Изпитвам нещо, което не би трябвало да изпитвам. Отчасти облекчение, защото нито един от тези мъже не е Люк. Той не беше лекар. Не е.

Вторачвам се в червената усмивка. Същото червено като лалетата в градината на Серина Джой близо до стеблото, където цветовете започват да живват. Червеното е същото, но няма връзка. Лалетата не са кървави, червените усмивки не са цветя, не се обясняват едно друго. Лалето не е причина да не вярваш в обесения, нито обратното. Всяко нещо е валидно и наистина съществува. Принудена съм да си проправям път през поле от такива действителни обекти, всеки ден и всякак. Много се старая да правя тези разграничения. Длъжна съм да ги правя. Нуждая се от яснота в съзнанието.

Усещам, че жената до мен трепери. Плаче ли? Какво ще й донесе това? Не мога да си позволя да узная. Забелязвам, че здраво съм стиснала ръце, че съм се вкопчила в дръжката на кошницата. С нищо няма да се издам.

Обичайно е онова, с което сте свикнали, казваше Леля Лидия. Сега това може да не ви изглежда обичайно, но след време ще се промени, след време ще стане обичайно.