Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (23)

Двадесет и трета глава

Това е възстановка. Само възстановка. Правя го мислено, докато лежа в тясното си легло и репетирам какво трябва или не трябва да говоря, какво трябва или не трябва да направя, как трябва да постъпя. Ако изобщо някога се измъкна оттук.

Да спрем дотук. Решила съм да се измъкна. Това не може да продължава вечно. И други са си мислели същото в лоши времена преди и винаги са се оказвали прави, измъквали са се по един или друг начин и проблемите наистина не са продължавали вечно. Макар че за самите тях сигурно е било цялото време, с което разполагат.

Когато изляза оттук, ще мога да запиша тази история под някаква форма, дори като глас, който говори на друг, и това също ще бъде възстановка, поредното преработване. Невъзможно е да разкажеш нещо точно както е било, защото каквото и да кажеш, никога не е напълно точно, винаги ще се налага да пропуснеш нещо, има прекалено много части, страни, напречни течения, нюанси, твърде много жестове, които може да означават едно или друго, твърде много форми, които не се поддават на пълноценно описание, твърде много вкусове във въздуха или върху езика, полутонове, прекалено многобройни. Обаче ако си мъж по някое време в бъдещето и си стигнал дотук, моля те, помни: никога няма да ви изкушава усещането, че трябва да простите на мъж, а също и на жена. Трудно се устоява, повярвайте ми. Помнете обаче, че прошката също притежава сила. Да помолиш за прошка, е проява на сила, да я откажеш или да я дадеш, също е проява на сила, може би на най-голямата сила.

А може би изобщо не става дума за контрол. Може би изобщо не става дума за това кой кого притежава, кой на кого какво може да причини безнаказано, дори смърт. Може би не става дума за това кой може да седи и кой — да лежи с разтворени крака. Може би става дума за това кой на кого какво може да стори и да му бъде простено. Да не сте посмели да ме убеждавате, че е едно и също.

 

 

Искам да ме целунеш, каза Командира.

Разбира се, преди това се случи нещо. Подобни молби никога не се появяват изневиделица.

 

 

В крайна сметка заспах и сънувах, че нося обеци и че една от тях е счупена; нищо повече, съзнанието ми просто преравяше стар архив. Събуди ме Кора с подноса с вечерята и времето възобнови обичайния си ход.

— Бебето здраво ли е? — попита Кора и остави подноса. Сигурно вече знаеше, имат някакъв развален телефон от къща до къща и вестите бързо се разчуват. Само че й е приятно да слуша за това, сякаш моите думи ще направят новината по-истинска.

— Да, ще го задържат — отговарям. — Момиче.

Кора ми се усмихва, с усмивка прегръдка. Сигурно заради такива мигове си струва да прави онова, което прави.

— Хубаво — казва почти мечтателно и аз си мисля: ама разбира се. Сигурно й се иска да е присъствала. Като празненство, на което не може да отиде. — Може би и ние скоро ще си имаме. Но всъщност има предвид мен. От мен се очаква да се отблагодаря на всички, да оправдая храната и грижите, както майката мравка се отплаща с яйца. Рита може и да не ме одобрява, но Кора — да. Тя зависи от мен. Надява се да бъда оръдието на нейната надежда.

А надеждата й е съвсем простичка. Иска и тук да има Рожден ден с гости, храна и подаръци, иска мъничко хлапе, което да глезят в кухнята, чиито дрешки да гладят и тайно от всички да му дават бисквити. От мен се очаква да й доставя тези радости. Предпочитам да получа неодобрението й, чувствам се по-достойна за него.

За вечеря има говежда яхния. Трудно ми е да изям всичко, защото по средата си спомням онова, което днешният ден е заличил от съзнанието ми. Вярно е, каквото казват, докато раждаш или присъстваш на раждане, наистина изпадаш в транс, губиш представа за всичко друго в живота си, съсредоточаваш се само върху този миг. Но сега, когато споменът се връща, разбирам, че не съм готова.

 

 

Часовникът в коридора долу удря девет. Притискам длани към бедрата си, поемам дълбоко дъх, поемам по коридора и тихо слизам по стълбите. Серина Джой още е в къщата, където имаше Раждане — чист късмет, той не би могъл да го предвиди. В такива дни Съпругите с часове остават заедно, помагат си в разопаковането на подаръците, бъбрят си, напиват се. Трябва да се предприеме нещо, което да разсее завистта им. Поемам в обратна посока по коридора долу, покрай вратата към кухнята, към следващата врата, неговата. Заставам пред нея като ученичка, която са повикали в кабинета на директора. Какво нередно съм сторила?

Присъствието ми тук не е позволено. Нямам право да оставам насаме с Командира. Предназначени сме за размножаване — не сме конкубини, гейши, куртизанки. Тъкмо обратното, направили са всичко възможно да ни извадят от тази категория. Във всичко това не би трябвало да има нещо забавно, няма възможност да пламнат тайни страсти, не се допуска специално отношение — нито от тях, нито от нас, не бива да има нещо, за което да се захване любовта. Ние сме двуноги утроби, това е — свещени съсъди, ходещи бокали.

Защо тогава той иска да се срещне с мен насаме посред нощ?

Ако ме спипат, ще ме предадат на милостта на Серина. Той не бива да се намесва в реда в домакинството, това е работа на жените. А после — прекласификация. И може да ме обявят за Нежена.

Само че, ако откажа да се срещна с него, ще е още по-лошо. Извън всякакво съмнение е кой държи истинската власт.

Сигурно иска нещо от мен. А да искаш, е слабост. И точно тази слабост, каквато и да е тя, ме примамва. Прилича на малка пукнатина в стената, допреди непроходима. Ако притисна око към нея, към тази негова слабост, може би ясно ще провидя пътя си.

Трябва да разбера какво иска той.

Вдигам ръка и чукам на вратата на тази забранена стая, където не съм стъпвала, където жените не влизат. Дори Серина Джой не идва тук, чистят Пазителите.

Какви тайни, какви мъжки тотеми се съхраняват тук?

Канят ме да вляза. Отварям вратата, прекрачвам прага.

От другата страна на вратата е обичайният живот. Трябва да призная: от другата страна нещата изглеждат нормални. Има бюро, разбира се, с Компюслов отгоре, и черен кожен стол зад него. Върху бюрото се мъдрят растение в саксия, комплект поставки за писалки, листове хартия. Подът е застлан с ориенталски килим, в камината не гори огън. Има малко канапе, застлано с кафяв плюш, телевизор, ниска масичка, два стола.

Но покрай стените има библиотеки. Пълни с книги. Книги, книги, книги, изложени на показ, без ключалки, без кашони. Нищо чудно, че не ни е позволено да влизаме. Тук е истински оазис на всичко забранено. Опитвам се да не се вторачвам.

Командирът стои пред камината, с гръб към нея, опрял е единия си лакът върху дървената полица, а другата му ръка е пъхната в джоба. Позата му е заучена, поза на провинциален благородник, стара реклама от лъскаво мъжко списание. Сигурно предварително е решил, че ще е в тази поза, когато вляза. Сигурно щом съм почукала, се е завтекъл към камината и се е облегнал. Да имаше и черна превръзка на окото^[1], и шалче с нарисувана конска подкова.

Тези мисли ми се отразяват добре, бързи като стакато, мозъчен трепет. Вътрешен присмех. Но всъщност ме обзема паника. Истината е, че съм ужасена.

Не обелвам нито дума.

— Затвори вратата — казва ми той доста любезно. Подчинявам се и се обръщам.

— Здравей — казва.

Стар поздрав. Отдавна не съм го чувала, от години. При тези обстоятелства ми се струва нелепо, дори комично, това връщане във времето, буфонада. Не ми хрумва подходящ отговор.

Струва ми се, че ще се разплача.

Явно го е забелязал, защото ме поглежда озадачен, смръщва се, което предпочитам да приема за загриженост, но е възможно да се окаже обикновено раздразнение.

— Ела, седни — кани ме той. Дръпва ми стол, изважда го пред бюрото си. После заобикаля отзад, сяда бавно и сякаш замислено. Действието му ми показва, че не ме е повикал, за да ме докосва против волята ми. Усмихва се. Усмивката му не е зловеща, не е хищна. Просто усмивка, официална, дружелюбна, но и малко дистанцирана, като че ли съм котенце на витрина. Коте, което той гледа, но не възнамерява да купи.

Сядам на стола с изпънат гръб, скръстила ръце в скута си. Имам чувството, че стъпалата ми в червените равни обувки не докосват пода. Но всъщност го докосват, разбира се.

— Това сигурно ти се струва странно — отбелязва.

Аз просто го гледам. Твърде слабо казано, би изтърсила майка ми. Преди.

Чувствам се като захарен памук — захар и въздух. Стиснеш ли ме, ще се превърна в лепкава бучка, розово-червена и разплакана.

— Да, като че ли е малко странно — отбелязва той, все едно аз съм отговорила.

Май трябваше да си сложа шапката, да я вържа под брадичката си.

— Бих искал… — подема той.

Опитвам да не се приведа напред. Да? Да, да? Какво? Какво иска? Само че няма да се издам, няма да проявя нетърпението си. Това е пазарлък, предстои размяна. Онази, която не се колебае, е изгубена. Нищо няма да дам даром — само ще продавам.

— Бих желал… — продължава той. — Ще ти се стори глупаво.

И наистина изглежда смутен, както изглеждаха мъжете навремето. Достатъчно възрастен е, за да помни как да си придаде този вид, а също колко привлекателен беше той за жените навремето. Младите не познават тези номера. Никога не са ги използвали.

— Бих искал да поиграеш с мен на скрабъл — казва.

Удържам се, не помръдвам. Лицето ми не трепва. Значи това се намира в забранената стая! Скрабъл! Иде ми да прихна, да се разкикотя на глас, да се катурна от стола. Навремето старците и стариците играеха скрабъл през лятото или в старческите домове, когато по телевизията нямаше нищо хубаво, а много-много отдавна — и тийнейджърите. Мама имаше комплект за игра, държеше го отзад в гардероба, при коледната украса в картонени кутии. Веднъж опита да ме заинтригува, когато бях тринадесетинагодишна, нещастна и се шляех.

Сега е различно, сега на нас ни е забранено. Сега е опасно. Сега е неприлично. Сега е нещо, което той не може да прави със Съпругата си. Сега е нещо желано. Сега той се компрометира. Все едно ми е предложил наркотици.

— Добре — отговарям с привидно безразличие. Всъщност едва съумявам да отроня нещо.

Не ми обяснява защо иска да играе скрабъл с мен. Не го питам. Командирът просто изважда кутията от едно чекмедже и я отваря. Вътре са пластмасовите плочки, които помня, дъската, разчертана на квадратчета, и малките поставки за плочките с буквите. Той изсипва съдържанието върху бюрото си и започва да обръща елементите. След малко и аз се присъединявам.

— Знаеш ли как се играе? — пита ме.

Кимам.

Изиграваме две игри. Изписвам „ларинкс“. „Балдахин“. „Дюля“. „Зигота“. Държа лъскавите плочки със заоблени ъгли, опипвам буквите. Сладострастно усещане. Ето това е свобода, един миг свобода. „Хром“, изписвам. „Клисура“. Какъв лукс! Плочките са като ментови бонбони, и също така хладни. Ментолки, така им казваха. Иска ми се да ги лапна. Ще имат и вкус на лайм. Буквата Х — хрупкави, възкиселки на езика, вкусни.

Спечелвам първата игра, подарявам му втората: още не съм установила какви са условията, какво ще мога да поискам в замяна.

Накрая той заявява, че е време да се прибирам у дома. Точно така се изразява — прибирай се у дома. Има предвид в стаята ми. Пита ме дали ще се оправя, като че ли стълбището е тъмна улица. Отговарям утвърдително. Отваряме вратата на кабинета му, само я открехваме, и се вслушваме в шумовете откъм коридора.

Все едно сме на среща. Както се промъквахме в общежитието след вечерния час.

Като заговорници.

— Благодаря ти за играта — казва и добавя: — Искам да ме целунеш.

Мисля си как във вечерта за къпане бих могла да разглобя тоалетната в банята си, бързо и тихо, за да не ме чуе Кора, седнала на стола отпред. Бих могла да извадя острото лостче и да го скрия в ръкава си, да го внеса тайно в кабинета на Командира следващия път, защото след такава молба винаги има следващ път, независимо дали ще кажеш „да“ или „не“. Мисля как ще приближа към Командира да го целуна тук сама, как ще съблека сакото му, като да го подканя или да му разреша нещо повече, към истинска любов, как ще го прегърна, ще извадя лостчето от ръкава си и неочаквано ще забия острия му край между ребрата му. Мисля си как ще шурне кръвта по ръцете ми, топла като супа, сексуална.

Всъщност не мисля нищо подобно. Добавям го впоследствие. Може би трябваше да ми хрумне още тогава, но не стана така. Както вече казах, това е възстановка.

— Добре — отговарям. Приближавам се към него и притискам стиснатите си устни към неговите. Усещам уханието на лосион за след бръснене, лек дъх на нафталин, познат мирис. Но с Командира току-що сме се запознали.

Той се отдръпва, свежда очи към мен. И ето я отново усмивката, онази стеснителната. Каква прямота.

— Не така — настоява. — Като наистина.

Беше толкова тъжен.

Това също е възстановка.