Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (43)

Четиридесет и трета глава

Трите тела висят там, дори с белите торби на главите изглеждат странно изопнати, като пилета, окачени за шията в месарница, като птици с подрязани криле, като птици без полет, като паднали ангели. Трудно е да откъснеш поглед от тях.

Стъпалата им се поклащат под подгъва на роклята, два чифта червени обувки, един чифт сини. Ако не бяха въжетата и торбите, можеше да бъде някакъв танц, балет, уловен от камерата във въздуха. Изглеждат някак изкуствено. Като от шоу. Сигурно Леля Лидия е сложила синята фигура по средата.

— Днешното Избавление приключи — оповестява Леля Лидия по микрофона. — Обаче…

Обръщаме се към нея, слушаме я, наблюдаваме я. Тя умее да подбира паузите си. Вълна преминава през нас, раздвижване. Може би предстои да се случи още нещо.

— Обаче може да се изправите и да застанете в кръг. — Усмихва ни се щедро, великодушно. Ще ни даде нещо. Ще ни обдари. — Хайде, под строй.

Говори на нас, на Прислужниците. Някои от Съпругите вече си тръгват, някои от дъщерите също. Повечето остават, но отзад, не се пречкат, само ще наблюдават. Не участват в кръга. Двама Пазители са пристъпили напред и навиват дебелото въже да не се пречка. Други раздигат възглавничките. Ние вече се събираме на тревата пред сцената, някои се промушват да заемат предни позиции, до средата, много се бутат също толкова енергично, за да застанат в средата, където ще бъдат защитени. Грешка е да се задържаш прекалено очевидно в която и да е група, защото ще бъдеш заклеймена като равнодушна, като недостатъчно ревностна. Трупа се енергия, чува се някакво мърморене, трепет от гняв и готовност. Телата се напрягат, очите грейват още повече, сякаш се прицелват.

Не искам да съм нито отпред, нито отзад. Не съм сигурна какво предстои, но усещам, че няма да е нещо, което искам да видя отблизо. Гленова обаче ме стиска за ръката, дърпа ме със себе си и вече сме на втората редица, пред нас има само тънка преграда от тела. Не искам да гледам, но и не се отдръпвам назад. Чувала съм слухове, на които вярвам само наполовина. Въпреки всичко, което знам, си внушавам: няма да отидат толкова далеч.

— Знаете правилата за Вселинча — казва Леля Лидия. — Чакате да чуете свирката. След това всичко зависи от вас, докато не свирна отново. Ясно ли е?

Откъм нас се разнася звук, безформено съгласие.

— Добре — казва Леля Лидия и кима. Двама Пазители, не които навиха въжето, други, излизат иззад сцената. Наполовина носят, наполовина влачат някакъв мъж помежду си. И той е с униформа на Пазител, но няма шапка и униформата му е изцапана и разкъсана. Лицето му е нарязано и насинено, има дълбоки червеникавокафяви рани, лицето му е подуто и възлесто, брадата му е набола. Не прилича на лице, а на някакъв зеленчук, на смачкана пулпа или грудка, деформиран израстък. Надушвам го дори от мястото си — мирише на изпражнения и на урина. Косата му е руса и пада върху лицето, станала е на клечки от какво? Засъхнала пот?

Наблюдавам го с погнуса. Изглежда пиян. Изглежда като пияница, участвал в сбиване. Защо са довели тук пияница?

— Този мъж е обвинен в изнасилване — оповестява Леля Лидия. Гласът й трепери от ярост и от някакво ликуване. — Преди е бил Пазител, но е осквернил униформата. Злоупотребил е с довереното си положение. Съучастникът му в това отвратително деяние вече е разстрелян. Както знаете, наказанието за изнасилване е смърт. Второзаконие 22:23-29^[1]. Ще добавя, че престъплението засяга две от вас и е извършено под заплаха с оръжие. И че е особено жестоко. Няма да скверня ушите ви с подробности, ще кажа само, че едната жена била бременна и бебето умряло.

Надига се въздишка, неволно стисвам ръце в юмруци. Това вече е прекалено. И бебето след всичко, което преживяваме. Да, изпитвам жажда да пролея кръв, искам да късам, да дълбая, да дера.

Настъпваме, въртим глави, ноздрите ни се разширяват, надушваме смъртта, споглеждаме се, виждаме ненавистта. Разстрелът е бил твърде милостив. Главата на мъжа се поклаща безсилно — изобщо чул ли е какво казва тя?

Леля Лидия изчаква, после се появява тънката й усмивка и тя поднася свирката към устните си. Чуваме я, сребриста и пронизителна, ехо от волейболен мач от много отдавна.

Двамата Пазители пускат ръцете на третия мъж и отстъпват назад. Той се олюлява — упоен ли е? — и пада на колене. Очите му съвсем са се свили насред подутата плът на лицето, като че ли светлината е твърде силна за него. Държали са го на тъмно. Вдига едната си ръка към бузата, сякаш проверява дали още е там. Всичко това става бързо, но изглежда бавно.

Никой не пристъпва напред. Жените го гледат ужасено, като че ли е полумъртъв плъх, който се влачи по пода. Примижава и оглежда кръга от жени. Едното ъгълче на устата му се повдига — невероятно! Усмивка?

Опитвам се да надзърна в него, зад обезобразеното от бой лице, да видя как изглежда всъщност. Сигурно е към трийсетте. Не е Люк.

Но би могъл да бъде, съзнавам го. Би могъл и да е Ник. Знам, че каквото и да е сторил, не мога да го докосна.

Казва нещо. Прозвучава дрезгаво, като че гърлото му е наранено, езикът е набъбнал в устата, но въпреки това го чувам. Казва:

— Аз не…

Тълпата се люшва напред като на рок концерт от отминали времена, когато вратата се отваря, необходимостта ни залива като вълна. Въздухът е нажежен от адреналин, всичко ни е позволено, а това е свобода. Моето тяло също се олюлява, но преди да го връхлети приливът от тела и дрехи, Гленова се промушва между жените пред нас, проправя си път с лакти, отляво, отдясно, и хуква към него. Поваля го на земята, настрани, ожесточено започва да рита главата му един, два, три пъти, силни и болезнени удари с крак, добре прицелени. Разнасят се звуци, стенания, тих стон като вой, викове, и червените тела се люшват напред, а аз вече нищо не виждам, ръце, юмруци и стъпала скриват всичко. Отнякъде се разнася пронизителен писък като на подплашен кон.

Оставам отзад, старая се да остана права. Нещо ме блъсва отзад. Залитам. Когато възстановявам равновесието си и се озъртам, виждам как Съпругите и дъщерите са се навели напред на столовете си върху платформата и наблюдават с интерес. Сигурно оттам виждат по-добре.

Той е станал „то“.

Гленова отново е до мен. Лицето й е изопнато, безизразно.

— Видях какво направи — казвам й. Отново започвам да чувствам: шок, възмущение, гадене. Варварство. — Защо го направи? Ти! Мислех, че ти…

— Не ме гледай — предупреждава ме тя. — Наблюдават ни.

— Пет пари не давам — повишавам тон. Не се сдържам.

— Овладей се — предупреждава ме. Преструва се, че избутва рамото и ръката ми, а приближава лицето си до ухото ми. — Не бъди глупава. Не е никакъв изнасилвач, политически е. Беше един от нас. Ритнах го да изгуби съзнание. Избавих го от страданието. Не знаеш ли какво ще му направят?

Един от нас, мисля си. Пазител. Струва ми се невъзможно.

Леля Лидия отново надува свирката, но те не престават веднага. Двама Пазители се намесват, разпръскват жените от премазаното тяло. Няколко Прислужници лежат на земята, ударени или изритани по погрешка. Има и припаднали. Отдалечават се, залитайки, по двойки и тройки или самички. Изглеждат зашеметени.

— Намерете партньорките си и се подредете — нарежда Леля Лидия по микрофона. Малцина й обръщат внимание. Към нас се приближава жена, която пристъпва, сякаш опипва земята със стъпала в тъмното: Джанин. Има кръв на бузата и на бялата шапка. Усмихва се — весела полуусмивка. Очите й живеят свой живот.

— Здрасти — казва. — Какво правиш? — Държи нещо, стиска го в дясната си ръка. Кичур окървавена коса. Тихо се киска.

— Джанин — казвам, но я оставям да отмине — намира се в свободно падане, напълно е превъртяла.

— Приятен ден — казва тя и отминава покрай нас, към портата.

Поглеждам подире й. Леко се отърва, това си мисля. Не я съжалявам, а би трябвало. Ядосана съм. Не се гордея със себе си за това, нито за каквото и да било. Но нали точно там е въпросът.

Ръцете ми миришат на топъл катран. Искам да се върна в къщата, да отида в банята и да търкам хубавичко със силен сапун и с пумис, да залича всяка следа от този мирис по кожата си. Призлява ми от миризмата.

Но освен това съм гладна. Това е чудовищно, но въпреки това е вярно. Смъртта събужда глада ми. Може би защото съм опустошена, а може би защото така реагира тялото, за да остана жива, да продължа да повтарям неговата най-важна молитва: има ме, има ме. Още ме има.

Искам да си легна, да се любя, веднага. Хрумва ми думата „наслада“.

Мога да изям цял кон.