Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (26)

Двадесет и шеста глава

Когато отново настъпи нощта на Ритуала, две-три седмици по-късно, установих, че нещата са се променили. Появила се беше неловкост, която преди отсъстваше. Преди гледах на случващото се като на работа, на неприятна работа, която трябва да се свърши възможно най-бързо, та да се сложи точка. Трябва да се каляваш, казваше навремето майка ми преди изпит, който не исках да взема, или преди плуване в студена вода. Навремето не се замислях за смисъла на фразата, но беше свързан с метал, с броня. Точно това щях да направя — щях да се закаля. Щях да се престоря, че ме няма, че не присъствам в плът.

Това състояние на отсъствие, на съществуване отделно от тялото, важеше и за Командира, вече го знаех. Сигурно си мислеше за други неща през цялото време, докато е с мен, с нас, защото Серина Джой също присъстваше на онези вечери. Може би си мислеше за работата си през деня, за игрите на голф или за вечерята си. Половият акт, колкото и небрежно да беше изпълнен, вероятно за него преминаваше почти несъзнателно, като почесване.

През онази нощ обаче за пръв път от началото на новото положение помежду ни, каквото и да беше то, изпитах стеснение. Усещах, че той ме гледа, и това не ми допадна. Лампата светеше, както обикновено, защото Серина Джой винаги избягваше нещата, които биха създали романтична или еротична атмосфера, дори мъничко — лампа на тавана, силна въпреки балдахина. Все едно бях на хирургичната маса, под силните прожектори, като на сцена. Усещах, че краката ми са космати, хаотично, както когато обръснеш космите, но после те пораснат отново. Усещах и мишниците си, но той не ги виждаше, разбира се. Чувствах се недодялана. Актът на съвкупляването, вероятно на оплождането, който за мен не би следвало да бъде нищо повече от опрашването на цвете от пчела, бе станал непристоен за мен, смущаващо нарушение на благоприличието, макар че преди не беше така.

За мен той вече не беше вещ. И в това бе проблемът. Осъзнах го в онази нощ и усещането не ме напусна. То усложнява нещата.

Серина Джой също се промени в моите очи. Преди я мразех просто заради участието й в онова, което ми се случваше, а и защото тя също ме мразеше, защото присъствието ми й беше неприятно и защото тя щеше да отглежда детето ми, ако изобщо успея да зачена. Сега обаче, макар че все още я мразех, особено когато стискаше ръцете ми толкова силно, че пръстените й се впиваха в кожата ми, и дърпаше ръцете ми назад, вероятно с цел да ми бъде колкото може по-неудобно, омразата ми вече не беше просто омраза. Отчасти й завиждах, но как да завиждаш на жена, която е тъй очевидно пресъхнала и нещастна? Можеш да завиждаш само на човек, който има нещо, което ти самият смяташ за нужно да притежаваш. И въпреки това й завиждах.

Освен това обаче се чувствах и виновна пред нея. Чувствах се натрапница в територия, която би трябвало да е нейна. Сега, като виждах какви ги върши Командирът тайно, макар и само за да играе и да има пред кого да говори, функциите ни вече не бяха толкова отделни, както би трябвало на теория, аз й отнемах нещо, макар че тя не го знаеше. Крадях от нея. Нищо че ставаше дума за нещо, което тя очевидно не искаше или от което нямаше полза, което дори беше отхвърлила. Въпреки това то беше нейно и дори да отнемах това загадъчно нещо, което не можех да определя съвсем точно, защото Командирът не беше влюбен в мен — отказвах да повярвам, че той изпитва към мен нещо толкова силно — тогава какво оставаше за нея?

Но защо да ме е грижа, повтарях си. Тя не ми е никаква, не ме харесва, би ме изгонила от къщата на минутата, дори нещо още по-лошо, само да си намери повод. Ако научи например. Той няма да може да се намеси, да ме спаси — нарушенията на жените в домакинството — и на Мартите, и на Прислужниците, са в юрисдикцията на Съпругите. Тя беше злобна и отмъстителна жена, знаех го. Въпреки това не можех да се отърся от мъничкото си угризение заради нея.

А също така: вече имах известна власт над нея, макар тя да не го знаеше. И това ми допадаше. Защо да се преструвам? Много ми харесваше. Командирът обаче можеше с лекота да ме издаде — с поглед, с жест, с някоя дреболия, която ще покаже на всички, че помежду ни има нещо. Едва не го направи в нощта на Ритуала. Посегна с ръка нагоре, сякаш да докосне лицето ми, аз обърнах глава настрани, за да го предупредя, с надеждата Серина да не е забелязала, и той отдръпна ръка, затвори се в себе си и в своето целеустремено пътешествие.

Не го правете повече, предупредих го следващия път, когато бяхме насаме.

Какво?, попита той.

Не се опитвайте да ме докосвате така, когато сме… когато тя е там.

Направих ли го?, попита той.

Може да предизвикате преместването ми в Колониите, предупредих го. Знаете го. Или нещо по-лошо. Смятах, че пред хората той трябва да продължи да се държи така, сякаш съм голяма ваза или прозорец — просто част от пейзажа, неодушевена или прозирна.

Извинявай, каза. Не исках. Но го намирам…

Какво?, попитах, когато той не продължи.

Безлично, отвърна.

Колко време ви отне да го проумеете?, попитах. От начина, по който говорех с него, си личеше, че отношенията ни вече са се променили.

На следващите поколения ще им бъде много по-лесно, казваше Леля Лидия. Жените ще живеят в хармония заедно, всички в едно семейство, вие ще им бъдете като дъщери, а когато населението отново нарасне малко, вече няма да се налага да ви прехвърляме от една къща в друга, защото ще бъдете предостатъчно. При такива условия ще бъде възможна истинска привързаност, казваше тя и примигваше подкупващо срещу нас. Жени, обединени от обща цел! Ще си помагат във всекидневните задължения, докато заедно изминават жизнения си път, и всяка ще изпълнява отредените си задължения. Защо да очакваме от една жена да изпълнява всички функции, необходими за спокойното функциониране на едно домакинство? Не е нито разумно, нито хуманно. Дъщерите ви ще имат по-голяма свобода. Заедно се стремим да осигурим на всяка от вас мъничка градина, всяка от вас — отново да стиска ръце, отново да говори задъхано. И това е само един пример. Изпънатият пръст се размахваше срещу нас. Само че не бива да бъдем алчни прасета и да искаме твърде много, преди да сме готови, нали?

Истината е, че аз съм негова любовница. Мъжете на върха открай време имат любовници, защо сега да е различно? Да, организацията наистина е различна. Преди любовниците получаваха малка къща или собствен апартамент, а сега всичко се е смесило и сляло. Но под повърхността е същото. Повече или по-малко. В някои страни наричаха любовниците „другата“ жена. Аз съм другата жена. От мен се иска да предоставям нещо, което липсва. Дори скрабъл. Абсурдно и унизително положение.

Понякога си мисля, че тя знае. Понякога си мисля, че двамата са се наговорили. Понякога си мисля, че тя го е убедила да го направи, и ми се присмива, както аз сама се присмивам иронично на себе си от време на време. Нека тя да носи бремето — сигурно така си казва. Може би се е отдръпнала от него почти изцяло, може би това е нейната версия на свободата.

Дори да е така и колкото и да е глупаво от моя страна, аз съм по-щастлива от преди. Първо, имам си занимание. Нещо, с което да си запълвам времето вечер, вместо да седя сама в стаята си. Нещо друго, за което да мисля. Не обичам Командира, нищо подобно, но той ми е интересен, заема пространство, нещо повече от сянка е.

Аз за него също. Вече не съм само използваемо тяло. Не съм само кораб без товар, потир без вино, аз съм пещ — грубо казано — без погачата. За него не съм празна.