Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (10)

Десета глава

Понякога си пея наум, нещо тъжно, печално, презвитерианско:

О, колко чудна благодат,

спасителна за мен.

Изгубен бях, намерен съм.

Роб бях, но съм свободен днес^[1].

Не знам дали думите са верни. Не помня. Такива песни вече не се изпълняват на публични места, особено ако имат такъв текст. Смятат ги за прекалено опасни. Те са на сектите, поставени извън закона.

Страшно съм самотен, скъпа.

Страшно съм самотен, скъпа.

Толкова самотен, че ми иде да умра^[2].

И това е забранено. Знам песента от стара касета на майка ми — тя имаше един неблагонадежден и скрибуцащ касетофон, на който можехме да слушаме такива неща. Пускаше го, когато й гостуваха приятели и подпийнеха.

Не си пея така често. Заболява ме гърлото.

В тази къща почти не звучи музика, освен по телевизията. Понякога Рита си тананика, докато меси или бели нещо: безсловесен напев, немелодичен, непонятен. Понякога от дневната долита тънкият глас на Серина от запис, направен много отдавна, който сега тя пуска съвсем тихо, за да не я спипа някой, че го слуша, докато седи, плете и си припомня своята предишна, вече осакатена слава: Алилуя.

По това време на годината е топло. Тези къщи се нагряват на слънцето, изолацията не е добра. Въздухът край мен е застоял въпреки лекото течение, въпреки полъха между завесите. Ще ми се да можех да отворя прозореца докрай. Скоро ще ни позволят да си облечем летните рокли.

Летните дрехи не са разопаковани и висят в дрешника, две са от чист памук, което е за предпочитане пред синтетиката на по-евтините дрехи, но въпреки това в задуха през юли и август се потиш под плата. Поне няма да се притеснявате да не изгорите, казваше Леля Лидия. Как се излагаха на слънце жените навремето! Мажеха се като печено месо на шиш, разголваха раменете и гърба си на улицата, на публични места, и краката, дори чорапи не обуваха. Нищо чудно, че се случваха онези неща. Неща, тази дума използваше за всичко, което намира за толкова отблъскващо, неприлично и ужасно, че устните й не могат да го назоват. За нея успешен беше онзи живот, който избягва нещата, изключва нещата. Такива неща не се случват на свестните жени. Не са полезни за кожата на лицето, ама никак, ще се сбръчкате като сушена ябълка. Само че забравяше едно — вече не ни беше позволено да се грижим за лицата си.

В парка, казваше Леля Лидия, се излежаваха по одеялата, мъже и жени, понякога заедно — на това място се разридаваше, застанала пред нас, без да се крие.

Правя всичко по силите си, казваше. Старая се да ви осигуря най-добрите шансове. Примигваше, светлината беше твърде силна за нея, устните й потрепваха около предните зъби, леко издадени напред, дълги и пожълтели, и ми напомняше за мъртвите мишки, които намирахме на стълбите, докато живеехме в къща, тримата заедно, четирима, ако броим и котката, която ни поднасяше тези дарове.

Леля Лидия притискаше ръка към своята уста като на мъртъв гризач. След минутка я отдръпваше и на мен също ми се доплакваше, задето ми беше напомнила. Поне половината да изяждаше най-напред, казвах на Люк.

Да не мислите, че на мен ми е лесно, казваше Леля Лидия.

Мойра влетява в стаята ми и пуска дънковото си яке на пода. Имаш ли цигари?, пита.

В чантата, отговарям. Обаче нямам кибрит.

Мойра рови в чантата ми. Трябва да изхвърлиш някои от тези боклуци, казва тя. Правя мръснишко парти.

Какво?, питам. Няма смисъл да се опитвам да работя, Мойра няма да го допусне, тя е като котка, която пропълзява по страницата, докато се опитваш да четеш.

Като дамска вечеринка, на която ти демонстрират разни стоки, обаче ще сме само по бельо. Разюздани работи. Дантелени прашки, жартиери, повдигащи сутиени. Намира запалката ми, запалва цигарата, която също е измъкнала от чантата ми. Искаш ли? Подхвърля ми пакета с величествена щедрост, като се има предвид, че е мой.

Страшно ти благодаря, казвам кисело. Ти си луда. Откъде ти хрумна подобно нещо?

Докато работех, за да се издържам в колежа, отговаря Мойра. Имам връзки. Приятелки на майка ми. В предградията много често го правят — започнат ли да им се появяват старческите петна, тутакси си втълпяват, че трябва да смажат конкуренцията. Сексшопове и каквото ти душа иска.

Смея се. Тя винаги ме разсмива.

Но тук?, питам. Кой ще дойде? На кого му е притрябвало?

Никога не е късно да се научи човек, отговаря тя. Хайде де, страхотно ще бъде. Ще се напикаем от смях.

Така ли сме живели тогава? Водехме най-обикновен живот. По правило всички живеят така. Каквото и да се случва, то е обичайно. Дори това сега е обичайно.

Както винаги, живеехме лекомислено. Трудна работа е, не е същото като лекотата на мисълта.

Нищо не се променя мигновено: в постепенно нагряваща се вана ще се свариш до смърт, без дори да усетиш. Разбира се, имаше репортажи по вестниците, появяваха се трупове в канавките или в гората, пребити до смърт или обезобразени хора, жертви на насилие, така се изразяваха, но всичко това се отнасяше за други жени, а мъжете, които го правеха, бяха други мъже. Ние не познавахме такива. Материалите по вестниците за нас бяха просто далечен кошмар, лош сън, споходил други хора. Колко ужасно, казвахме, и наистина беше ужасно, само че някак не го вярвахме. Репортажите звучаха прекалено мелодраматично, бяха от различно измерение, което не се пресичаше с нашия живот.

Ние бяхме хора, за които вестниците не пишеха. Обитавахме празните бели полета около текста. И това ни даваше свобода.

Живеехме в пролуките между отделните истории.

Отдолу, откъм алеята, заработва двигател. В квартала е тихо, няма много движение, затова такива неща се чуват много ясно: автомобилни двигатели, косачки, подрязването на храсти, затръшването на врата. Отчетливо се чува вик или изстрел, ако изобщо някой произвежда такива шумове. Понякога долита далечен вой на сирени.

Присядам на подпрозоречния перваз — твърде тесен, за да бъде удобен. Има твърда възглавничка с избродиран надпис: ВЯРА, с четвъртити букви, оградени с венец от лилии. ВЯРА е в избеляло синьо, а листата на лилиите са в мръсно зелено. Възглавничката преди е използвана другаде, протрита е, но недостатъчно, за да я изхвърлят. Не са догледали.

Способна съм дълги минути, десетки минути, да плъзгам поглед по надписа: ВЯРА. Само това ми дават да чета. Ще си струва ли, ако ме заловят? Не аз съм оставила възглавничката тук.

Двигателят боботи и аз се привеждам напред, дръпвам белите перденца пред лицето си като воал. Полупрозрачни са, виждам през тях. Ако притисна чело до стъклото и погледна надолу, виждам задната половина на „Буря“. Няма никого, но виждам как Ник отива до задната врата на колата, отваря я и застава мирно отстрани. Сега фуражката му не е килната, ръкавите на ризата му са спуснати и закопчани. Не виждам лицето му, защото го гледам отвисоко.

Командирът излиза. Мярвам го само за миг, скъсен в перспектива, крачи към колата. Гологлав е, явно не отива на официално мероприятие. Косата му е прошарена. Посребрена, ако искаш да се изразиш по-любезно. Предният беше плешив, може да се каже, че сегашният е подобрение.

Ако можех да плюя през прозореца или да хвърля нещо, възглавничката например, сигурно щях да го уцеля.

Двете с Мойра, с хартиени торби, пълни с вода. Водни бомби, така ги наричахме. Навеждахме се от прозореца на спалнята си в общежитието и ги пускахме върху главите на момчетата долу. По идея на Мойра. Какво се опитваха да направят те? Да се покатерят по стълба за нещо. За бельото ни.

Навремето общежитието ни е било смесено, още имаше писоари в тоалетните на нашия етаж. Но когато аз живеех там, момчетата и момичетата отново бяха разделени.

Командирът се навежда, влиза в колата и се изгубва от поглед, а Ник затваря вратата. След миг колата дава на заден, потегля по алеята към улицата и се скрива зад плета.

Би трябвало да изпитвам омраза към този човек. Знам, че би трябвало, но не чувствам това. А нещо по-сложно. Не знам как да го нарека. Не е любов.