Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (19)

Деветнадесета глава

Сънувам, че съм будна. Сънувам, че ставам от леглото и прекосявам стаята, но не тази стая, и излизам през вратата, но не тази врата. У дома съм, в един от домовете си, и тя хуква да ме посрещне със зелената си нощничка със слънчоглед отпред и босичка, аз я вдигам, крачетата й обхващат тялото ми и аз се разридавам, защото знам, че не съм будна. Отново съм в това легло, опитвам се да се събудя и да приседна на ръба, майка ми влиза с поднос и ме пита дали се чувствам по-добре. Когато боледувах като малка, се налагаше тя да остава у дома и да отсъства от работа, само че и този път не съм будна.

След тези сънища наистина се събуждам и разбирам, че съм будна в действителност, защото виждам венеца на тавана и пердетата, провиснали като мокра бяла коса. Чувствам се упоена. Замислям се: може би наистина ме упояват? Може би животът, който си въобразявам, че водя, е параноична заблуда?

Никаква надежда. Знам къде съм и коя съм, знам кой ден е. Това са проверки — с всичкия си съм. Здравият разум е безценно притежание, кътам си го, както хората преди кътаха пари. Пестя го, за да имам достатъчно, когато моментът настъпи.

 

 

Между завесите се процежда сивота, мъгливо ясна, без много слънце днес. Ставам от леглото, приближавам до прозореца, коленича на канапето, върху твърдата възглавничка, на която пише ВЯРА, и надниквам. Няма нищо за гледане.

Какво ли е станало с другите две възглавнички? Сигурно някога са били три. НАДЕЖДА и ЛЮБОВ^[1], те къде ли са? Серина Джой е прибрана жена. Не би изхвърлила нищо, ако не е съвсем износено. Една възглавничка на Рита и една на Кора може би?

Прозвучава звънецът, но аз съм станала преди него, обличам се, без да поглеждам надолу.

 

 

Седя на стола и размишлявам над думата „стол“. Може да е председателското място. Може да седиш и на електрическия стол. А ако седиш между два стола, ще паднеш на земята. Означава и „столова“. Тези факти нямат никаква връзка помежду си.

Нареждам си така, за да се успокоявам.

Пред мен има поднос, а на подноса — чаша с ябълков сок, хапче витамин, лъжица и чиния с три филийки тъмен препечен хляб, съдче с мед и още една чиния с чашка за яйце — от онези, дето приличат на женски торс с пола. Под полата е второто яйце, стои на топличко. Чашката за яйце е от бял порцелан със синя лента.

Първото яйце е бяло. Отмествам мъничко чашката, за да попадне във воднистата слънчева светлина, която струи през прозореца върху подноса — просветва, притъмнява и отново просветва. Черупката на яйцето е гладка, но и зърниста — светлината очертава малки зрънца калций като кратерите на Луната. Пейзажът е гол, но съвършен; в такива пустини ходели светците, за да се избавят от изкушенията на изобилието. Според мен така изглежда Бог — като яйце. Животът на Луната сигурно не е на повърхността, а във вътрешността.

Яйцето вече сияе, сякаш притежава собствена енергия. Огромно удоволствие ми доставя дори само да го гледам.

Слънцето се скрива и яйцето угасва.

Вадя го от чашката и за миг го опипвам с пръст. Топло е. Някога жените носели такива яйца между гърдите си, за да ги мътят. Сигурно е било приятно.

Минималистичен живот. Насладата е яйце. Благословиите може да се преброят на пръстите на едната ръка. Но вероятно точно така се очаква да реагирам. Ако имам яйце, какво още може да искам?

Когато животът ти е сведен до нищожно малко, желанието за него се вкопчва в странни неща. Бих искала да имам животинка: птичка например или коте. Нещо познато. Каквото и да е, само да е познато. В краен случай и плъх ще свърши работа, но няма шанс. Къщата е твърде чиста.

Отрязвам върха на яйцето с лъжичката и изяждам съдържанието.

 

 

Докато ям второто яйце, чувам сирената — отначало отдалеч, проправя си път към мен между големите къщи и окосените морави, тъничък звук като жуженето на насекомо. После се приближава, разтваря се като цвете от звук, превръща се в тромпет. Тази сирена оповестява. Оставям лъжичката, сърцето ми ускорява, отново заставам до прозореца: дали няма да се окаже синя, не за мен? Виждам я обаче как се показва зад ъгъла, приближава по улицата, спира пред къщата, все още надаваща вой и червена. Слава во вишних!^[2] Рядко се чува напоследък. Зарязвам второто яйце недоядено, бързо се отправям към дрешника за наметката си и вече чувам стъпки по стълбите и гласове.

— Побързай — казва Кора, — няма да те чакат цял ден. — И докато ми помага с наметката, наистина се усмихва.

Почти хуквам по коридора, стълбите са като шейна, входната врата е широко отворена, днес е позволено да мина оттам, а Пазителят е застанал там и ми козирува. Заваляло е, леко ръми, и въздухът е натежал от мириса на пръст и на трева.

Червеният Родомобил е паркиран на алеята. Задната му врата е отворена и аз се качвам. Килимчето на пода е червено, червените перденца на прозорците са дръпнати. Вътре вече седят три жени, разположени на пейките по дължина на буса от двете страни. Пазителят затваря и заключва двойната врата и се качва отпред, до шофьора. През зарешетеното стъкло виждаме гърбовете и главите им. Потегляме рязко, а сирената над главите ни пищи: „Дайте път, дайте път!“.

— Кой е? — питам жената до мен в ухото, или поне там, където би трябвало да е ухото й под бялата шапка. Почти крещя, толкова силен е шумът.

— Уорънова — провиква се тя в отговор. Импулсивно стисва ръката ми и двете залитаме, когато колата завива. Жената се обръща и аз виждам лицето й — по бузите й се стичат сълзи, но от какво? От завист, от разочарование? Но не, тя се смее, ръцете й ме обгръщат, а я виждам за пръв път, прегръща ме, има едри гърди под червената наметка, изтрива лицето си с ръкав. На този ден можем да правим каквото пожелаем.

Поправка — в определени граници.

Срещу нас на другата пейка една жена се моли със затворени очи и вдигнала ръце към устата си. А може и да не се моли. Може да си гризе ноктите, за да запази спокойствие. Третата жена вече е спокойна, седи със скръстени ръце, усмихва се лекичко. Сирената не млъква.

Преди това беше звукът на смъртта, на линейките или на пожарникарските коли. Възможно е и днес да бъде звукът на смъртта. Скоро ще разберем. Какво ли ще роди Уорънова? Бебе, както се надяваме всички? Или нещо друго, Нерожба, с глава като на топлийка или с кучешка муцуна, или с две тела, или с дупка в сърцето, или без ръце, или с мембрана между пръстите на ръцете и краката? Не се знае. Навремето можеха да предвиждат с помощта на апарати, но вече е забранено. Пък и какъв смисъл да знаеш? Бебетата не може да се махат, каквото и да става, износват се до края.

Шансовете са едно към четири, така ни учеха в Центъра. Навремето въздухът се изпълни с прекалено много химикали, лъчение, радиация, водата гъмжеше от токсични молекули, почистването на всичко това отнема години, а междувременно нечистотиите проникват в тялото ти, мръсни като нефтено петно на плажа, сигурна смърт за крайбрежните птици и неродените бебета. Може би дори лешояд би умрял, ако те изяде. Може би ще светиш в тъмното като старомоден часовник. Мъртво часовниче. Това е бръмбар, който живее в мърша.

Понякога не мога да мисля за себе си, за тялото си, без да си представя скелета: както ще ме види един електрон. Люлка на живот, направена от кости, а вътре — опасности, деформирани белтъци, разкривени кристали, назъбени като стъкло. Жените пиеха лекарства, хапчета, мъжете пръскаха дърветата, кравите пасяха тревата, цялата тази сапунисана пикня се стичаше в реките. Да не говорим за избухващите атомни електроцентрали по разлома Сан Андреас^[3] по време на земетресенията — за разлома поне никой нямаше вина — и мутиралия щам на сифилис, с който не се справяше никакъв пеницилин. Някои го правеха сами, зашиваха се с хирургически конец или се обезобразяваха с химикали. Как могат, повтаряше Леля Лидия, о, как могат да правят такова нещо? Йезавели!^[4] Да се подиграват с Божите дарове! И кършеше ръце.

Поемате риск, повтаряше Леля Лидия, но вие сте щурмовите отряди, вие ще бъдете най-отпред, първи ще навлизате в опасна територия. Колкото по-голяма е опасността, толкова по-голяма е славата. Тя стискаше ръце, засияла от престорена храброст. Ние свеждахме очи към чиновете си. Да преминеш през всичко това и да родиш нещо непригодно — не беше приятна мисъл. Не знаехме точно какво ще се случи с бебетата, които не бъдат одобрени, които бъдат обявени за Нерожби. Обаче знаехме, че ги отнасят някъде, светкавично.

 

 

Причината не е една, твърди Леля Лидия. Стои отпред в залата, с роклята си в цвят каки и с показалка в ръката. Пред черната дъска, където преди сигурно е имало карта, виси схема, показваща нивото на раждаемост на хиляда жени за период от много години — стръмна крива, която минава покрай нулевата точка на възстановяване на загубите и продължава да се спуска все по-надолу.

Разбира се, някои жени бяха убедени, че няма да има бъдеще, смятаха, че светът ще избухне. До това извинение прибягваха, повтаря Леля Лидия. Според тях нямаше смисъл да се размножават. Ноздрите на Леля Лидия се свиват — каква извратеност. Бяха мързеливи жени, казва тя. Повлекани.

В дървения плот на бюрото ми са гравирани инициали и дати. Инициалите понякога са по двойки, свързани са от думата „обича“. Дж. Х. обича Б. П. 1954. О. Р. обича Л. Т. Приличат ми на надписите, за които четях навремето, издълбани в каменните стени на пещерите или нарисувани със смес от сажди и животинска лой. Струваха ми се невероятно древни. Плотът на бюрото е от светло дърво, наклонен е и от дясната страна има подлакътник, за да се облягаш, когато пишеш — на хартия, с писалка. Под капака държиш разни неща — книги, тетрадки. Тези навици от миналото сега ми се струват прахоснически, почти упадъчни, безсмъртни като оргиите на варварските режими. М. обича Г. 1972. Този надпис, издълбан с молив, прокаран много пъти по изтрития лак на бюрото, е побрал патоса на всички изчезнали цивилизации. Като отпечатък от длан в камък. Чийто и да е, човекът някога е бил жив.

Няма дати от средата на осемдесетте години. Сигурно това е едно от училищата, които затворили тогава поради липса на деца.

Допуснаха грешки, казва Леля Лидия. Ние не възнамеряваме да ги повтаряме. Гласът й е благочестив, снизходителен, гласът на човек, чийто дълг е да ни казва неприятни неща за наше собствено добро. Иде ми да я удуша. Прогонвам тази мисъл от съзнанието си още щом ми хрумва.

Едно нещо е ценно, продължава тя, само ако е рядко и се добива трудно. Искаме вие да бъдете ценени, момичета. Много обича да прави паузи, вкусва ги в устата си. Мислете за себе си като за перли. Много сме й апетитни морално, насядали на редици, свели очи. Предоставени сме й да ни определя, нямаме друг избор, освен да изтърпим нейните прилагателни.

Мисля си за перли. Перлите са сгъстена стридена слюнка. Това ще кажа на Мойра по-късно, ако успея.

Всички ние тук ще ви загладим и формираме, заявява Леля Лидия с предоволна веселост.

 

 

Микробусът спира, черните врати се отварят, Пазителят ни подбира навън. На входната врата стои друг Пазител, преметнал през рамо един от онези автомати с къси цеви. Изнизваме се към вратата под ръмящия дъждец, Пазителите ни отдават чест. Големият микробус на Явлението, онзи с апаратите и мобилните лекари, е паркиран по-надолу на кръглата алея. Забелязвам, че единият лекар гледа от прозореца на микробуса. Чудя се какво ли правят, докато чакат там. Сигурно играят карти или четат; някакви мъжки развлечения. В повечето случаи изобщо няма нужда от тях, пускат ги само в краен случай.

Преди беше различно, преди те направляваха всичко. Жалко, казваше Леля Лидия. Позорно. Току-що ни е пуснала филм, заснет в болница от едно време: бременна жена, включена към някакъв апарат, прилича на развален робот — отвсякъде от тялото й стърчат електроди, във вената на ръката й е включена система. Някакъв мъж с фенерче се взира между краката й, където са я обръснали, просто момиче без брада, вижда се легенче с лъскави стерилизирани инструменти, всички хора са с маски. Пациентката е отзивчива. Навремето са упоявали жените, предизвиквали са раждане, отваряли са телата им, после отново са ги зашивали. Вече не. Дори упойки няма. Леля Елизабет твърдеше, че така било по-добре за бебето, но също: „На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца…“^[5]. За обяд получавахме кафяв хляб и сандвичи с маруля.

Качвам се по стълбите, широки стълби с каменни вази от двете страни. Командирът на Уорънова сигурно има по-висок статут от нашите. Чувам още една сирена. Синия Родомобил, за Съпругите. Тържествено ще пристигне и Серина Джой. За тях няма пейки, седят на истински седалки, тапицирани. Обърнати са напред и не са скрити зад завеса. Знаят къде отиват.

Сигурно Серина Джой и преди е идвала тук, в тази къща, на чай. Сигурно Уорънова, която преди беше онази ревлива кучка Джанин, се е перчела пред нея и останалите Съпруги, та да видят корема й, може би дори да го докоснат, да поздравят Съпругата. Силно момиче, хубави мускули. В семейството й не е имало никакъв Агент Ориндж^[6], проверихме архива, предпазливостта никога не е излишна. А някоя от по-милите сигурно ще я попита дали иска бисквитка.

О, не, ще я разглезите, не е полезно за тях да приемат твърде много захар.

Едничка няма да й навреди, само веднъж, Милдред.

И противната Джанин: О, да, може ли, госпожо?

Каква е… толкова възпитана, не е нацупена като някои от тях — вършат си работата и толкова. По-скоро ти е като дъщеря. Като член на семейството. Удобните закачки на матроните. Това е всичко, скъпа, можеш да се върнеш в стаята си.

А след като тя си тръгне: Всичките са малки мръсници, но въпреки това не можеш да си придирчива. Вземаш, каквото ти предлагат, нали така, момичета? Това е от Съпругата на моя Командир.

О, но ти си такава късметлийка. Някои от тях не са чисти. И дори не се усмихват, цупят се в стаята си, не си мият косата, вонят. Налага се да карам Мартите да го правят, едва ли не насила ги натикват във ваната, буквално ги подкупваш, за да се изкъпят, трябва да ги заплашваш дори.

С моята трябваше да взема строги мерки и сега тя не си изяжда вечерята, а що се отнася до другото, нито капка, а бяхме толкова редовни. Но твоята ти прави чест. И сигурно много се вълнуваш — тя е огромна; обзалагам се, че нямаш търпение.

Още чай? Скромна смяна на темата.

Знам какво се разиграва.

А какво ли прави Джанин горе в стаята си? Седи, все още усещайки вкуса на захарта в устата си, и облизва устни. Зяпа през прозореца. Вдишва и издишва. Гали набъбналите си гърди. Не мисли за нищо.