Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (29)

Двадесет и девета глава

Седя в кабинета на Командира, срещу него от отсамната страна на бюрото, на мястото на посетителя, като че ли съм клиент в банка, който договаря условията за солиден заем. Само че, като изключим мястото ми в стаята, помежду ни няма почти нищо от тази официалност. Вече не седя със скована шия и изпънат гръб, долепила стъпала едно до друго на пода, равнение за отдаване на чест. Тялото ми е отпуснато, дори се чувства уютно. Събула съм червените си обувки, подпъхнала съм крака под себе си на стола, да, оградени от крепостната стена на червената пола, но въпреки това подпъхнати като край лагерен огън едно време или като на пикник. Ако в камината гореше огън, пламъкът щеше да трепти по излъсканите повърхности, щеше топло да озарява плътта. Добавям мислено сиянието на камината.

Що се отнася до Командира, тази вечер е изключително небрежен. Съблякъл е сакото си, облегнал е лактите си върху масата. Липсва му само клечка за зъби в ъгълчето на устата и ще бъде същинска реклама на провинциалната аристокрация, като на гравюра. Оплюта от мухи в някоя стара изгорена книга.

Квадратчетата на дъската пред мен се запълват: играя предпоследната си игра за тази вечер. Изписвам „зев“. Удобна едносрична дума със скъпа съгласна — „З“.

— Има ли такава дума? — пита Командирът.

— Може да проверим — отговарям. — Стара е.

— Ще ти я призная — усмихва се той. Допада му, когато се отлича, когато демонстрирам таланта като старателен домашен любимец, наострил уши и нетърпелив да се подчини. Одобрението му ме гали като топла вана. Не долавям у него враждебността, която преди долавях у мъжете, понякога дори у Люк. Не ме ругае тайно. Всъщност поведението му определено е бащинско. Приятна му е мисълта, че се развличам, и аз наистина се развличам.

Сръчно добавя последните ни резултати на джобния си компютър.

— Е, здравата водиш — казва. Подозирам, че мами, за да ме поласкае, да ме предразположи. Но защо? Въпросът си остава. Какво ще спечели, като ме глези така? Би трябвало да има нещо. Обляга се назад и допира върховете на пръстите си — вече познат за мен жест. Изградили сме си репертоар от такива жестове, от такива познати неща помежду си. Гледа ме — не мога да кажа, че е недоброжелателно, а с любопитство, като че ли съм загадка, която трябва да разреши.

— Какво ти се чете тази вечер? — пита ме. И това се е превърнало в рутина. Засега сме минали през списание „Мадмоазел“, старите броеве на „Ескуайър“ от осемдесетте, „Мис“ — списание, което помня бегло, че се въргаляше в различни апартаменти на майка ми, докато бях още малка, и „Рийдърс Дайджест“. Има дори романи. Четох Реймънд Чандлър, а в момента съм на средата на „Трудни времена“ на Чарлс Дикенс. В такива случаи чета бързо, ненаситно, почти препускам по страниците, опитвам се да напълня главата си с колкото може повече преди следващото дълго гладуване. Ако беше храна, щеше да бъде лакомията на прегладнелия, ако беше секс, щеше да бъде едно бързо чукане скришом в някоя пресечка.

Докато чета, Командирът седи и ме наблюдава, без да говори, но и без да откъсва очи от мен. Това наблюдение крие интригуваща прилика със сексуален акт и аз имам чувството, че ме разсъблича, докато го прави. Иска ми се да се обърне с гръб, да се разходи из стаята, той самият да почете нещо. А така непозволеното четене е като някакво представление.

— Предпочитам просто да поговорим — отговарям. Учудена съм, че го казвам.

Той отново се усмихва. Не изглежда изненадан. Вероятно го е очаквал — това или нещо друго.

— Така ли? За какво ти се говори?

Запъвам се.

— За каквото и да е, струва ми се. За вас например.

— За мен ли? — продължава да се усмихва той. — О, няма какво толкова да говорим за мен. Аз съм най-обикновен тип.

Фалшът в твърдението му и дори фалшът в избора на думата — тип? — ме възпира. Обикновените типове не стават Командири.

— Все трябва да ви бива в нещо — казвам. Знам, че го подтиквам, че го насърчавам, че го подмамвам да излезе от черупката си, и се мразя за това, направо ми се повдига. Но ние се фехтуваме. Или той ще говори, или аз. Знам го, усещам как у мен се надига говор, от толкова отдавна не съм разговаряла истински с някого. Напрегнатият и кратък разговор с Гленова по време на разходката ни днес не се брои, но възбуди апетита ми, послужи като аперитив. След облекчението дори на тези кратки думи искам още.

Ако говоря с него, ще изръся нещо неуместно, ще издам нещо. Усещам го как напира това мое предателство към самата мен. Не искам той да узнава прекалено много.

— О, ами отначало се занимавах с маркетингови проучвания — неуверено казва той. — А после се отделих, така да се каже.

Хрумва ми нещо: макар да знам, че е Командир, не знам какво командва. Какво контролира, коя е неговата сфера, както се казваше преди. Нямат конкретни титли.

— А! — възкликвам и се старая да прозвучи така, сякаш разбирам.

— Може да се каже, че съм нещо като учен — пояснява той. — В определени граници, разбира се.

След това се умълчава за известно време, аз също. Изчакваме се взаимно.

Аз първа нарушавам мълчанието.

— Ами дали бихте ми обяснили нещо, за което се чудя отдавна?

Той проявява интерес.

— Какво ли е това?

Летя право към опасността, но не мога да се спра.

— Една фраза, която помня отнякъде. — Най-добре да не му казвам откъде. — Мисля, че е на латински, и се питах дали имате латински речник.

Той има различни речници на най-горната полица, отляво на камината.

— Кажи ми я — подканя ме. Дистанциран, но по-нащрек, или си въобразявам?

— Nolite te bastardes carborundorum — изричам.

— Моля? — пита той.

Не съм я произнесла както трябва. Не знам как.

— Мога да я напиша — казвам. — Да покажа как се пише.

Поколебава се от това ново хрумване. Сигурно не помни, че умея да пиша. Никога не съм държала молив или писалка в тази стая, дори за да записвам резултата. Жените не умеят да сумират, подметна той веднъж на шега. Когато го попитах какво има предвид, отговори: За тях едно плюс едно плюс едно плюс едно не прави четири.

А колко прави?, попитах и очаквах да ми отговори пет или три.

Просто едно плюс едно плюс едно плюс едно, каза той.

 

 

Сега обаче казва:

— Добре. — И побутва химикалката си по бюрото към мен почти предизвикателно. Озъртам се за нещо, на което да пиша, и той ми подава бележника с резултата, малък бележник с усмихнато личице, напечатано най-горе на страницата. Още ги произвеждат.

Старателно изписвам фразата с печатни букви, прекопирвам я точно както съм я запаметила от стената на шкафа си. Nolite te bastardes carborundorum. В този контекст тя не е нито молитва, нито команда, а тъжни графити, надраскани някога и вече изоставени. Химикалката между пръстите ми е чувствена, почти жива, усещам силата й, силата на думите, които съдържа. Писалката е завист, повтаряше Леля Лидия, цитирайки поредния девиз на Центъра, за да не се доближаваме до тези предмети. И бяха прави, наистина е завист. Дори да държиш писалката е завист. Завиждам на Командира за тази химикалка. Поредното нещо, което ми се иска да открадна.

Командирът взема листа с усмихнатото лице от мен и го поглежда. След това се засмива — наистина ли се изчерви?

— Това не е истински латински — казва, — а е само шега.

— Шега ли? — питам изумено. Не може да бъде само шега. Нима съм рискувала ненужно, нима съм се стремила да се домогна до знание просто заради една шега? — Каква шега?

— Нали знаеш какви са учениците — отговаря той. Смехът му е носталгичен, вече го виждам, издава снизхождение към предишната му същност. Става, приближава до лавиците с книги, сваля един том от своето съкровище, но не е речникът. Стара книга, прилича на учебник, с оръфани ъгълчета и изцапан с мастило. Преди да ми го покаже, го разлиства замислено, изпълнен със спомени, после казва: — Ето. — И оставя книгата отворена пред мен върху бюрото.

Виждам изображение: черно-бяла снимка на Венера Милоска с мустаци, черен сутиен и несръчно изрисувани косми под мишницата. На отсрещната страница е римският Колизей с надпис на английски, а отдолу е изписано спрежение: sum es est, su-mus estis sunt.

— Ето тук — посочва ми той и в полето виждам надписа със същото мастило като космите под мишницата на Венера. Nolite te bastardes carborundorum.

— Малко ще ми е трудно да обясня защо е смешно, ако не знаеш латински — казва. — Навремето пишехме всякакви такива неща. Не знам откъде ги научавахме, сигурно от по-големите момчета. — Забравя за мен и за себе си, просто разлиства страниците. — Виж това. Картината се казва „Похищението на сабинянките“, а в полето е надраскано: pirn pis pit, pimus pistis pants. — Имаше и още една — казва. — Cim, cis, cit? — Млъква, връща се смутено в настоящето. И отново се усмихва: този път е истинска широка усмивка. Представям си го с лунички, със зализан перчем. В момента почти го харесвам.

— Но какво означава това? — питам.

— Кое? Ааа… Означава „Не позволявай на копелетата да те смажат“^[1]. Явно навремето сме се мислели за големи умници.

Насилвам се да се усмихна, но вече всичко е пред очите ми. Разбирам защо е написала това на стената на шкафа, но също така разбирам, че сигурно го е научила тук, в тази стая. Къде другаде? Не е била ученик. С него, по време на предишен наплив от младежки спомени, на споделяне. Значи не съм първата, която влиза в мълчанието му, която играе детски игри с него.

— Какво се случи с нея? — питам.

Той остава невъзмутим.

— Да не би да си я познавала?

— Да, донякъде.

— Обеси се — казва замислено, но тъжно. — Затова свалиха лампата на тавана в стаята ти. — Умълчава се. — Серина научи — добавя, като че ли това обяснява всичко. И е така. Умре ли кучето ти, вземи си друго.

— С какво? — питам.

Не иска да ми подхвърля идеи.

— Има ли значение?

С ленти от чаршаф, допускам. Размишлявала съм над възможностите.

— Сигурно Кора я е намерила — казвам. Затова изпищя.

— Да. Клетото момиче. — Има предвид Кора.

— Може би не трябва да идвам тук повече — подхвърлям.

— Мислех, че ти е приятно — подмята нехайно, но ме наблюдава със съсредоточените си светли очи. Ако не бях наясно, щях да си помисля, че разчитам страх. — Иска ми се да идваш.

— Опитвате се да направите живота ми поносим — казвам. Прозвучава като въпрос, но е твърдение, плоско, без обем. Ако животът ми е поносим, може би ще се окаже, че в крайна сметка постъпват правилно.

— Да. Така е. Бих предпочел.

— Добре тогава. — Нещата са се променили. Вече го държа с нещо. Вероятността от собствената ми смърт. Държа го с вината. Най-после.

— Какво би искала? — пита той със същото нехайство, като че ли става дума за парична сделка, при това незначителна: бонбони, цигари.

— Имате предвид освен крема за ръце ли?

— Да, освен него — съгласява се той.

— Какво бих искала? Бих искала да знам.

Прозвучава нерешително, дори глупаво. Изръсвам го, без да се замислям.

— Какво да знаеш? — пита той.

— Каквото има да се знае — отговарям някак твърде лекомислено. — Какво се случва.