Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (37)

Тридесет и седма глава

Поемаме по коридора, минаваме през друга гладка сива врата и после по друг коридор, този път меко осветен и с килим с гъбен цвят — кафеникаворозов. В него има врати с номера: сто и едно, сто и две, както броиш по време на буря, за да видиш колко близо си до мълнията. Значи е хотел. Зад вратите долита смях, мъжки и женски. Отдавна не съм чувала такова нещо.

Излизаме в общ вътрешен двор. Широк и висок, колкото няколко етажа, с оберлихт най-отгоре. По средата има фонтан, кръгъл и пръска вода с формата на пухесто глухарче. Тук-там има растения в саксии и дървета, от балконите висят лози. Обли стъклени асансьори се плъзгат нагоре-надолу по стените като гигантски раци.

Знам къде съм. И преди съм идвала — с Люк, следобед, много отдавна. Тогава беше хотел. Сега е пълно с жени.

Застивам на място и ги гледам. Тук мога да гледам, да се озъртам, няма бели наочници, които да ми пречат. Без тях усещам главата си любопитно лека, като че ли лишена от тежест или от плътност.

Жените седят, изтягат се, крачат, облягат се една на друга. Сред тях има и мъже, много мъже, но с тъмните си униформи и костюми толкова си приличат, че са нещо като фон. Жените обаче са тропически, облечени са с най-различни ярки и празнични дрехи. Някои са като мен — с пера и лъскави пайети, с открити бедра и дълбоки деколтета. Други са със старомодно бельо — къси нощнички, кукленски пижами, понякога по прозрачен пеньоар. Някои са по бански, цял или половинки, а една забелязвам с нещо плетено и големи раковини на гърдите. Трети носят спортни шорти и потници, или спортни екипи, каквито навремето показваха по телевизията, по трика и с пастелни плетени гети. Има дори няколко с костюми на мажоретки — къси плисирани поли с грамадни букви на гърдите. Явно са принудени да смесят стиловете, да се примирят с онова, което са успели да докопат или да изровят отнякъде. Всички са гримирани и аз си давам сметка колко съм отвикнала да виждам гримирани жени, защото очите им ми изглеждат огромни, твърде тъмни и блестящи, а устата им — прекалено яркочервена, прекалено влажна, сякаш окървавена и лъскава, или, от друга страна, прекалено клоунска.

На пръв поглед сцената изглежда весела. Прилича на маскарад — жените са като възедрички деца, издокарани с дрехи, които са намерили по бабините скринове. Весело ли е това? Би могло, но по техен избор ли става? Не е ясно от вида им.

В помещението има много задници. Отвикнала съм да ги виждам.

— Все едно се връщаш в миналото — казва Командирът. Гласът му звучи доволно, дори възторжено. — Съгласна ли си?

Опитвам да си спомня дали миналото наистина беше такова. Вече не съм сигурна. Знам, че имаше такива неща, но съчетанието бе различно. Филм за миналото не е същото като самото минало.

— Да — отговарям. Усещанията ми не са прости. Не съм нито изумена от тези жени, нито шокирана. Те са кръшкачки. Официалната вяра ги отхвърля, отрича дори съществуването им, но ето ги тук. Това поне е нещо.

— Не зяпай — предупреждава ме Командирът. — Ще се издадеш. Дръж се естествено.

И отново ме повежда напред. Друг мъж го забелязва, поздравява го и се запътва към нас. Командирът затяга хватката си около ръката ми.

— Внимавай, не губи самообладание — прошепва му той.

Просто си дръж устата затворена, предупреждавам се наум, и се постарай да изглеждаш глупаво. Не е толкова трудно.

 

 

Командирът говори вместо мен с този мъж и със следващите. Не казва много за мен, не се налага. Обяснява, че съм нова, те ме поглеждат и забравят за мен, разговарят за други неща. Дегизировката ми изпълнява предназначението си.

Той не пуска ръката ми и докато говори, гръбнакът му недоловимо се изпъва, гърдите му се разширяват, гласът му придобива все по-младежка бодрост и веселост. Хрумва ми, че той се перчи. Перчи се с мен, пред тях, и те го разбират, но са достатъчно вежливи, не посягат, но зяпат гърдите ми, краката ми, като че ли няма причина да не го правят. Но освен това Командирът се перчи пред мен. Демонстрира ми с каква власт разполага. Нарушава правилата под носа им, натрива им носа, и то безнаказано. Може би дотолкова се е опиянил от властта, че е започнал да се мисли за незаменим, поради което може да прави всичко, абсолютно всичко, което пожелае. Два пъти ми намига, когато мисли, че никой не гледа.

Цялото представление е детинско и жалко, но го разбирам.

Когато му се насища, той отново ме отвежда настрани, към един мек диван на цветя, каквито преди имаше по хотелските фоайета. Всъщност във фоайето на този хотел е на цветя, помня го — тъмносин фон на розови цветчета в стил ар нуво.

— Реших, че сигурно са ти се изморили краката с тези обувки — казва той. Има право и съм му благодарна. Настанява ме да седна и присяда до мен. Обгръща раменете ми с ръка. Материята дращи кожата ми, отвикнала да бъде докосвана.

— Е? — казва. — Какво мислиш за нашия малък клуб?

Отново се озъртам. Мъжете не са толкова еднородни, колкото ми се стори отначало. До фонтана забелязвам група японци със светлосиви костюми, а в далечния ъгъл има бяло петно: араби с дълги дрехи и раирани тюрбани.

— Това клуб ли е? — питам.

— Така го наричаме помежду си — Клуба.

— Мислех, че тези неща са строго забранени — казвам.

— Е, официално — отговаря. — Но в крайна сметка всички сме хора.

Изчаквам да продължи, но той не го прави.

— Какво означава това? — питам.

— Че не можем да измамим природата — отговаря. — Природата изисква разнообразие за мъжете. Така е логично, част е от стратегията за възпроизводство. Такъв е природният замисъл. — Мълча и той продължава: — Жените го усещат инстинктивно. Защо преди си купуваха толкова различни дрехи? За да измамят мъжете, че са няколко различни жени. Нова жена всеки ден.

Казва го убедено, но той казва много неща по този начин. Може би наистина го вярва, може би не, а може би и двете едновременно. Не мога да разбера в какво вярва.

— Значи затова сега нямаме различни дрехи — казвам, — вие просто си вземате различни жени.

Ирония, но той не я долавя.

— Така се решават много проблеми — казва, без да трепне.

Не отговарям. Започва да ми идва до гуша. Иде ми да стана ледена, да прекарам остатъка от вечерта в начумерено мълчание. Само че не мога да си го позволя и го съзнавам. Каквото и да е това, той ме е извел от къщата.

Много ми се иска да можех да поговоря с жените, но не виждам такава възможност.

— Кои са тези хора? — питам.

— Клубът е само за служители — обяснява. — От всички сфери, и то висши служители. И за търговските делегации, разбира се. Стимулира търговията. Подходящо място за среща с хора. Почти не е възможно да правиш бизнес без този клуб. Стараем се да предлагаме почти толкова добро обслужване, колкото получават другаде. Понякога мъжът казва на една жена неща, които не би казал на друг мъж.

— Не, питах за жените.

— А! Ами някои са истински професионалистки. Работещи момичета от преди — уточнява през смях. — Не могат да бъдат асимилирани, пък и повечето предпочитат да бъдат тук.

— А другите?

— Другите ли? Ами най-различни са. Онази в зеленото е социоложка. Или поне беше. Онази е адвокатка, онази беше бизнес дама на директорски пост във верига за бързо хранене или пък беше верига хотели. Чувал съм, че с нея човек може хубавичко да си поговори, ако иска. Те предпочитат да са тук.

— Предпочитат пред какво? — питам.

— Пред алтернативите. Може би ти също би го предпочела пред това, което имаш — подмята лукаво, опипва почвата, проси комплименти и аз разбирам, че сериозната част от разговора е приключила.

— Не знам — отговарям, сякаш го обмислям. — Може би не е лесна работа.

— Ще трябва да следиш теглото си, без съмнение. Много държат на това. Ако наддадеш пет килограма, ще те затворят в изолатора.

Шегува ли се? Най-вероятно, но не искам да разбирам.

— Така… А сега какво ще кажеш за едно питие, за да усетиш духа на това място?

— Не ми е позволено — отговарям. — Знаете.

— Едно няма да навреди. Пък и ще се набиваш на очи, ако не пиеш. Алкохолът и цигарите не са забранени тук! Виждаш ли, има си и своите предимства.

— Добре — съгласявам се. Тайничко идеята ми допада, не съм пила от години.

— Какво да бъде? — пита ме. — Има всичко. Внос.

— Джин с тоник. Но слаб, моля. Не искам да ви излагам.

— Няма — уверява ме той с широка усмивка. Става и за мое изумление хваща ръката ми и целува дланта. После се отдалечава към бара. Можеше да повика сервитьорка, има няколко с еднакви черни миниполи и помпони на гърдите, но изглеждат заети, трудно е да ги повикаш.

 

 

И в този момент я виждам. Мойра. Стои заедно с други две жени до фонтана. Взирам се отново, за да се уверя, че е тя. Правя го с кратки и резки завъртания на очите, та никой да не забележи.

Облечена е по невъобразим начин — с черна дреха от някога лъскав сатен, който изглежда доста захабен, с корсет, за да повдига гърдите, но дрехата не й е съвсем по мярка — Мойра е твърде едра, затова едната й гърда е пристегната, а другата не е. Разсеяно придърпва горната част на дрехата, повдига я. Отзад е закрепено пухче памук, забелязвам го, когато тя леко се извръща. Прилича на тампон, разцъфнал като пуканка. Досещам се, че е опашка. Към главата й са закрепени две уши — на заек или на сърна, не мога да позная. Едно от ушите вече не е колосано или пък е останало без опъващата жичка, и е клюмнало от средата. Има и черна папийонка на шията, черни мрежести чорапи и черни обувки на висок ток. А Мойра мрази високи обувки.

Облеклото й, старо и нелепо, ми напомня за нещо от миналото, но не се сещам какво. Пиеса, мюзикъл? Момичета, облечени като за Великден, в заешки костюми. Какво означава това тук, защо смятат, че зайчетата са сексуално привлекателни за мъжете? С какво може да е съблазнителен този опърпан костюм?

Мойра пуши цигара. Дръпва, подава цигарата на жената отляво, която е облечена цялата в пайети, има дълга опашка, прикрепена към роклята, и сребърни рога — костюм на дявол. Скръстила е ръце пред гърдите си, под корсета. Пристъпва от крак на крак — сигурно стъпалата я болят, гръбнакът й е леко изкривен. Разглежда помещението без интерес и без очаквания — явно гледката й е позната.

Мислено й нареждам да погледне насам, но очите й се плъзгат по мен, като че ли съм поредната палмичка, поредният стол. Искам го много силно — трябва да се обърне, преди някой мъж да се приближи към нея, преди тя да изчезне. Една от жените с нея — русата с късата пижамка с пухчетата — вече е присвоена, влезе в стъкления асансьор и се изгуби от поглед. Мойра отново завърта глава, сигурно преценява какви са изгледите й. Надали й е лесно да стои така самичка — като на училищна танцова забава, на която никой не я кани. И този път очите й се вкопчват в мен. Вижда ме. Но проявява здравомислие и не реагира.

Взираме се една в друга с празни, безизразни лица. И после тя прави леко движение с глава, леко кимване наляво. Взема цигарата си от жената в червено, пъхва я в устата си и за миг задържа длан във въздуха, разперила и петте си пръста. После ми обръща гръб.

Старият ни знак. Имам пет минути да отида до тоалетната, която явно е някъде вдясно от нея. Озъртам се — няма табелка. Не мога да рискувам да се изправя и да отида където и да било без Командира. Не знам достатъчно, не познавам правилата, може да ме заподозрат.

Минута, две. Мойра започва да се отдалечава, без да се озърта. Може само да се надява, че съм я разбрала и ще я последвам.

Командирът се връща с две питиета. Усмихва ми се, оставя питиетата върху дългата ниска масичка пред дивана, сяда.

— Приятно ли ти е? — пита. Иска му се да е така. В крайна сметка това е развлечение.

Усмихвам му се.

— Има ли тоалетна? — питам.

— Разбира се — отговаря и отпива от питието си. Не ми казва къде се намира.

— Трябва да отида. — Мислено отброявам секундите, не минутите.

— Ето там е — кимва.

— Ами ако ме спре някой?

— Просто им покажи етикетчето и всичко ще бъде наред. Ще разберат, че си ангажирана.

Изправям се, поемам през помещението, клатушкайки се. До фонтана се спъвам и едва не падам. Заради токчетата. Без опората на ръката на Командира губя равновесие. Няколко мъже ме измерват с поглед — според мен по-скоро изненадано, отколкото похотливо. Чувствам се като глупачка. Държа лявата си ръка на видно място пред тялото, свита в лакътя и с обърнато навън етикетче. Никой нищо не казва.