Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (21)

Двадесет и първа глава

Вътре е топло и прекалено шумно. Край мен се разнасят гласовете на жените, тих напев, но и той ми е твърде силен след дните в мълчание. В ъгъла на стаята има изцапан с кръв чаршаф, смачкан и захвърлен там, от момента на изтичане на водите. Едва сега го забелязах.

Освен това в стаята мирише, въздухът е спарен — трябва да отворят прозорец. Мирише на собствената ни плът, органична миризма, на пот и мъничко на желязо от кръвта по чаршафа, но има още някаква миризма, по-животинска, вероятно от Джанин: мирис на бърлоги, на необитаеми пещери, миризмата на карираното одеяло върху леглото, когато върху него родила котката навремето, преди да я кастрират. Мирис на матка.

— Дишай, дишай — нареждаме напевно в хор, както са ни учили. — Задръж, задръж. Издишай, издишай, издишай. — Напяваме на „пет“. Вдишай на пет, задръж на пет, задръж, издишай на пет. Леля Елизабет опипва корема й, за да прецени контракциите.

Джанин не я свърта, иска да ходи. Две жени й помагат да стане от леглото, поддържат я от двете страни, докато крачи. Всички много ни бива в това, обучили са ни. Разпознавам Гленова, моята другарка в покупките — седи през две жени от мен. Мекият напев ни обгръща като мембрана.

Появява се една Марта с поднос: кана с плодов сок, разтворим, от пликче, май от грозде, и колонка картонени чашки. Оставя го пред напяващите жени. Без да нарушава ритъма, Гленова налива и подава хартиената чашка по редицата.

Аз получавам чаша, навеждам се настрани да я предам и жената до мен тихо ме пита на ухо:

— Търсиш ли някого?

— Мойра — отговарям също толкова тихо. — Тъмна коса, с лунички.

— Не — казва жената. — Не познавам такава жена, не беше в Центъра с мен, не съм я виждала да пазарува. Но ще се оглеждам.

— Коя си? — питам.

— Алма — отговаря. — Как е истинското ти име?

Иска ми се да й кажа, че с мен в Центъра имаше една Алма. Иска ми се да й кажа името си, но Леля Елизабет вдига глава и оглежда стаята — сигурно е доловила прекъсване на скандирането, затова не разполагаме с повече време. Понякога научаваш разни неща на Рождените дни. Няма смисъл обаче да разпитвам за Люк. Той надали е на място, където може да го види някоя от тези жени.

Скандирането продължава, започва да ме завладява. Трудно е, трябва да се съсредоточиш. Слей се с тялото си, казва Леля Елизабет. Вече усещам лека болка в корема си, гърдите ми натежават. Джанин изпищява, тихичко, нещо средно между стенание и вик.

— Преминава в преход — оповестява Леля Елизабет.

Една от помощничките изтрива челото на Джанин с влажна кърпа. Родилката вече се поти, кичури от косата й се измъкват от еластичната лента, полепват по челото и врата й. Плътта й е влажна, наситена, лъскава.

— Дишай, дишай, дишай! — напяваме ние.

— Искам да изляза навън — казва Джанин. — Искам да изляза на разходка. Чувствам се добре. Трябва да отида до тоалетната.

Всички знаем, че тя е в преход, не съзнава какво върши. Кое от твърденията й е вярно? Вероятно последното. Леля Елизабет дава знак, две жени застават до гърнето и внимателно нагласяват Джанин да седне. Разнася се нова миризма, добавя се към другите в стаята. Джанин отново простенва, главата й е наведена напред и отново виждаме косата й. Приклекнала така, прилича на кукла, на стара кукла, счупена и захвърлена в някой ъгъл, прекършена.

Джанин отново е станала и ходи.

— Искам да седна — казва. Откога сме тук? Минути или часове? Вече цялата се потя, роклята ми е мокра под мишниците, усещам вкус на сол на горната си устна, обхващат ме фантомни болки, другите жени също ги усещат, познавам по начина, по който се олюляват. Джанин смуче кубче лед. А после от сантиметри или пък от километри се ЧУВА:

— Не — изпищява тя. — О, не, не, о, не.

Това е второто й бебе, веднъж вече е раждала, знам го от Центъра, когато плачеше насън нощем — като нас, останалите, но по-силно. Значи би трябвало да помни какво е, какво предстои. Но кой помни болката, след като свърши? Остава само нейната сянка, и то дори не в съзнанието, а в плътта. Болката те белязва, но толкова надълбоко, че не се вижда. Не се ли вижда, забравя се.

Някой е сипал вино в гроздовия сок. Някой е отмъкнал бутилка от долу. Не е за пръв път на подобни събирания, но ще се направят, че не забелязват. И ние имаме нужда от оргии.

— Затъмнете — нарежда Леля Елизабет. — Съобщете й, че е време.

Някой се изправя, приближава до стената, светлината в стаята избледнява до сумрак, гласовете ни заглъхват до хорово скрибуцане, до дрезгав шепот, като щурчета на полето нощем. Две излизат от стаята, две други повеждат Джанин към Родилния стол и тя се настанява на по-ниската седалка. Вече е по-спокойна, дробовете й равномерно засмукват въздух, ние се привеждаме напрегнато напред, мускулите на гърба и корема ни болят от усилието. Ето го, ето го, като рог, като боен зов, като рухваща стена, усещаме го като тежък камък, който се смъква, теглен надолу във вътрешностите ни, сякаш ще се пръснем. Стискаме ръцете си, вече не сме сами.

Съпругата на Командира влиза забързано с нелепата си бяла нощница, от която стърчат кльощавите й крака. Две от Съпругите със сини рокли и воали я придържат за ръцете, като че ли има някаква нужда. На лицето й има напрегната усмивчица като домакиня на празненство, което предпочита изобщо да не го е организирала. Сигурно знае какво мислим за нея. Покачва се на Родилния стол, сяда на седалката зад Джанин, която се оказва между слабите й крака като ръкохватки на чудато старо кресло. Странно защо е обута с памучни чорапи и чехли от син мъхнат плат като на покривало за тоалетна чиния. Ние обаче не обръщаме внимание на Съпругата, почти не я забелязваме, очите ни са вперени в Джанин. С бялата си нощница тя сияе като луна в облак на мъжделивата светлина в стаята.

Вече сумти от усилието.

— Напъвай, напъвай, напъвай — шептим ние. — Отпусни се. Дишай. Напъвай, напъвай, напъвай.

С нея сме, слели сме се с нея, пияни сме. Леля Елизабет коленичи с разтворена хавлиена кърпа да поеме бебето, ето го темето, главичката, пурпурна и изцапана с кисело мляко, още едно напъване и бебето, хлъзгаво от телесни течности и кръв, излиза в нашето очакване. О, хвала.

Притаяваме дъх, докато Леля Елизабет го преглежда: момиченце е, клетото, но засега всичко е наред, не се виждат дефекти, ръчички, стъпалца, очи, броим безмълвно, всичко си е на мястото. Леля Елизабет вдига бебето, поглежда нагоре към нас и се усмихва. Ние също се усмихваме, всички сме една усмивка, по бузите ни се стичат сълзи, толкова сме щастливи.

Щастието ни отчасти е спомен. Спомням си Люк с мен в болницата, стоеше до главата ми и ми стискаше ръката, облечен със зелената престилка и бялата манта, които му бяха дали. О, възкликна той, о, Исусе, и дъхът му излизаше накъсано от изумление. Каза ми, че през нощта изобщо не могъл да мигне, толкова бил превъзбуден.

Леля Елизабет нежно къпе бебето, а то не плаче много, спира. Съвсем тихичко, за да не го изплашим, ние ставаме, струпваме се около Джанин, стискаме я, потупваме я. Тя също плаче. Двете Съпруги в синьо помагат на третата, Съпругата от дома, да слезе от Родилния стол и да се приближи до леглото, настаняват я да легне и я завиват. Бебето, вече изкъпано и притихнало, бива ритуално положено в прегръдките й. Съпругите долу също са се стекли, промушват се между нас, избутват ни. Говорят прекалено силно, някои още носят чиниите си, чашите с кафето си, чашите с виното си, някои още дъвчат. Скупчват се край леглото, край майката и детето, гукат, поздравяват я. Излъчват завист, надушвам я, леки киселинни пари, примесени с парфюма им. Съпругата на Командира поглежда бебето, като че ли е букет цветя, нещо, което е спечелила, дължима награда.

Съпругите са тук, за да присъстват на кръщаването. Те дават името.

— Анджела — казва Съпругата на Командира.

— Анджела, Анджела — повтарят Съпругите припряно. — Колко хубаво име! О, съвършена е! О, прекрасна е!

Стоим между Джанин и леглото, затова не виждаме това. Някой й подава чаша гроздов сок — дано да не е смесен с вино, още има болки след раждането, плаче безпомощно, нещастни сълзи от изтощение. Въпреки това ние ликуваме, това е победа за всички нас. Успяхме.

Ще й позволят да кърми бебето няколко месеца, убедени са в ползата от кърмата. След това ще я преместят, ще проверят дали ще успее да го направи отново с някой друг, изпаднал в нужда. Но никога няма да я изпратят в Колониите, никога няма да я обявят за Нежена. Това е наградата й. Родомобилът чака отвън, за да ни върне у дома. Лекарите още са в микробуса си, лицата им се появяват на прозореца — бели петна като лицата на болни деца, затворени вкъщи. Един от тях отваря вратата и се приближава към нас.

— Всичко наред ли е? — пита притеснено.

— Да — отговарям. Вече съм изцедена, без капка сила. Гърдите ме болят, дори сълзят леко. Фалшива кърма, случва се така с някои от нас. Сядаме на пейките една срещу друга, докато ни транспортират — без емоции, без чувства, просто вързопчета червен плат. Боли ни. Всяка от нас има в скута си фантом, призрачно бебе. Сега, след като вълнението е отминало, ни остава собственият ни провал. Майко, мисля си, където и да си. Чуваш ли ме? Искала си женска култура. Е, ето ти я. Не е точно каквото си имала предвид, но съществува. Бъди признателна за дребните благоволения.