Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (2)

Втора глава

Стол, маса, лампа. Горе, на белия таван, релефен орнамент с формата на венец, а в средата му — празно място, замазано, подобно белег на нечие лице на мястото на извадено око. Сигурно преди там е имало полилей. Махнали са всичко, на което може да се върже въже.

Прозорец, две бели пердета. Под прозореца — широк перваз за сядане с малка възглавница. Когато прозорецът е открехнат — всъщност той може само да се открехва — влиза въздух и пердетата помръдват. Мога да седя на стола или на перваза със скръстени в скута ръце и да се любувам на гледката. През прозореца влиза и слънчева светлина, пада на пода от тесни дървени летви, излъскани до блясък. Усещам мириса на препарата за полиране. На пода има килимче, овално, от сплетени парцалчета. Такива детайли са им по вкуса — народно творчество, старинна черга, изработена от безполезни остатъци от жени в свободното им време. Завръщане към традиционните ценности. Не прахосвай, за да не изпаднеш в нужда. Аз не съм прахосана. Защо тогава съм в нужда?

На стената над стола — репродукция в рамка, но без стъкло: цветя, сини ириси, акварел. Цветята все още са позволени. Дали всяка от нас има същата репродукция, същия стол и същите бели пердета? Държавна доставка?

Приемете, че все едно сте войници, казваше Леля Лидия.

Легло. Единично, средно твърд матрак, бял юрган. В леглото не се случва нищо друго — само се спи. Или не се спи. Старая се да не мисля много-много. Вече има порцион и за мисленето като за всичко останало. Много са нещата, за които е непоносимо да мислиш. Ако мислиш, вредиш на шансовете си, а аз възнамерявам да оцелея. Знам защо няма стъкло пред репродукцията на акварела със сините ириси, защо прозорецът само се открехва и защо стъклото му е нечупливо. Не се страхуват, че може да избягаме — няма да стигнем далеч. Опасяват се от другите пътища за бягство, които отваряш пред себе си, ако ти попадне острие.

И така. С изключение на тези подробности стаята може да е в колежанско общежитие или в едновремешен пансион за жени с ограничени средства. Точно такива сме сега. Средствата ни наистина са ограничени — ако изобщо разполагаме с някакви средства.

И все пак, стол, слънчева светлина, цветя — не са за пропускане. Аз съм жива, живея, дишам, протягам разперена длан навън, към слънцето. Не сме затворнички, а привилегировани особи, така казваше Леля Лидия, която много си падаше по „или… или“.

Отеква звънецът, който оповестява времето. Тук то се измерва със звънци като едно време в манастирите. И пак като в манастирите няма почти никакви огледала.

Надигам се от стола, пристъпвам на слънце с червените си обувки с равна подметка, подходящи да предпазват гръбнака, но не и за танци. Червените ръкавици са върху леглото. Вземам ги и ги нахлузвам пръст по пръст. Всичко освен крилцата около лицето ми е червено — цвета на кръвта, която ни определя. Роклята ми е дълга до глезена, разкроена, събрана в платка на гърдите, ръкавите са широки. Белите крилца на наочниците също са задължителни — пречат ни да виждаме, но и да виждат нас. Червеното не ми отива, не е моят цвят. Вземам пазарската кошница, промушвам ръка под дръжката.

Вратата на моята стая — не е „моя“, отказвам да я наричам „моя“ — не е заключена. Никога не се затваря плътно. Излизам в излъскания коридор с пътека по средата, пепеляворозова. Насочва ме като горска пътека, като килим пред кралска особа.

Пътеката извива и се спуска по главното стълбище и аз я следвам, вдигнала едната си ръка върху перилата, някога жив дървесен ствол, стругован в предишен век, излъскани до топъл блясък. Сградата е късновикторианска, дом, построен за голямо богато семейство. В коридора има стоящ часовник, който отмерва времето, после е вратата към дневната, по майчински уютна, в телесни тонове и намеци. Дневна, в която аз никога не сядам, позволено ми е само да коленича или да стоя права. В дъното на коридора, над входната врата, има ветрилообразен прозорец с витраж: червено-сини цветя.

Останало е едно огледало — на стената в коридора. Ако завъртя глава, така че белите крилца на наочниците да насочат погледа ми право към него, го виждам, докато слизам по стълбите — обло, изпъкнало стъкло като рибешко око на стената между прозорците, и аз в него като разкривена сянка, пародия, приказна фигура с червена наметка, която се спуска към миг небрежност, равнозначен на опасност. Сестра, потопена в кръв.

В основата на стълбите има поставка за чадъри и шапки от парено дърво — дълги заоблени дървени пръчки, леко извити като куки с формата на папратови клонки. В стойката има няколко чадъра: черен за Командира, син за Съпругата на Командира и един за мен, червен. Оставям червения чадър, където си е, защото съм видяла от прозореца, че навън е слънчево. Дали Съпругата на Командира е в дневната? Невинаги седи. Понякога я чувам как крачи напред-назад с тежка стъпка, после с лека, чувам и тихото потупване на бастунчето по пепеляворозовия килим.

Отминавам по коридора покрай вратата на дневната и друга към трапезарията, отварям вратата в дъното на коридора и прекосявам кухнята. Тук вече не мирише на препарат за полиране на мебели. Рита е до кухненската маса с плот от нащърбен бял емайл. Носи обичайните за една Марта^[1] дрехи: в убито зелено като хирургична престилка от миналото. Роклята й е почти като моята, дълга, прикриваща, но върху нея връзва престилка и не носи белите наочници и воала. Слага воал, когато излиза, но никой не се интересува от лицето на една Марта. Ръкавите й са навити до лактите, смуглите й ръце са на показ. Меси хляб, мята франзелите за последно кратко размачкване, после ги оформя.

Рита ме забелязва и кимва — не знам дали за поздрав, или просто отбелязва присъствието ми, после изтрива брашнените си ръце в престилката и тършува в чекмеджето за книжката с купоните. Намръщено откъсва три и ми ги подава. Лицето й би било мило, ако се усмихваше, но тя не се муси на мен — всъщност не одобрява червената рокля и онова, което означава тя. Мисли ме за заразна като болест или за лош късмет.

Понякога слушам пред заключени врати — нещо, което никога преди не съм правила. Не се задържам дълго, защото не искам да ме спипат. Веднъж обаче чух Рита да казва на Кора, че тя не би се унижила така.

Никой не те пита, отговори Кора. Пък и какво би направила, ако се случи?

Ще замина за Колониите, отговори Рита. Дават им избор.

При Нежените, да умреш от глад и един бог знае от какво още?, попита Кора. Да те видя тогава!

Лющеха грах — дори през притворената врата чувах тихото трополене на твърдите грахчета в металната купа. Чух как Рита изсумтя или въздъхна в знак на протест или на съгласие.

Пък и нали е за доброто на всички нас, каза Кора, така поне твърдят. Ако не си бях вързала тръбите и бях с десетина години по-млада, можех да съм и аз. Не е толкова зле. Не се пребиват от работа.

По-добре тя, отколкото аз, каза Рита и аз отворих вратата. Израженията им бяха, каквито стават лицата на жените, когато говорят зад гърба на някого и се опасяват, че са чути: смутени, но и малко дръзки, като че ли са в правото си. В онзи ден Кора се държа с мен по-мило от обикновено, а Рита беше по-нацупена.

Днес, въпреки затвореното лице на Рита и стиснатите устни, ми се искаше да остана тук, в кухнята. Току-виж отнякъде в къщата се появи и Кора, понесла шишенцето с лимоново масло и бърсалката за прах, Рита ще направи кафе — в къщите на Командирите още има истинско кафе — трите ще се настаним край масата на Рита, която е толкова на Рита, колкото моята маса е моя, и ще си побъбрим какво ни мъчи и наболява, за стъпалата и гърба си, за пакостите, които вършат телата ни досущ като непослушни деца. Ще кимаме в такт с думите си: да, всичко това ни е известно. Ще си препоръчваме лекарства и ще се надпреварваме чии физически страдания са по-големи, ще се оплакваме тихичко и скръбно, както гукат гълъбите по стрехите. „Разбирам какво имаш предвид“, ще казваме. Или онзи странен израз, който понякога още можеш да чуеш от възрастните хора: „Виждам накъде отиват нещата!“. Все едно гласът е скиталец, отправил се към далечна страна. Което си е така, скиталец е.

Колко презирах подобни разговори преди! А сега копнея за тях. Поне е някакъв разговор. Някакво общуване.

Или пък ще поклюкарстваме. Мартите знаят разни неща, говорят помежду си, предават неофициални вести от къща на къща. И те като мен слушат пред вратите, изобщо не се съмнявам, и виждат разни неща, дори с извърнати очи. Чувала съм ги понякога, улавяла съм откъслеци от разговорите им. „Било мъртвородено.“ Или: „Намушкала я с кука за плетене, право в корема. От ревност, гризяла я отвътре.“ Или интригуващото: „С препарат за тоалетна. Чиста работа, макар че сигурно е усетил вкуса. Вероятно е бил мъртвопиян, обаче веднага я спипали.“

Или ще помогна на Рита да омеси хляба, ще заровя ръце в мекото, еластично и топло тесто, което толкова прилича на плът. Копнея да докосна нещо различно от плат или дърво. Жадувам за допир.

Дори ако реша да попитам обаче, дори ако наруша приличието, Рита няма да го допусне. Страхува се. Мартите не бива да се побратимяват с нас.

Да се побратимяваш, означава да се държиш братски. Люк ми го обясни. Нямало съответна дума, която да означава да се държиш сестрински. Би трябвало да е „посестряване“, така каза. Със същата представка. Харесваха му такива подробности. За произхода на думите, за любопитни употреби. Подкачах го, че е такъв педант.

Вземам купоните от протегнатата ръка на Рита. Имат картинки на нещата, срещу които можеш да ги замениш: дванайсет яйца, парче сирене, нещо кафяво, което би трябвало да е пържола. Пъхвам ги в джоб с цип на ръкава си, където държа и пропуска си.

— Поискай пресни яйца — нарежда ми Рита. — Не като предния път. И пилешко, не кокоше. Кажи им за кого е храната, да не хитруват.

— Добре — отговарям. Не се усмихвам. Защо да я изкушавам с приятелство?