Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (27)

Двадесет и седма глава

Крача с Гленова по лятната улица. Топло е, влажно е, навремето щеше да е за лятна рокля и сандали. В кошницата на всяка от нас има ягоди — сега им е сезонът, затова ги ядем ли, ядем, докато ни омръзнат — и малко увита в хартия риба. Взехме ги от „Хлябове и риби“^[1] с дървената табела — риба с усмивка и мигли. Обаче там не продаваха хлябове. Повечето домакинства сами си пекат хляба, но се намира изсъхнал хляб и спаружени понички в „Хляб насъщен“, ако закъсаш. „Хлябове и риби“ почти никога не е отворен. Защо да си правят труда, след като няма какво да продават? Закриха морския риболов преди няколко години, затова сега оскъдните риби, които предлагат, са от рибарници и имат вкус на кал. По новините съобщават, че крайбрежните зони си „почиват“. Помня морския език, треската, рибата меч, мидите, рибата тон, омарите, пълнени и печени, сьомгата — розова и тлъста, печени филета. Възможно ли е всички да са изчезнали като китовете? Чувала съм този слух, стигал е до мен като беззвучни думи, устните едва забележимо са помръдвали, докато чакаме на опашка отвън някой магазин да отвори, подмамени от плаката със сочни бели филета на витрината. Слагат такива плакати на витрината, когато имат нещо, и ги махат, когато нямат стока. Език на знаци.

С Гленова днес крачим бавно — топло ни е с дългите ни рокли, подмишниците ни са мокри, изморени. Поне в тази жега не носим ръкавици. Някъде в тези улички преди имаше магазин за сладолед. Не помня как се казваше. Нещата се променят много бързо, понякога събарят сгради или ги превръщат в нещо друго, трудно помниш кое какво е било преди. Можеше да си купиш две топки и да ти ги поръсят с шоколадови пръчици. Носеха мъжко име. „Джонис“? „Джакис“? Не помня.

Ходехме там, когато тя беше мъничка, и аз я повдигах, за да погледне през стъклената витрина, където бяха изложени дълбоките съдове със сладолед в нежни цветове — бледооранжево, бледозелено, бледорозово, а аз й четях имената, за да си избере. Не избираше по име обаче, а по цвят. Дрешките и гащеризончетата й също бяха в тези цветове. Пастелно сладоледени.

„Джимис“, така се казваха шоколадовите пръчици.

 

 

С Гленова вече се чувстваме по-непринудено една с друга, свикнахме. Като сиамски близначки. Вече не спазваме много-много формалностите, когато се срещаме — усмихваме се и потегляме заедно, отправяме се плавно по ежедневния коловоз. Понякога променяме маршрута — няма забрана срещу това, ако не преминаваме отвъд бариерите. Плъх в лабиринт е свободен да ходи навсякъде, стига да не напуска лабиринта.

Вече сме ходили по магазините и в църквата, сега сме при Стената. Днес на нея няма нищо, през лятото не оставят телата да висят толкова дълго, колкото през зимата, заради мухите и заради миризмата. Навремето това беше земята на ароматизаторите за въздух, борови и цветни, и хората все още ги харесват, особено Командирите, които проповядват чистота във всичко.

— Купи ли всичко от списъка? — пита ме Гленова, макар да знае, че съм. Списъците ни никога не са дълги. Напоследък ми е предала част от своята пасивност, част от меланхолията си. Нерядко първа ме заговаря.

— Да — отговарям.

— Хайде да заобиколим — предлага. Има предвид да се спуснем към реката. От известно време не сме ходили.

— Добре — съгласявам се. Не се обръщам веднага, а оставам на мястото си, поглеждам към Стената за последен път. Там са червените тухли, там са прожекторите, там е бодливата тел, там са куките. Празна, Стената е някак по-зловеща. Когато някой виси на нея, поне знаеш, че се е случило най-лошото. Но когато е празна, плаши като приближаваща буря. Ако виждам тела, истински тела, и по големината и формата им отсъждам, че никое от тях не е на Люк, съм в състояние да вярвам, че той все още е жив.

Не знам защо очаквам да се появи на тази стена. Има стотици други места, където може да го убият. Не мога да се отърся обаче от мисълта, че е тук в този момент, зад голите червени тухли.

Опитвам да си представя в коя сграда е. Помня къде са постройките в ограждението на Стената — преди, когато беше университет, можехме свободно да ходим там. И все още ходим от време на време, за женските Избавления. Повечето сгради също са от червени тухли, някои имат сводести врати, романско влияние, от деветнайсети век. Вече не ни пускат да влизаме в сградите, но и кой ли би поискал? Сега постройките принадлежат на Очите.

Може да е в Библиотеката. Някъде из подземията. Сред лавиците.

Библиотеката е като храм. Импозантно бяло стълбище води до редица врати. Вътре още едно стълбище отвежда нагоре. От двете му страни, по стените, има ангели. А също и хора, които се сражават или се канят да се сражават, с чист и благороден вид, не мръсни, окървавени и миризливи, както сигурно са изглеждали. Победата е от едната страна на входа вътре, води ги напред, а Смъртта е от другата. Стенопис, увековечаващ някоя война. Мъжете от страната на Смъртта са още живи. Въздигат се на небето. Смъртта е красива жена с криле и една почти заголена гръд. Или това беше Победата? Не мога да си спомня.

Това не биха унищожили.

 

 

Обръщаме се с гръб към Стената, с глави наляво. Тук има няколко празни магазина, чиито витрини са издраскани със сапун. Опитвам да си спомня какво са продавали в тях навремето. Козметика? Бижута? Повечето магазини, в които се продават мъжки стоки, още са отворени, затворени са само онези, които търгуваха със суета.

На ъгъла е магазинът, известен като „Скрижали на духа“. Франчайз е — има такъв магазин в центъра на всеки град, във всяко предградие, поне така казват. Сигурно печели добре.

Витрината на „Скрижали на духа“ е противоударна. От другата страна има печатарски преси, многобройни редици. Наричаме ги Свещени валяци, но само помежду си, защото названието е неуважително. Машините печатат молитви, свитък след свитък, неспирно бълват молитви. Поръчват се по Компофона, чувала съм Съпругата на Командира да го прави. Поръчката на молитви от „Скрижали на духа“ се възприема като признак за набожна вярност към режима, затова Съпругите на Командирите често го правят. Така подпомагат кариерата на съпрузите си.

Има пет различни молитви: за здраве, богатство, смърт, раждане и грях. Избираш, която искаш, въвеждаш номера, после въвеждаш собствения си номер, за да изтеглят парите от сметката ти, и броя на повторенията на молитвата.

Машините говорят, докато отпечатват молитвите. Ако искаш, може да влезеш вътре да слушаш монотонното металическо повторение на едно и също нещо отново и отново. След отпечатването на молитвите хартията се навива обратно през друг процеп и се рециклира. В сградата няма никого — машините работят сами. Отвън не се чуват гласовете, само мърморене, напев като от коленичила набожна тълпа. Всяка машина има око в златно отстрани, оградено от две малки златни криле.

Опитвам да си спомня какво продаваха тук, когато мястото беше магазин, преди да стане „Скрижали на духа“. Мисля, че беше бельо. Розови и сребристи кутии, цветни чорапогащи, сутиени с дантела, копринени шалове? Нещо изгубено.

Двете с Гленова стоим пред „Скрижали на духа“, гледаме през противоударните прозорци, наблюдаваме как седем машини бълват молитви, които после отново изчезват в отвора, обратно в селенията на неизреченото. Отмествам поглед. Виждам не машините, а Гленова, отразена в стъклото на витрината. Гледа право към мен.

Взираме се в очите си. За пръв път виждам очите на Гленова — направо, в упор, не косо. Лицето й е овално, розово, пълно, но не дебело, очите й са кръглички.

Тя приковава погледа ми в стъклото с нетрепващи очи, решително. Вече ми е трудно да отместя поглед. И се шокирам — като да видиш някого гол за пръв път. Неочаквано във въздуха помежду ни се появява опасност, а преди нямаше нищо такова. Дори срещането на погледите съдържа опасност, макар наблизо да няма никого.

Най-сетне Гленова заговаря:

— Мислиш ли, че Бог чува тези машини? — шепне, по навик от Центъра.

Навремето щеше да бъде най-обикновена забележка, нещо като учено размишление. В момента е измяна.

Мога да се разпищя. Мога да избягам. Мога безмълвно да се извърна от нея, да покажа, че няма да търпя такива думи в мое присъствие. Подривна дейност, бунтарство, светотатство, ерес, всичко в едно. Овладявам се.

— Не — отговарям.

Тя въздъхва — продължителна въздишка на облекчение. Заедно сме преминали невидима граница.

— Аз също — казва.

— Но сигурно е някаква вяра — казвам. — Като тибетските молитвени колела.

— Какво е това? — пита.

— Само съм чела за тях — обяснявам. — Върти ги вятърът. Вече ги няма.

— Като всичко останало — казва. Едва сега преставаме да се гледаме.

— Безопасно ли е тук? — прошепвам.

— Мисля, че е най-безопасното място — отговаря. — Изглежда, все едно се молим и толкова.

— Ами те?

— Те ли? — пита, все още шепнешком. — Най-безопасно е навън, където няма микрофони. Защо им е да слагат тук? Мислят, че никой няма да се осмели. Задържахме се достатъчно. Няма смисъл да закъсняваме. — Обръщаме се заедно. — Върви с наведена глава и мъничко се наведи към мен — предупреждава ме тя. — Така ще те чувам по-ясно. Не говори, когато се зададе някой.

Крачим, навели глави както обикновено. Толкова съм развълнувана, че почти не мога да дишам, но крача с отмерена стъпка. Повече от всякога трябва да избягвам да привличам внимание.

— Мислех, че си истинска вярваща — отбелязва Гленова.

— Аз пък мислех, че ти си — отговарям.

— Направо вониш на благочестие.

— Ти също — отговарям. Иде ми да се засмея, да се разкрещя, да я прегърна.

— Може да се присъединиш към нас — казва.

— Към кои вас? — питам. Значи има „нас“, има „ние“. Знаех си.

— Да не мислиш, че съм единствена — казва тя.

Не съм мислела такова нещо. Хрумва ми, че тя може да е шпионка, подставено лице, за да ме подмами в капан, върху такава почва виреем. Не ми се вярва обаче. У мен се надига надежда като мъзгата на дърво. Като кръв в рана. Направили сме пробив.

Искам да я попитам дали е виждала Мойра, дали някой може да научи какво се е случило с Люк, с детето ми, дори с майка ми, но нямаме много време. Съвсем скоро ще наближим ъгъла на главната улица, онази преди първата бариера. Ще има твърде много хора.

— Нито думичка — предупреждава ме Гленова без нужда. — В никакъв случай.

— Разбира се — уверявам я. На кого мога да кажа?

 

 

Мълчаливо изминаваме главната улица, покрай „Лилията“, покрай „Всяка плът“. Този следобед по тротоарите има повече хора от обикновено: сигурно топлото време ги е подмамило навън. Жени в зелено, синьо, червено, на райета, а също и мъже с униформи, само неколцина с цивилни костюми. Слънцето е безплатно, още го има да му се радваме. Макар вече никой да не се пече, не и публично.

Има и още коли. Бури с шофьори и удобно настанени пътници, не толкова луксозни автомобили, управлявани от не толкова луксозни шофьори.

 

 

Нещо се е случило: има раздвижване, някаква суматоха сред подобните на рибни пасажи автомобили. Някои се отдръпват встрани, сякаш да направят място. Бързо вдигам поглед: черен микробус с бяло крилато око отстрани. Не е с включена сирена, но другите автомобили въпреки това го избягват. Бавно се движи по улицата, сякаш търси нещо — като дебнеща акула. Замръзвам на място, по тялото ми плъзват студени тръпки, чак до петите. Сигурно е имало микрофони, в крайна сметка са ни чули.

Под ръкава си Гленова скришом стисва ръката ми.

— Не спирай — прошепва. — Преструвай се, че не си видяла.

Но няма как да не видя. Микробусът спира точно пред нас. Двама Очи със сиви костюми изскачат от отворената двойна врата отзад. Сграбчват мъж, който крачи сам, мъж с куфарче, обикновен наглед, и го притискат отстрани към черния микробус. Задържат го там, проснат върху метала като залепен, после едното Око се приближава до него, прави нещо рязко и грубо, от което човекът се превива одве, превръща се в отпуснат вързоп дрехи. Вдигат го и го натикват отзад в микробуса като пощенски чувал. Очите също се качват, вратата се затваря и микробусът потегля.

Всичко приключва за секунди и уличното движение се възобновява, като че ли нищо не се е случило.

Залива ме облекчение. Не се случи на мен.