Метаданни
Данни
- Серия
- Разказът на прислужницата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Handmaid’s Tale, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Розова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Близко бъдеще
- Драматизъм
- Линеен сюжет с отклонения
- Психологизъм
- Социалност
- Феминизъм
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маргарет Атууд
Заглавие: Разказът на прислужницата
Преводач: Надежда Розова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Orange Books
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: канадска
Печатница: Мултипринт
Излязла от печат: 15.12.2017
Редактор: Надя Баева
Художник: Живко Петров
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-619-171-045-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4125
История
- — Добавяне
Дванадесета глава
Банята е до спалнята. Тапетите са на сини цветчета, незабравки, пердетата са в тон. Има синьо килимче пред ваната, покривка от изкуствена синя кожа върху капака на тоалетната, единственото, което липсва тук от предишните времена, е кукла, под чиято пола е скрито допълнителното руло тоалетна хартия. Отначало в баните ставаха нещастни случаи — порязвания, удавяния. Докато не отстраниха всички дефекти. Кора седи на стол отвън, в коридора, за да не влиза никой друг. В банята, във ваната, сте уязвими, казваше Леля Лидия. Не обясняваше за какво.
Ваната е задължителна, но освен това е и лукс. Лукс е дори само да повдигна тежките бели крилца и булото, просто да докосна косата си с голи ръце. Косата ми вече е пораснала, не е подстригвана. Косата трябва да е дълга, но покрита. Леля Лидия казваше: свети Павел е разпоредил или така, или избръснати[1]. И се смееше, по-скоро цвилеше, с пристиснато гърло, все едно се е пошегувала.
Кора е напълнила ваната и от нея се надига пара като от купа със супа. Събличам и останалите си дрехи: роклята, бялата риза и фустанелата, червените чорапи, широките памучни панталони. От чорапогащника чаталът загнива, казваше Мойра. Леля Лидия за нищо на света не би произнесла фраза като „чаталът загнива“. Би използвала думата „нехигиеничен“. Тя държеше всичко да бъде много хигиенично.
Собствената ми голота вече ми се струва странна. Тялото ми сякаш е демоде. Наистина ли съм носила бански костюм на плажа? Правех го, и то без да се замислям, сред мъже, и не давах пет пари, че краката, ръцете, бедрата или гърбът ми ще бъдат на показ, пред очите на всички. Безсрамно, нескромно. Старая се да не свеждам поглед към тялото си, но не защото е безсрамно или нескромно, а защото не искам да го виждам. Не искам да поглеждам нещо, което ме определя толкова всецяло.
Влизам във водата, лягам, оставям й се. Водата е мека като длани. Затварям очи и тя е с мен, внезапно, без предупреждение, сигурно заради уханието на сапун. Притискам лице към мъхчетата на тила й и вдишвам, бебешка пудра, изкъпана бебешка плът и шампоан, лек мирис на урина. Тя е на тази възраст, докато съм във ваната. Връща се при мен на различни години. Така разбирам, че не е призрак. Ако беше призрак, щеше винаги да е на една и съща възраст.
Един ден, когато беше на единайсет месеца, точно преди да проходи, някаква жена я отвлече от количката в супермаркета. Беше събота, когато с Люк пазарувахме за седмицата, защото и двамата работехме. Тя седеше на бебешките седалки, каквито имаше Тогава в количките по супермаркетите, с отвори за крачетата. Беше относително спокойна и аз се бях обърнала с гръб, в сектора с котешката храна, струва ми се, а Люк беше в другия край, на месния щанд, не се виждаше. Обичаше да избира месото, което ще консумираме през седмицата. Твърдеше, че мъжете се нуждаят от повече месо от жените, че това не е суеверие и че той не е някакъв глупак — имало проучвания по въпроса. Има известни разлики, казваше той. Обичаше да го повтаря, като че ли аз се опитвах да докажа, че няма. Най-често го повтаряше в присъствието на майка ми. Обичаше да я дразни.
Чух я как се разплака. Обърнах се и я видях да се отдалечава надолу по пътеката в обятията на жена, която виждах за пръв път. Разкрещях се, спряха жената. Трябва да е била около трийсет и пет годишна. Плачеше и настояваше, че това е нейното бебе, че Бог й го е дал, че й го е изпратил като знак. Дожаля ми за нея. Управителят на магазина ми се извини и я задържа, докато пристигне полицията.
Просто е луда, каза Люк.
Тогава реших, че е единичен случай.
Тя избледнява, не мога да я задържа при себе си, вече я няма. Може би не. Може би наистина е призрак в съзнанието ми, призрак на мъртво момиченце, умряло петгодишно. Помня снимките, които имахме някога — тя в обятията ми, обичайните пози, майка и бебе, поставени на сигурно място в рамки. Зад затворените си клепачи се виждам, каквато съм сега, седнала до отворено чекмедже или скрин в мазето, където са прибрани бебешките дрешки, кичурче коса в плик, отрязано, когато тя беше на две, белезникаворусо. После потъмня.
Тези неща, дрешките и косата, вече не са при мен. Какво ли е станало с всичко това? Ограбено, захвърлено, отнесено. Конфискувано.
Свикнах да се справям без много неща. Ако имате много вещи, казваше Леля Лидия, привързвате се прекалено силно към материалния свят и забравяте духовните ценности. Трябва да възпитате у себе си нищета на духа. Блажени са кротките[2]. Не продължаваше нататък, изобщо не споменаваше наследяването на земята.
Лежа, галена от водата, до несъществуващо отворено чекмедже и си мисля за момиченце, което не умря на пет годинки, което още съществува някъде, но не за мен. А аз съществувам ли за нея? Дали не съм снимка някъде в тъмата дълбоко в съзнанието й?
Сигурно са й казали, че съм умряла. Това може да се очаква от тях. Твърдяха, че така ще й бъде по-лесно да се приспособи.
Сега трябва да е на осем. Попълнила съм изгубеното време, знам колко е изминало. Имаха право, по-лесно е да я мисля за мъртва. Така не тая надежда, нито правя напразни усилия. Защо да си блъскате главата в стената, казваше Леля Лидия. Понякога се изразяваше много образно.
— Не разполагам с цял ден — разнася се гласът на Кора пред вратата. Така е, не разполага. Не бива да я лишавам от времето й. Насапунисвам се, натърквам се с четката и с парчето пемза изстъргвам мъртвата кожа. Ей такива пуритански приспособления ни дават. Иска ми се да съм съвсем чиста, дезинфекцирана, без бактерии, като повърхността на Луната. Няма да мога да се измия тази вечер и още цял ден след това. Казват, че това пречи, а защо да се рискува?
Ще ми се да не виждах малката татуировка на глезена си. Четири цифри и едно око, обратен паспорт. Би трябвало да гарантира, че никога няма да се разтворя в друг пейзаж. Твърде важна съм, твърде голяма рядкост, за да стане така. Аз съм национално богатство.
Дръпвам запушалката, подсушавам се, обличам си червения хавлиен халат. Оставям днешната рокля тук, Кора ще я вземе за пране. В стаята отново се обличам. Тази вечер нямам нужда от бялата шапка, защото няма да излизам. Всички в къщата са виждали лицето ми. Слагам обаче червения воал, покривам влажната си коса, главата си, която не е избръсната. Къде гледах онзи филм за жените, коленичили на градския площад, държаха ги, а косите им падаха на кичури? Какво бяха сторили? Сигурно е било много отдавна, защото не помня.
Кора ми носи вечерята покрита, върху поднос. Чука на вратата, преди да влезе. Допада ми заради това. Означава, че според нея още имам лично пространство — така му казвахме преди.
— Благодаря — казвам, поемам подноса от нея и тя ме удостоява с истинска усмивка, но се обръща, без да отговори. Когато сме насаме, се стеснява от мен.
Оставям подноса върху бяла масичка и придърпвам стол към нея. Вдигам капака. Пилешка кълка, преварена. По-добре, отколкото да е кървава — единствения друг начин, по който я приготвя. Рита винаги успява да покаже неприязънта си. Печен картоф, зелен фасул, салата. Компот от круши за десерт. Храната е предостатъчно, но е безвкусна. Здравословна храна. Трябва да приемате витамини и минерали, лукаво въздържано обясняваше Леля Лидия. За да бъдете достоен съсъд. Но без кафе и чай, и никакъв алкохол. Направени са проучвания. Има и хартиена салфетка като по кафенетата.
Замислям се за другите, които нямат. Тук е сърцевината на страната, мен ме глезят, дано Бог ни направи истински признателни, казваше Леля Лидия, или пък беше благодарни? Започвам да се храня. Не съм много гладна тази вечер. Коремът ме боли. Обаче няма къде да изхвърля храната, няма растения в саксии, а не ми се иска да рискувам с тоалетната. От напрежение, това е. Дали да не оставя храната в чинията и да помоля Кора да не ме издава? Дъвча и преглъщам, дъвча и преглъщам, усещам как се потя. В корема ми храната става на бучки, като мокри и изстискани картонени топки.
Долу, в трапезарията, върху голямата махагонова маса сигурно има свещи, бяла покривка, сребро, цветя, чаши за вино с вино в тях. Ще се чува почукването на ножове по порцелана, почукване, когато тя оставя вилицата си с едва чута въздишка, и не докосва половината от храната си. Сигурно ще се извини, че няма апетит. Може и нищо да не каже. Ако каже нещо, той дали ще отговори? Ако тя не каже нищо, дали ще забележи? Как изобщо прави така, че да бъде забелязана? Според мен й е трудно.
Отстрани в чинията има бучка масло. Откъсвам ъгълчето на хартиената салфетка, увивам маслото в него, отнасям го до шкафа и го пъхам в пръстите на дясната обувка от втория си чифт, и преди съм го правила. Смачквам останалата част от салфетката — със сигурност никой няма да си направи труда да я изглади, за да провери дали не липсва парченце. Ще използвам маслото по-късно довечера. Сега не е подходящо да мириша на масло.
Чакам. Настройвам се. Сега тялото ми е нещо, което трябва да бъде настроено, както се настройва инструмент. Трябва да звучи като нещо сътворено, а не родено.