Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (25)

Двадесет и пета глава

Онова, което чух на следващата сутрин, беше писък или трясък. Кора, която изпуска кошница или поднос. Разбуди ме. Още бях наполовина в гардероба, положила глава върху свитата на топка наметка. Явно я бях свалила от закачалката и бях заспала тук. За миг не можех да си спомня къде съм. Кора беше коленичила до мен, усетих как ръката й докосва гърба ми. Изпищя отново, когато се размърдах.

Какво има?, попитах. Обърнах се и се надигнах.

О, помислих си…, отговори тя.

Какво си беше помислила?

Ами…

Яйцата се бяха счупили на пода при разлетия портокалов сок и натрошеното стъкло.

Ще трябва да ти донеса нова закуска, каза тя. Ама че разточителство. Какво търсиш на пода? Дърпаше ме, изправяше ме благоприлично на крака.

Не исках да й казвам, че изобщо не съм си лягала. Нямаше как да й го обясня. Казах, че сигурно съм припаднала. Което се оказа още по-зле, защото тя се вкопчи в думите ми.

Това е един от ранните признаци, оповести доволна. Заедно с повръщането. Би трябвало да знае, че не е минало много време, но беше прекалено обнадеждена.

Не, не е това, казах. Седях на стола. Сигурна съм, че не е. Просто ми се зави свят. Както си стоях, ми притъмня.

Сигурно е от напрежението вчера, казва тя. Направо те изцежда.

Имаше предвид раждането и аз потвърдих, че е така. Седнах на стола, а тя вече беше коленичила на пода и събираше парчетата счупено стъкло и яйцето върху подноса. Попи част от портокаловия сок с хартиена салфетка.

Ще донеса парцал, каза. Ще ме попитат за допълнителните яйца. Освен ако не минеш и без тях. Лукаво ме стрелна с кос поглед и аз разбрах, че ще е по-добре и двете да се престорим, че съм си изяла закуската. Ако съобщи, че ме е намерила просната на пода, ще последват прекалено много въпроси. Във всеки случай ще трябва да обясни счупените стъкла, а Рита ще се начумери, ако трябва да сготви втора закуска.

Ще ми мине и без закуска, отговарям. И бездруго не съм гладна. Това е уместно, връзва се със световъртежа. Но ще хапна препечената филийка, додавам. Не ми се искаше да оставам съвсем без закуска.

Беше на пода, каза Кора.

Няма нищо. Седях и дъвчех кафеникавата препечена филийка, а тя отиде в тоалетната и изхвърли шепа счупени яйца, които за нищо не ставаха. Върна се.

Ще кажа, че съм изпуснала подноса на излизане.

Зарадвах се, че е готова да излъже заради мен, нищо че е за такава дреболия, нищо че е за нейна собствена полза. Това създаваше връзка помежду ни.

Усмихнах й се. Дано никой не те е чул, казах.

Наистина се уплаших, призна тя, застанала на прага с подноса. Отначало си помислих, че са само дрехи. Зачудих се какво търсят на пода. Допуснах, че си…

… избягала, допълних.

Ами да, потвърди тя. Но на пода се оказа ти.

Да, аз бях.

Това беше, тя си тръгна с подноса и се върна с парцал за останалия портокалов сок, а Рита същия следобед направи начумерена забележка, че някои хора са схванати в ръцете. Че се отнасят някъде и не гледат къде стъпват, така каза, и всичко си продължи постарому, все едно нищо не се е случило.

 

 

Това се случи през май. Бяхме преживели пролетта. Лалетата бяха прецъфтели, венчелистчетата им бяха опадали едно по едно като зъби. Един ден заварих Серина Джой коленичила върху възглавничка в градината, а бастунът й беше до нея на тревата. Режеше семенниците с ножици. Наблюдавах я отстрани, докато минавах покрай нея с кошницата си с портокали и агнешки котлети. Прицелваше се, нагласяше остриетата на ножиците, после клъцваше с конвулсивно трепване на ръцете. Артрит ли се прокрадваше? Или някакъв блицкриг, някакво камикадзе, прицелено в издутите гениталии на цветята? Плодоносното тяло. Рязането на семенниците принуждава луковицата да трупа енергия.

Света Серина на колене, извършва покаяние.

Често се забавлявах така, с дребни и злонамерени закачки за нея, но не задълго. Каква полза да се мотая и да наблюдавам Серина Джой в гръб.

Всъщност копнеех за ножиците.

 

 

И така. После имахме ириси, които растяха красиви и прохладни на високите си стебла като издухано стъкло, като пастелна вода, застинала разплискана в светлосиньо, светломораво и по-тъмните, кадифени и пурпурни, тъмните лилиуми на слънцето, индигови сенки, и дамските сърца с толкова женствена форма, че беше направо невероятно как така отдавна не са ги изкоренили. Имаше нещо подривно в градината на Серина, усещане за погребани неща, които напират към повърхността безмълвно, нагоре към светлината, сякаш за да посочат нещо, да кажат: всичко заглушено ще закрещи, за да бъде чуто, макар и беззвучно. Тенисънова градина, натежала от ухания, бездушна, завръщането на думата „несвяст“. Върху нея струи слънчева светлина, така е, но от самите цветя се надига топлина, усещаш я, както когато държиш дланта си на сантиметри от нечия ръка, от нечие рамо. Тя диша в топлото, вдъхва сама себе си. Замайвам се, докато я прекосявам сред розовите божури и карамфилите.

Върбата е нацъфтяла и никак не ми помага с шептящите си намеци. Срещи, казва ми, тераси, шипящите съгласни пъплят нагоре по гръбнака ми, треперя като трескава. Лятната рокля шумоли по плътта на бедрата ми, под стъпалата ми расте трева, с крайчеца на очите си забелязвам поклащането на клонките, пера, пърхане, трели, дърво — в птица, обезумели метаморфози. Богините стават възможни и въздухът е наситен с желание. Дори тухлите на къщата омекват, стават осезаеми, облегна ли се на тях, ще ги усетя топли и податливи. Удивително е какво причинява лишението. Дали му се зави свят при вида на глезена ми, дали ми прилоша вчера на пропускателния пункт, когато изпуснах пропуска си и го принудих да го вдигне? Без кърпичка, без ветрило, използвам каквото имам подръка.

Зимата не е толкова опасна. Нуждая се от твърдост, студ, суровост, не от тази тежест, като че ли съм диня в потока, не от тази зряла течност.

 

 

С Командира имаме уговорка. Не е първата уговорка в историята, но е приела необикновена форма.

Посещавам Командира две-три вечери седмично, обикновено след вечеря, но само когато получа сигнала. Сигналът е Ник. Ако лъска колата, когато тръгвам на покупки или когато се връщам, и ако фуражката му е кривната или е без фуражка, тогава отивам. Ако го няма или фуражката му е права, тогава си оставам в стаята, както обикновено. Разбира се, това не се отнася за вечерите на Ритуала.

Както винаги, трудността е Съпругата. След вечеря тя се прибира в спалнята им, откъдето би могла да ме чуе как се прокрадвам по коридора, макар да се старая да съм съвсем тиха. Или остава в дневната, където плете нескончаемите си шалове за Ангелите, бълва още и още метри сложни и безполезни вълнени човечета: вероятно това е нейната форма на размножаване. Обикновено вратата на дневната е открехната, ако тя е там, и аз не се осмелявам да мина. Ако съм получила сигнала, но не успея да отида, да сляза по стълбите и да мина по коридора покрай дневната, Командирът проявява разбиране. Положението ми му е познато като на никой друг. Знае правилата.

Понякога обаче Серина Джой е навън, на гости на болната Съпруга на друг Командир — само там може да отиде вечер сама. Взема някаква храна, торта, пай или франзела, изпечена от Рита, или буркан с конфитюр от ментови листенца, които отглежда в градината си. Съпругите на Командирите често боледуват. Така животът им става по-интересен. Що се отнася до нас, Прислужниците и дори Мартите, ние избягваме да боледуваме. Мартите не искат да бъдат принудени да се пенсионират, защото кой знае къде ще ги изпратят след това? Вече не се срещат много възрастни жени. А що се отнася до нас, всяко истинско боледуване, всяко разтакаване, всяка проява на слабост, липсата на апетит или на тегло, опадането на косата, отказът на някоя жлеза — всичко това е краят. Помня Кора по-рано през пролетта, тътрузеше се, макар да боледуваше от грип, подпираше се на рамките на вратите, когато мислеше, че никой не я вижда, стараеше се да не кашля. Лека настинка, обясни, когато Серина я попита.

Серина също се оттегля за по няколко дни, не става от леглото. Тогава другите Съпруги започват да посещават нея, качват се по стълбите и бодро си бъбрят, тя получава торти и пайове, конфитюри, букети с цветя от техните градини.

Редуват се. Има някакъв списък, невидим, неизречен. Всяка се старае да не ангажира повече внимание, отколкото й се полага.

Във вечерите, когато Серина ще излиза, неизменно съм призована.

 

 

Първия път бях объркана. Нуждите му ми бяха неясни, а онова, за което все пак се досещах, ми се струваше нелепо, смешно като фетишизирането на обувки с връзки.

А и малко разочароващо. Какво очаквах зад тази затворена врата първия път? Нещо неизразимо, да застана на четири крака може би, перверзни, бичове, обезобразявания? Най-малкото някаква незначителна сексуална манипулация, някакъв дребен грях, който вече му беше забранен от закона и наказуем с ампутация. А вместо това той ме помоли да играем скрабъл, като че ли сме възрастна съпружеска двойка или деца — това ми се стори крайно необичайно, своеобразно извращение. Молбата му обаче остана непроницаема за мен.

Затова, когато излязох от стаята, още не ми беше ясно какво иска Командирът, защо го иска и дали ще съм в състояние да го изпълня. Ако ще сключваме сделка, трябваше да уточним условията на размяната. А това той със сигурност не направи. Допуснах, че може да си играе на котка и мишка, но сега ми се струва, че мотивите и желанията му не са били толкова очевидни дори за самия него. Още не бяха дорасли до думи.

 

 

Втората вечер започна по същия начин като първата. Приближих се до вратата, която се оказа затворена, почуках, поканена бях да вляза. Последваха същите две игри със същите бежови плочици. Брътвеж, кварц, затруднение, елф, ритъм — всички стари номера със съгласните, за които успеех да се сетя. Езикът ми сякаш набъбваше от трудния правопис. Все едно използвах език, който съм знаела навремето, но почти съм забравила, език, свързан с отдавна отмрели традиции: кафе оле с кифличка на маса на открито, абсент във висока чаша или скариди във фунийка от вестник, неща, за които бях чела някога, но никога не бях виждала. Беше като да се опитваш да ходиш без патерици, като онези фалшиви сцени от старите телевизионни филми. Ще успееш. Сигурна съм. Така се препъваха и олюляваха мислите ми сред резките Р-та и Т-та, плъзгаха се по облите гласни като по речни камъчета.

Командирът проявяваше търпение, когато се колебаех или го питах за правописа. Винаги може да проверим в речника, отговаряше. В множествено число. Разбрах, че за първи път ме остави да спечеля.

В онази вечер очаквах всичко да бъде същото, включително целувката за лека нощ. Обаче когато приключихме втората игра, той се облегна на стола си. Облегна лакти на ръкохватките на креслото, долепи върховете на пръстите си и ме погледна.

Имам малък подарък за теб, каза.

И се усмихна. После издърпа горното чекмедже на бюрото си и извади нещо. Подържа го, съвсем небрежно, между палеца и показалеца си, като че ли опитваше да реши дали да ми го даде, или не. От мястото си го виждах на обратно, но го познах. Навремето бяха доста разпространени. Беше списание, женско списание, така ми се струваше от снимката — манекенка на лъскава хартия, с прическа, шалче на шията, червило на устните. Есенната мода. Мислех, че всички такива списания са унищожени, но ето че едно беше останало в кабинета на Командира, където най-малко очакваш да видиш такова нещо. Той сведе поглед към манекенката, която гледаше право към него, и продължи да се усмихва с онази своя замечтана усмивка. Все едно гледа рядък животински вид в зоопарка.

Загледана към списанието, което се поклащаше пред мен като стръв за въдица, аз го пожелах. Пожелах го толкова силно, че пръстите ме заболяха. В същото време прецених копнежа си като тривиален и нелеп, защото навремето мислех тези списания за лекомислени. Прелиствах ги в зъболекарския кабинет, понякога в самолета, купувах ги, за да ги взема в хотелската си стая — запълвах свободното време, докато чаках Люк. Изхвърлях ги, след като ги разгледам, защото бяха безкрайно заменяеми, и ден-два по-късно дори не помнех какво е пишело вътре.

Сега обаче си спомних. Те съдържаха обещание. Продаваха преобразяване, предлагаха безкрайна поредица от възможности, множаха ги като отраженията в две срещуположни огледала, образ след образ, до точката на изчезване. Предлагаха приключение след приключение, гардероб след гардероб, подобрение след подобрение, мъж след мъж. Предлагаха подмладяване, преодоляване на болката и трансцендентална вечна любов. Най-истинското обещание в тях беше за безсмъртие. Ето какво държеше той в ръка, без дори да го съзнава. Прелисти набързо страниците. Усетих как се накланям напред.

Старо списание, каза той, своеобразна антикварна рядкост. От седемдесетте, струва ми се. „Вог“. Както винен ценител изтърсва някое име. Реших, че ще ти е приятно да го разгледаш.

Отдръпвам се. Може да ме подлага на изпитание, за да провери колко дълбока е предаността ми към доктрината. Не е позволено, отговарям.

Тук е позволено, отговаря тихо. Разбирам какво казва. След като сме нарушили основното табу, защо да се колебая за следващото, по-незначителното? И за по-следващото, и по-следващото? Кой знае къде спира всичко? Зад тази врата табуто изчезва.

Вземам списанието от него и го обръщам както трябва. Ето ги отново изображенията от моето детство: дръзки, решителни, уверени, разперили ръце, като за да обхванат Вселената, с разкрачени крака, здраво стъпили на земята. Имаше нещо ренесансово в тази поза, но аз си помислих за принцове, не за натруфени девойки с прически. Тези прями очи, засенчени с грим, да, но и прилични на котешки, вторачени и готови за скока. Не трепват, не се колебаят, не и с тези пелерини и груб туид, с тези ботуши до коляното. Жените са пирати със своите дамски портфейли, готови да грабят, и със своите алчни кобилски зъби.

Усещах как Командирът ме наблюдава, докато разлиствах страниците. Знаех, че правя нещо нередно и че на него му е приятно да ме гледа. Би трябвало да се чувствам лоша и по разбиранията на Леля Лидия наистина бях лоша. Само че не се чувствах така. Вместо това се чувствах като на стара морска пощенска картичка от епохата на Едуард — палава. Какъв ли щеше да е следващият му подарък? Колан с жартиери?

Как така го имате?, попитах го.

Някои от нас все още ценят старите неща, отговори той.

Би трябвало да са ги изгорили, отбелязах. Претърсваха по къщите, палеха клади.

Онова, което е опасно в ръцете на масите, поде той с ирония, а може би не, е безопасно за онези, чиито мотиви са…

… безукорни, довърших.

Той кимна сериозно. Не можех да разбера дали е сериозен.

Но защо ми го показвате?, попитах и се почувствах глупаво. Какво би могъл да отговори? Че се забавлява за моя сметка? Защото сигурно е съзнавал колко болезнено е за мен да ми напомня за отминалите времена.

Не бях подготвена за онова, което всъщност ми отговори. На кого друг да го покажа?, попита той и предишната тъга отново изплува.

Да отида ли още по-далеч?, зачудих се. Не исках да го притискам твърде много и твърде бързо. Съзнавах, че съм заменяема. Въпреки това попитах тихо: Ами съпругата ви?

Той, изглежда, се замисли над думите ми. Не, каза, тя не би разбрала. Пък и вече не разговаря много с мен. Напоследък нямаме много общо.

Ето на, просто и ясно: съпругата му не го разбираше.

Значи затова бях тук. Все същото. Твърде банално, за да е истина.

 

 

На третата вечер го помолих за крем за ръце — неприятно ми беше да се моля, но исках да проверя докъде мога да стигна.

Какво?, попита той любезно както винаги. Седеше срещу мен, зад бюрото. Не ме докосваше често, освен за задължителната целувка. Никакво опипване, никакво тежко дишане, нищо подобно, би било някак неуместно, както за него, така и за мен.

Крем за ръце, повторих. Или за лице. Кожата ни много изсъхва. По някаква причина използвах множествено число. Искаше ми се да поискам и малко масло за вана, на онези пъстри топчета, които ми изглеждаха вълшебни в кръглата стъклена купа в банята на майка ми у дома. Но реших, че той надали ще знае какво е това. Пък и сигурно не ги произвеждаха вече.

Изсъхва ли?, попита Командирът, като че ли досега не му беше хрумвало. И какво правите?

Мажем се с масло, отговорих. Когато успеем да се доберем. Или с маргарин. Най-често с маргарин.

С масло, повтори той замислено. Много съобразително. Масло, засмя се той.

Идеше ми да го шамаросам.

Струва ми се, че ще намеря, отговори като на детско желание за дъвка. Но тя може да го подуши.

Питах се дали страхът му се дължи на предишен опит. От много отдавна: червило по яката, парфюм по маншетите, среднощна сцена в някоя кухня или спалня. Мъж без опит не би се сетил за това. Освен ако не е по-хитър, отколкото изглежда.

Ще внимавам, обещах. Освен това тя никога не ме доближава.

Понякога го прави, възрази той.

Сведох очи. Бях забравила. Усетих как се изчервявам. Няма да го използвам в онези нощи, казах.

На четвъртата вечер той ми даде крема за ръце в пластмасово бурканче без надпис. Не беше много качествен, миришеше леко на растително масло. Никакви момини сълзи за мен. Сигурно беше за болници или лаборатории, или за рани от залежаване. Но въпреки това му благодарих.

Проблемът е, че нямам къде да го държа, казах.

В стаята си, отговори той, като че беше съвсем очевидно.

Ще го намерят. Някой ще го намери.

Защо?, попита, все едно наистина не знаеше. А може би не знаеше. Не за пръв път показваше, че не е наясно с реалните условия, в които живеем.

Претърсват ни стаите, отговорих.

Защо?, попита.

Мисля, че тогава изгубих контрол. За бръсначи, отговорих. За книги, писалки, стоки от черния пазар. За неща, които не би трябвало да имаме. Боже, би трябвало да знаете. Гласът ми прозвуча по-гневно, отколкото смятах, но той дори не трепна.

Тогава ще го държиш тук, каза.

Така и направих.

Той ме наблюдава като през решетка как мажа ръцете си, после лицето си. Искаше ми се да му обърна гръб — все едно беше с мен в тоалетната — но не посмях.

Не биваше да забравям, че за него съм просто прищявка.