Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (35)

Тридесет и пета глава

А сега трябва да запълня пространството в прекалено топлата си стая, също и време. Време-пространство между тук и сега и там и тогава, прекъснато от вечерята. Пристигането на подноса нагоре по стълбите, като че ли съм инвалид. Инвалид, невалиден човек. Без паспорт. Без изход.

Това се случи в деня, когато опитахме да преминем границата с чисто новите си паспорти, които уверяваха, че сме някой друг: че Люк например не се е развеждал и поради това по силата на закона сме законни.

Мъжът влезе вътре с паспортите ни, след като му обяснихме за пикника, след като той надникна в колата ни и видя заспалата ни дъщеря сред нейния зоопарк от опърпани животни. Люк ме потупа по ръката и излезе от колата да се разтъпче и да наблюдава мъжа през прозореца на имиграционната служба. Аз останах в колата. Запалих цигара, за да се успокоя, вдъхнах дима продължително — фалшиво успокоение. Наблюдавах двамата войници с непознати униформи, които вече започваха да стават познати: стояха бездейно до подвижната бариера, боядисана на жълти и черни ивици. Не правеха нищо особено. Единият наблюдаваше ято птици, чайки, които се издигнаха и завъртяха в кръг, а после кацнаха на перилата на един мост отвъд. Наблюдавах него, наблюдавах и тях. Всичко имаше обичайния си цвят, но по-ярък.

Всичко ще бъде наред, молех се мислено. О, нека да е наред. Нека да преминем, нека да преминем. Само този път и ще направя всичко. Така и няма да разбера какво си въобразявах, че мога да направя за онзи, който ме чува — нещо, от което да има някаква полза или което дори да го интересува!

После Люк се върна в колата твърде бързо, завъртя ключа и даде на заден. Той вдигна телефона, каза ми. Подкара много бързо и ето ни на черния път, в гората, изхвърчаме от колата и хукваме. Хижа, в която да се скрием, лодка, не знам какво си мислехме. Онзи ни увери, че паспортите са наред, затова нямахме почти никакво време да планираме. Може би е имал план, някаква карта в главата си. Що се отнася до мен, аз просто бягах, колкото може по-далеч.

Не искам да разказвам тази история.

Не съм длъжна да я разказвам. Не съм длъжна да разказвам нищо, нито на себе си, нито на някой друг. Мога да си седя тук преспокойно. Мога да се отдръпна. Възможно е да навлезеш толкова дълбоко в себе си, толкова навътре и назад, че никога да не могат да те измъкнат.

Nolite te bastardes carborundorum. Много й е помогнало, няма що.

Защо да се съпротивлявам?

Няма да се получи.

Любов ли?, попита Командирът.

Това е по-добре. От това разбирам. За това можем да говорим.

Влюбване, казвам. Всички сме го изпитвали навремето по един или друг начин. Как е възможно толкова да сме го омаловажавали? Дори сме се присмивали. Като на нещо тривиално, превземка, каприз. А е било тъкмо обратното — имало е тежест. Било е най-важното нещо, начин да проумееш себе си. Ако никога не ти се е случвало, нито веднъж, ще си като мутант, като същество от открития космос. Всички го знаеха.

Влюбване, така го наричахме. Паднах си по него. Бяхме жени, които падаха. Вярвахме в това пропадане — толкова прекрасно, като полет, и в същото време плашещо, крайно, невероятно. Бог е любов, така казваха навремето, но ние обърнахме фразата наопаки и любовта, както и раят, винаги бяха зад следващия ъгъл. Колкото по-трудно ни беше да обичаме конкретния мъж до себе си, толкова повече вярвахме в абстрактната и абсолютна Любов. Винаги чакахме превъплъщението. Тази дума — словото, добило плът.

И понякога се получаваше за известно време. Такава любов идва и си отива, трудно се помни впоследствие, като болката. Един ден поглеждаш човека и си мислиш: аз те обичах, в минало време, и ще те изпълни недоумение, защото си направил нещо толкова невероятно, опасно и глупаво. Разбираш и защо приятелите ти говореха толкова уклончиво за това навремето.

Сега споменът ти носи огромна утеха.

Или пък понякога, дори когато още си влюбен, още си падаш, се събуждаш посред нощ, когато лунната светлина струи през прозореца върху спящото ти лице и прави сенките под очите ти още по-тъмни и по-вдлъбнати, отколкото денем, и си мислиш: кой ги знае какво правят, когато са сами или са с други мъже? Кой знае какво говорят, къде ходят? Кой знае какви са в действителност? Под своята обичайност.

Най-вероятно в такива мигове се питаш: ами ако той не ме обича?

Или си спомняш истории, които си чела във вестниците за жени, намерени — често са жени, но може да са и мъже или деца, това беше най-лошото — в канавки, в гората или в хладилници в изоставени стаи под наем, облечени или съблечени, сексуално малтретирани или не, във всеки случай — убити. Имаше места, където отказваш да ходиш, предпазни мерки, които вземаш — ключалки по прозорците и вратите, дръпнати пердета, лампи, оставени да светят. Тези неща, които си правила, са като молитви — вършиш ги и се надяваш да те спасят. И в повечето случаи става така. Или нещо друго те спасява — разбираш го от факта, че си още жива.

Само че всичко това беше уместно само нощем и нямаше нищо общо с мъжа, когото обичаш, поне денем. С този мъж ти се е искало да се получи, да проработи. Затова работиш и над тялото си, заради този мъж. Ако работиш достатъчно усърдно, може би мъжът също ще го стори. Може би ще можете заедно да се справите, като че ли двамата сте загадка, която има решение. В противен случай някой от двамата — най-вероятно мъжът — ще се запилее по собствена траектория, ще вземе и тялото си, с което си толкова привикнала, и ще те остави в мъчителна абстиненция, на която може да се противопоставиш с упражнения. Ако не проработи, значи нагласата ти е погрешна. Всичко, което се случва в живота ти, се смяташе обвързано с положителна или отрицателна енергия, която блика от собствената ти глава.

Ако не ти харесва, промени го — казвахме си един на друг и на самите себе си. Затова и сменяхме мъжа с друг. Сигурни бяхме, че промяната винаги е за добро. Бяхме ревизионисти — ревизирахме сами себе си.

Странно ми е да си припомням как разсъждавахме тогава, като че ли всичко ни беше на разположение, като че ли нямаше непредвидени случайности, нямаше ограничения, като че ли бяхме свободни непрекъснато да моделираме и премоделираме непрестанно променящия се периметър на своя живот. И аз бях такава, и аз постъпвах така. Люк не беше първият ми мъж и може би нямаше да е последният. Ако не беше замръзнал така. Ако не беше застинал във времето, във въздуха, сред дърветата там, падайки.

Навремето изпращаха малък пакет с личните вещи: онова, което е имал у себе си, преди да умре. Така правеха по време на война, казваше майка ми. Колко дълго трябва да си в траур, какво казваха? Принеси живота си в жертва на своя единствен любим. И той наистина беше любим. И единствен.

Е единствен, казвам. Е, е, само една буква, глупачка такава, не можеш ли да запомниш тази кратичка дума?

Изтривам лицето си с ръкав. Навремето не бих го направила, за да не се изцапам, но сега няма какво да се размаже. Каквото и изражение да имам, то е истинското, дори да не го виждам.

Простете ми. Аз съм бежанка от миналото и като другите бежанци си припомням обичаите и навиците, които съм изоставила или съм била принудена да изоставя — и сега оттук всичко ми изглежда много странно и се вманиачавам по него. Като белогвардееца, който пие чай в Париж, останал в двайсети век, аз скитам в миналото, опитвам се да си припомня онези далечни пътища, но прекалено се разнежвам, губя се. Цивря. Да, това е циврене, не е плач. Седя на този стол и пускам влага като гъба.

И така, отново чакане. За жени в очакване — така наричаха преди онези магазини за бременни. Звучи като че ли чакат на някоя гара. Само че чакането е свързано и с място. Там, където чакаш. За мен това е тази стая. Тук съм празно място между две скоби. Между други хора.

На вратата се чука. Кора с подноса.

Но не е Кора.

— Донесох ти нещо — казва Серина Джой.

Тогава вдигам поглед и се озъртам, надигам се от стола и се приближавам към нея. Държи полароидна снимка, квадратна и лъскава. Значи още произвеждат такива фотоапарати. Сигурно има и семейни фотоалбуми със снимки на деца, но без Прислужници. За бъдещата история те ще бъдат невидими. Децата обаче ще присъстват в албумите, Съпругите ще ги разглеждат на долния етаж, докато седят край бюфета в очакване на раждането.

— Задръж я за минутка — казва Серина Джой тихо и заговорнически. — Трябва да я върна, преди някой да открие, че я няма.

Сигурно някоя Марта е донесла снимката. Съществува мрежа от Марти, значи и те имат полза от това. Добре е да го знам. Взимам снимката от нея и я обръщам с лице към себе си. Тя ли е, така ли изглежда? Моето съкровище.

Висока и променена. И вече леко се усмихва, толкова скоро, и е с бяла рокличка като за Първо причастие едно време.

Времето не е спряло. Заляло ме е, отнесло ме е, като че ли съм пясъчна жена, зарязана от нехайно дете твърде близо до водата. За нея съм заличена. Вече съм само сянка, останала далеч зад гладката лъскава повърхност на тази снимка. Сянка на сянката, в каквато се превръщат мъртвите майки. Вижда се в очите й — мен ме няма.

Тя обаче съществува с бялата си рокличка. Расте и живее. Хубаво ли е това? Благодат ли е?

И все пак е непоносимо да бъда заличена така. По-добре нищо да не ми беше носила.

Седя до масичката и ям царевична каша с вилица. Имам вилица и лъжица, но никога нож. Когато има месо, ми го режат предварително, като че ли нямам нужните умения или зъби. А имам и двете. Точно затова не ми дават нож.