Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (4)

Четвърта глава

Крача по чакълестата пътека, която пресича моравата отзад прецизно като път в косата. През нощта е валяло, тревата от двете страни е мокра, въздухът — влажен. Тук-там мярвам червеи, белег за плодородие, застигнати от слънцето, полумъртви, гъвкави и розови като устни.

Отварям вратичката на бялата дъсчена ограда и продължавам да крача покрай моравата отпред, към портата. На алеята един от Пазителите, зачислен към нашето домакинство, мие колата. Това вероятно означава, че Командирът е в къщата или в своите покои отвъд трапезарията, където явно стои през повечето време.

Колата е скъпа, „Буря“, по-хубава от „Колесница“ и много по-добра от тромавия и набит „Бегемот“^[1]. Черна е, разбира се, цвета на престижа или на катафалката, дълга и лъскава. Шофьорът я бърше с гюдерия, нежно. Това поне не се е променило — мъжката ласка за хубава кола.

Облечен е с униформата на Пазителите, но фуражката му е кривната наперено, ръкавите му са навити до лакътя и се виждат ръцете му — загорели, но изпъстрени с тъмни косъмчета. От ъгълчето на устата му стърчи цигара, явно и той има нещо, с което може да търгува на черно.

Знам името на мъжа — Ник. Знам го, защото чух Рита и Кора да си бъбрят за него, а веднъж чух и как Командирът му казва: Колата няма да ми трябва, Ник.

Той живее тук, със семейството, над гаража. Статутът му е нисък: не са му зачислявали жена, нито веднъж. Не се котира — или има дефект, или връзките му не са достатъчно добри. Но се държи, все едно не го знае или не дава пет пари. Малко лекомислен, недостатъчно угоднически. Може би е глупав, но се съмнявам. „Не му е чиста работата“, казваха преди. Или: „Надушвам плъх“. Непригодността като мирис. Неволно се питам как ли мирише мъжът действително. Не на плъх с тази потъмняла от слънцето кожа, влажна от пот, обвита в дим. Въздишам и вдъхвам.

Той ме поглежда и забелязва, че го гледам. Има френско лице, слабо, капризно, ъгли и плоскости, бръчки край устата, когато се усмихне. Дръпва за последен път от цигарата си и я хвърля на алеята. Започва да си свирука. После намига.

Навеждам глава, обръщам се, та белите крилца на наочниците да скрият лицето ми, и отминавам. Току-що е рискувал, но защо? Ами ако го докладвам?

Може да го е направил просто от любезност. Може би е забелязал изражението ми и го е сбъркал с нещо друго. Всъщност исках цигара.

Може да е изпитание, за да види как ще постъпя.

Може да е Око^[2].

 

 

Отварям входната врата и я затварям след себе си, гледам надолу, не назад. Тротоарът е от червени тухли. Върху това се съсредоточавам — поле от правоъгълници, леко вълнисто там, където земята отдолу е хлътнала под десетилетното въздействие на зимния мраз. Цветът на тухлите е стар, но свеж и ясен. Поддържат тротоарите много по-чисти от преди.

Заставам на ъгъла и чакам. Преди никак не умеех да чакам. „И тез, що само чакат, също служат“^[3], казваше Леля Лидия. И ни накара да го наизустим. Казваше също: „Не всички ще успеете. Някои ще попаднат на каменисто място или на тръни. Други нямат корени“^[4]. Леля Лидия имаше брадавица на брадичката — помръдваше, когато тя говори. Казваше: „Представяйте си, че сте семена“, и гласът зазвучаваше придумващо, заговорнически, като гласовете на онези жени, които преди преподаваха балет на деца и казваха: „Вдигнете ръце във въздуха, представете си, че сте дървета“.

Стоя на ъгъла, представям си, че съм дърво.

По тухления тротоар към мен се приближава силует в червено с бели наочници около лицето, същият като моя силует, невзрачна жена с кошница. Стига до мен и двете се взираме една в друга, промушваме поглед през белите тунели от плат, в които сме затворени. Да, тя е.

— Благословен да е плодът^[5] — казва ми. Така е прието да се поздравяваме.

— Да отвори Бог — казвам аз. Така е прието да отговаряме. Заедно поемаме покрай големите къщи към центъра на града. Разрешено ни е да се движим само по двойки. Уж в името на собствената ни безопасност, но е пълен абсурд: бездруго вече сме чудесно защитени. Истината е, че тя шпионира мен, а аз шпионирам нея. Ако някоя от нас се изплъзне от мрежата заради нещо, случило се по време на ежедневните ни разходки, ще търсят сметка от другата.

Жената е моя спътница от две седмици. Не знам какво се е случило с предишната. Един ден просто изчезна и на нейно място се появи тази. Не разпитваш за тези неща, защото обикновено не искаш да научаваш отговорите. Пък и отговор изобщо няма да има.

По-пухкава е от мен. С кафяви очи. Казва се Гленова, само толкова знам за нея. Крачи скромно, със сведена глава, стиснала отпред ръцете си с червени ръкавици, със ситни стъпчици като дресирана свинка. По време на разходките ни не е отронила ни една неправолинейна дума, но и аз не съм. Възможно е тя да е Прислужница не само по име. Не бива да рискувам.

— Доколкото чувам, войната се развива добре — казва.

— Хвала — отговарям.

— Хубаво време ни е отредено свише.

— И аз го приемам с радост^[6].

— Днес са разбили още метежници.

— Хвала — отговарям. Не я питам откъде знае. — Какви са били?

— Баптисти. Имали укрепление в Блу Хилс. Принудили ги да излязат от укритието си.

— Хвала.

Понякога ми се иска просто да млъкне и да ме остави да се разхождам на спокойствие. Обаче съм жадна за новини, за каквито и да било новини — дори да не са верни, все нещо значат.

Стигаме до първата бариера, като онези, с които преграждат пътищата или разкопаните канавки: дървен кръст на черни и жълти ивици и червен шестоъгълен знак „Стоп“. До портата има фенери, но не са запалени, защото не е нощ. Знам, че над нас по телефонните стълбове има прожектори за извънредни случаи, а в бункери от двете страни на платното — мъже с автомати. Не виждам прожекторите и бункерите заради наочниците. Просто знам, че ги има.

Зад бариерата на тесния вход ни чакат двама мъже със зелените униформи на Пазителите на вярата, с гербове на раменете и с барети с два кръстосани меча над бял триъгълник. Пазителите не са истински войници. Изпълняват обикновени полицейски задачи и черна работа — например прекопават градините на Съпругите на Командирите — и са или глупави, или възрастни и недъгави, или много млади, с изключение на онези, които тайно са Очи.

Тези двамата са млади: единият е с редки мустачки и с все още пъпчиво лице. Младостта им е трогателна, но не може да ме заблуди. Младите най-често са най-опасните, най-фанатичните, най-бързи с оръжието. Още не са се научили да живеят във времето. С тях трябва полека.

Предната седмица застреляли една жена, тук някъде. Беше Марта. Търсела пропуска си в дрехата, а те помислили, че носи бомба. Взели я за преоблечен мъж. Случват се подобни инциденти.

Рита и Кора познаваха жената. Чух ги в кухнята да обсъждат случилото се.

Вършели са си работата, каза Кора. Грижели са се за нашата сигурност.

А какво по-сигурно от един мъртвец, гневно възрази Рита. Жената не правела нищо нередно. Нямало причина да я застрелят.

Нещастна случайност, каза Кора.

Няма такова нещо, отбеляза Рита. Всичко е предумишлено. Чух я как трополи с тенджерите в мивката.

Е, човек трябва хубавичко да помисли струва ли си да взриви тази къща, каза Кора.

Въпреки това, настоя Рита. Жената се трудела усърдно. Не е заслужавала да умре така.

Има и по-лошо, каза Кора. При нея поне е било бързо.

Да кажем, отговори Рита. Аз бих предпочела да разполагам с малко време преди това. Да подготвя нещата.

 

 

Двамата млади Пазители ни поздравяват, като вдигат три пръста към баретите си. Полагат ни се тези прояви на внимание. Би трябвало да изразяват уважение заради службата ни.

Изваждаме пропуските си от джобовете с цип в широките си ръкави, Пазителите ги разглеждат и подпечатват. Единият влиза в кабинката отдясно, за да вкара номерата ни в Компконтрол.

Когато връща пропуска ми, онзи с редките мустачки се навежда и опитва да види лицето ми. Аз повдигам мъничко глава, за да го улесня, виждам очите му и той вижда моите, и се изчервява. Издължена и печална физиономия, овча, с големи кучешки очи — на шпаньол, не на териер. Кожата му е бледа и изглежда нездраво изнежена като кожата под струпеи. Въпреки това усещам порив да положа длан върху това оголено лице. Той пръв отмества поглед.

Случилото се е събитие, дребно нарушение на правилата, съвсем нищожно, почти незабележимо, но подобни моменти са награда за мен, като бонбоните, които като малка криех в дъното на едно чекмедже. Те са шансове, мънички шпионки.

Ами ако дойда нощем, когато е на пост сам — макар че никога няма да му позволят такова усамотение — и му позволя да надникне между белите ми крилца? Ами ако смъкна червената си наметка и му се покажа — и на двамата — на треперливата светлина на фенерите? Сигурно това си мислят понякога, докато стоят безкрайно дълго край бариерата, през която не преминава никой освен Командирите на праведните с дългите си черни автомобили или техните сини Съпруги и забулени в бяло дъщери, запътили се към Избавления или Молитвонади, или трътлестите Марти, или рядко някой Родомобил, или Прислужниците пеша. И понякога черен микробус с нарисувано бяло крилато око отстрани. Прозорците на микробусите са затъмнени, а мъжете на предните седалки носят тъмни очила — двойна тъма.

Микробусите са по-безшумни от другите автомобили. Извръщаме очи, когато минават. Ако отвътре се разнасят звуци, стараем се да не ги чуваме. Ничие сърце не е напълно предано^[7].

Когато черните микробуси стигнат до пропускателен пункт, им махват да преминават, без да ги спират. Пазителите не искат да рискуват да поглеждат вътре, да претърсват, да се съмняват в авторитета им. Независимо какво си мислят.

Ако изобщо мислят, не личи по вида им.

Най-вероятно обаче не си представят дреха, захвърлена на моравата. Ако си представят целувка, сигурно следващата им мисъл е за включен прожектор, за пушечни изстрели. Затова гледат да си вършат работата и да бъдат повишени в Ангели, накрая да им бъде позволено да се оженят и тогава, ако се сдобият с достатъчно власт и живеят достатъчно дълго, да си имат собствена Прислужница.

 

 

Онзи с мустака ни отваря малката пешеходна портичка и се отдръпва по-далечко, за да преминем. Знам, че ни наблюдават, докато се отдалечаваме — на тези двамата още не е било позволено да докоснат жена. Правят го само с поглед, затова леко разкършвам ханша си и усещам как червената пола се поклаща около мен. Все едно подаваш нос иззад оградата или дразниш куче с кокал отдалеч. Срамувам се от постъпката си, защото тези мъже не са виновни за нищо, твърде млади са.

После установявам, че всъщност изобщо не ме е срам. Наслаждавам се на силата, на въздействието на кучешкия кокал — пасивна, но я има. Надявам се да се възбуждат, като ни гледат, и да се налага тайничко да се отъркват в боядисаните бариери. По-късно през нощта ще страдат на койките в казармите си. Нямат друг отдушник освен самите себе си, а това е светотатство. Вече няма списания, няма филми, няма заместители, само аз и силуетът ми, който се отдалечава от тези двама мъже, застанали мирно на пропускателния пункт и загледани подир нашите отдалечаващи се тела.