Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разказът на прислужницата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Handmaid’s Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2017 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Маргарет Атууд

Заглавие: Разказът на прислужницата

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Orange Books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: канадска

Печатница: Мултипринт

Излязла от печат: 15.12.2017

Редактор: Надя Баева

Художник: Живко Петров

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-171-045-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4125

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и втора глава

Камбаната звъни, чува се отдалеч. Сутрин е, днес няма да има закуска. Стигаме главната порта и влизаме две по две. Има засилена охрана, специален отряд Ангели с щурмови каски и издути плексигласови визьори отпред, с които изглеждат като бръмбари, с дълги бухалки, с газови оръжия — образували са кордон около Стената. В случай на истерия. Куките на Стената са празни.

Това е окръжно Избавление, само за жени. Избавленията винаги са сегрегирани. Това беше оповестено вчера. Казват само ден по-рано. Нямаш достатъчно време да привикнеш.

Под звъна на камбаната крачим по алеи, навремето пълни със студенти, покрай сгради, където преди са се провеждали лекции, и покрай общежития. Странно е да се върна тук. Отвън като че ли нищо не се е променило, само дето щорите на повечето прозорци са спуснати. Сега сградите са на Очите. Стичаме се на широката поляна пред бившата сграда на библиотеката. Белите стълби са си същите, белият вход не е променен. На тревата е издигната дървена сцена — подобна правеха и всяка пролет някога, за връчването на дипломите. Мисля си за шапките, за пастелните капели на някои майки и за черните тоги на студентите, също за червените. Но сцената не е същата, защото на нея стърчат три дървени кола с примки.

В предната част има микрофон, телевизионната камера е дискретно поставена отстрани.

Била съм на такова събитие само веднъж, преди две години. Няма често женски Избавления. Не са толкова нужни. Напоследък всички сме много примерни.

Не искам да разказвам тази история.

 

 

Заемаме местата си в обичайната подредба: Съпругите и дъщерите на дървени столове в задната част, Иконосъпругите и Мартите отстрани и на стълбите на библиотеката, а Прислужниците отпред, където всички ни държат под око. Не сядаме на столове, а коленичим, и този път имаме възглавници, малки, червени плюшени възглавнички, на които не пише нищо, дори ВЯРА.

За късмет времето е хубаво: не е твърде топло, облачно, но светло. Неприятно щеше да е да коленичим в дъжда. Може би затова съобщават в последния момент, за да знаят какво ще бъде времето. Основателна причина като всяка друга.

Коленича върху червената си плюшена възглавничка. Опитвам се да мисля за вечерта, как ще се любя в тъмното, на светлината, отразена от белите стени. Припомням си прегръдката.

Дълго въже се извива като змия пред първия ред възглавнички, покрай втория и назад през редиците столове, лъкатуши като много стара и много мудна река, гледана от въздуха, чак до дъното. Въжето е дебело, кафяво и мирише на катран. Предният му край е завързан и минава нагоре по сцената. Прилича на фитил или на връвчицата на балон.

Отляво на сцената са онези, чието Избавление предстои: две Прислужници, една Съпруга. Необичайно е да има Съпруги, затова против волята си поглеждам към тази с интерес. Искам да разбера каква е простъпката й.

Довели са ги тук преди отварянето на портите. Всички седят на сгъваеми дървени столове като завършващите студенти, които ще получат награда. Ръцете им са в скута, наглед спокойно скръстени. Леко се поклащат, сигурно са им направили инжекция или са им дали хапчета, за да не създават неприятности. Най-добре е церемонията да протече гладко. Дали не са вързани за столовете? Не мога да видя под драперията.

Към сцената вече приближава официалната процесия, изкачват стълбите отдясно: три жени, една Леля отпред и две Избавителки с черните качулки и наметки на крачка зад нея. Зад тях има още три Лели. Шепотът сред нас секва. Трите се обръщат към нас: Лелята и двете Избавителки в черно от двете й страни.

Леля Лидия. От колко години не съм я виждала? Започва да ми се струва, че е просто плод на въображението ми, но ето я тук, малко поостаряла. Имам хубава видимост, забелязвам вдълбаните бръчки от двете страни на носа й, застиналата намръщена гримаса. Очите й примигват, тя се усмихва напрегнато, озърта се наляво-надясно, проверява публиката и вдига ръка да намести забрадката си. Странен и измъчен звук се разнася по озвучителната уредба — тя прочиства гърлото си.

Разтрепервам се. Омразата изпълва устата ми като плюнка.

Слънцето се показва, сцената и нейните обитатели грейват като сцена на Рождество. Забелязвам бръчките под очите на Леля Лидия, бледината на седналите жени, нишките на въжето пред мен на моравата, стръкчетата трева. Има глухарче, точно пред мен, с цвят на яйчен жълтък. Пригладнява ми. Камбаната престава да бие.

Леля Лидия се изправя, заглажда полата си с две ръце и пристъпва към микрофона.

— Добър ден, дами — казва тя и от високоговорителя мигом се разнася силен вой. Невероятно, но факт — откъм нас прозвучава смях. Трудно можеш да сдържиш смеха си — заради напрежението е и заради раздразненото изражение на Леля Лидия, докато нагласява звука. А би трябвало да е тържествено.

— Добър ден, дами — повтаря тя и този път гласът й прозвучава металически и равен. „Дами“, а не „момичета“ заради Съпругите. — Сигурна съм, че всички сте наясно с печалните обстоятелства, заради които сме се събрали тук в тази красива сутрин. Сигурна съм, че бихме предпочели да се занимаваме с друго, поне аз, но дългът ни зове, днес ни зове с женски глас, и в негово име сме тук днес.

Говори така няколко минути, но аз не я слушам. Често съм слушала тази реч или поне подобна на нея: същите баналности, същите лозунги, същите фрази: факлата на бъдещето, люлката на човечеството, задачата пред нас. Трудно ми е да повярвам, че няма да има вежливо ръкопляскане след речта и няма да поднесат сладки и чай на моравата.

Това беше въведението, струва ми се. Сега ще мине по същество.

Леля Лидия тършува в джоба си, вади смачкан лист. Ненужно дълго го разгръща и оглежда. Натрива ни носа, показва ни коя е, принуждава ни да я наблюдаваме, докато чете мълчаливо, докато се перчи с властта си. Непристойно, мисля си. Хайде да приключваме.

— В миналото — подема Леля Лидия, — по традиция Избавленията бяха предшествани от подробно описание на престъпленията, в които са обвинени арестантите. Установихме обаче, че публичното оповестяване, особено ако се излъчва по телевизията, неизбежно бива последвано от изблик, ако мога да се изразя така, от епидемия на подобни престъпления. Затова решихме, че е в интерес на всички да прекратим тази практика. Избавленията ще протичат без излишен шум.

От нашия сектор се надига колективен ропот. Престъпленията на другите са таен език сред нас. Чрез тях показваме на себе си на какво сме способни все пак. Съобщението не е обичайно. Но никой не би заподозрял, гледайки Леля Лидия, която се усмихва и примигва, сякаш я заливат овации. Оставени сме на предположенията си, на мислите си. Първата, която изправят от стола, черните ръкавици я стискат за ръцете: четене? Не, за това само режат едната ръка, и то при трето обвинение. Разюзданост или опит за похищение над живота на Командира й? Или по-скоро над Съпругата на Командира? Това си мислим. Що се отнася до Съпругата, има само едно вероятно престъпление, от което да й дадат Избавление. На нас могат да причиняват почти всичко, но нямат право да ни убиват, поне не според закона. Не и с шишове за плетене или градински ножици, нито с ножове, отмъкнати от кухнята, особено когато сме бременни. Разбира се, може и да е изневяра. Винаги има такава вероятност.

Или опит за бягство.

— Чарлсова — съобщава Леля Лидия. Не я познавам. Извеждат напред жената, пристъпва така, сякаш единствената й мисъл е насочена към това: едното стъпало, другото стъпало, определено е упоена. Устните й са разкривени от изтощена усмивка. Едната половина на лицето й се свива в неовладяно примигване към камерата. Разбира се, никога няма да го покажат, не излъчват на живо. Двете Избавителки връзват ръцете й зад гърба.

Зад гърба си чувам някой да повръща.

Ето затова не ни дават закуска.

— Най-вероятно е Джанин — прошепва Гленова.

Не го виждам за пръв път: бялата торба на главата, настаняването на жената на високо столче, като че ли й помагат да се качи в автобуса, наместват я там, внимателно премятат примката на шията й като дреха, ритват столчето. Чувала съм как край мен се отронва продължителната въздишка, като че ли настъпваш надуваем дюшек, виждала съм как Леля Лидия закрива с длан микрофона, за да заглуши звуците, които се разнасят зад нея, навеждала съм се да докосна въжето пред мен заедно с другите, с две ръце, косместото въже, лепкаво от смолата и нагорещено от слънцето, а после притискам с длани сърцето си, за да демонстрирам единение с Избавителките и съгласието си, съучастието си в смъртта на тази жена. Виждала съм ритащите крака и двете жени в черно, които ги хващат и ги дръпват надолу с все сила. Вместо това впервам очи в тревата. Описвам въжето.