Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (34)

Тридесет и четвърта глава

Местата за сядане във вътрешния двор вече се запълват, шумолим и чакаме. Най-сетне се появява и Командирът, който отговаря за тази служба. Оплешивяващ и набит мъж, прилича на футболен треньор. Облечен е с униформата си — строго черно с редици ордени и отличия. Трудно можеш да не се впечатлиш, но аз се старая: опитвам да си го представя в леглото с жена му и с Прислужницата му, как я опложда като обезумял, като разгонена сьомга, преструвайки се, че не му е приятно. Когато Господ е заръчал да се множим и плодим, този мъж ли е имал предвид?

Командирът слиза по стълбите към подиума с червена драперия и избродирано голямо око с бели криле. Оглежда всички и тихите ни гласове замлъкват. Дори не се налага да вдигне ръка. После гласът му се разнася по микрофона и от тонколоните, лишен от ниските си тонове, поради което звучи остър и металически, сякаш не го произвеждат тази уста и това тяло, а самите тонколони. Глас с цвят на метал и форма на тръба.

— Днес е ден за благодарност — подема той, — ден за възхвала.

Отнасям се нанякъде по време на речта му за победа и саможертва. Следва по-дълга молитва за недостойните съсъди, след това химн: „Има балсам в Галаад“^[1].

„Има бомба в Галаад“, казваше Мойра.

После идва ред на главното. Влизат двайсет Ангели, току-що завърнали се от фронта, току-що отличени, маршируват двама по двама към откритото пространство в средата. Мирно, свободно. След това двайсет забулени дъщери в бяло стеснително пристъпват напред, а майките им ги придържат за лакътя. Сега майките, а не бащите отдават дъщерите си и уреждат браковете. Разбира се, брачните съюзи се уговарят. Тези момичета не са оставали насаме с мъж от години — от толкова години, колкото ние всички правим това.

Дали са достатъчно големи да помнят нещо отпреди, да играят бейзбол по джинси и маратонки, да карат велосипеди? Да четат книги сами? Някои още нямат четиринадесет — изпращайте ги по-рано, не губете нито минута, гласи правилото — но сигурно и те помнят. Момичетата след тях също ще помнят, още три-четири години, но след това не. Винаги ще са в бяло, на момичешки групи, винаги ще са безмълвни.

 

 

Дадохме им повече, отколкото отнехме, каза Командирът. Помисли си какви неприятности имаха преди. Не помниш ли баровете за самотници, унизителните срещи на сляпо в училище? Пазара на плът? Не помниш ли ужасната пропаст между онези, които успяваха да си намерят мъж, и онези, които не успяваха? Някои от тях бяха отчаяни до смърт, слабееха страховито или помпаха гърдите си със силикон, режеха си носа. Само си помисли за това човешко нещастие.

Махна с ръка към своята купчина със стари списания. Винаги се оплакваха. Такива проблеми, онакива проблеми. Помниш ли обявите в колонките с лични съобщения: умна и привлекателна жена на трийсет и пет? А така всички имат мъж, никоя не е пропусната. Освен това, ако все пак се омъжат, имат едно дете, две деца, на съпруга му идва до гуша и изчезва, а те минават на социални помощи. Или пък съпругът остава вкъщи и започва да ги бие. Ако пък работят, дават децата на детска градина или ги оставят при някоя жестокосърдечна и невежа жена, на която трябва да плащат сами от жалката си заплата. Парите бяха единственото мерило за всички, жените не се ползваха с уважение, задето са майки. Нищо чудно, че се отказаха от всичко това. А сега са защитени, спокойно осъществяват биологичното си предназначение. С пълна подкрепа и насърчение. Кажи ми, ти си интелигентен човек, искам да чуя какво мислиш. Какво пропуснахме?

Любовта, отговорих.

Любовта ли?, попита Командирът. Каква любов?

Влюбването, поясних.

Командирът ме погледна с прямите си момчешки очи. О, да, каза. Чел съм списания, такива са ви ги пробутвали, нали? Но погледни статистиката, мила моя. Наистина ли си е струвало да се влюбиш? Уредените бракове открай време са също толкова успешни, дори повече.

 

 

Любов, възкликваше Леля Лидия с омерзение. Само да ви пипна. Никакви такива глезотии тук, ясно ли е, момичета? И размахваше заканително пръст. Работата не е в любовта.

 

 

От историческа гледна точка, каза Командирът, онези години бяха чисто и просто аномалия. Отклонение. Ние просто върнахме нещата в нормалното им русло.

Обикновено женските Молитвонади се провеждат на групови сватби като тази. Мъжките са за военни победи. Съответно това са нещата, за които се очаква да се радваме най-много. Понякога обаче женските Молитвонади са заради някоя монахиня, която се отказва от обета си. Повечето такива са се случвали по-рано, когато са ги арестували, но и днес продължават да намират, измъкват ги от нелегалност, от местата, където се крият като къртици. И така изглеждат: с отслабено зрение, заслепени от твърде силната светлина. Старите веднага изпратиха в Колониите, но младите и плодовитите опитаха да обърнат в новата вяра, а когато успяваха, всички идвахме тук, за да наблюдаваме как преминават през обреда, как се отказват от целомъдрието си, как се жертват в името на общото благо. Застават на колене, Командирът отправя молитва и те получават червения воал, както сме направили всички ние. Не им е позволено обаче да стават Съпруги. Все още ги смятат за опасни, за да ги поставят в толкова влиятелно положение. От тях лъха на вещерство, на нещо загадъчно и екзотично, което си остава въпреки цялото търкане, бичуването по стъпалата и престоя в изолатора. Носят се слухове, че винаги ги бият по стъпалата, че винаги лежат в изолатора — просто не се дават лесно. Много от тях предпочитат да заминат за Колониите. Никоя от нас не иска такава да й се падне за спътница в покупките. Те са по-сломени от повечето от нас, с тях все ти е неловко.

 

 

Майките са разположили момичетата с бели воали по местата им и са се върнали на столовете си. Някои от тях плачат тихо, някои се потупват една друга по гърба и се държат за ръце, показно се използват носни кърпички. Командирът продължава ритуала:

— Също така и жените, облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие да се гиздят, не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие. Жената да се учи в безмълвие и пълно покорство. — Тук той ни измерва с поглед. — Пълно — повтаря. — На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие. Защото по-напред биде създаден Адам, а после Ева; и не Адам биде прелъстен, а жената биде прелъстена и падна в престъпление; но ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие^[2].

Ще се спаси чрез раждане на деца, мисля си. А какво сме си мислели преди, че ще ни спаси?

— Да го каже на Съпругите — промърморва Гленова, — докато се наливат с шери и си чешат езиците. — Има предвид онази част за безмълвието. Вече можем да говорим, Командирът е приключил с основния ритуал и си разменят пръстените, вдигат воалите. Момиче, гледай хубавичко, мисля си, защото вече е твърде късно. Ангелите по-късно ще имат право на Прислужници, особено ако новите им Съпруги не могат да родят дете. Но с вас, момичета, е свършено. Получавате точно каквото виждате, заедно с пъпките и всичко останало. Само че от вас не се очаква да ги обичате. Много скоро ще го разберете. Просто изпълнявайте мълчаливо дълга си. Ако се съмнявате, когато лежите по гръб, гледайте тавана. Кой знае какво ще видите там, горе? Погребални венци с ангели, съзвездия от прах — звезден и друг, загадъчните следи от паяци. Винаги има какво да занимава търсещия ум.

Нещо не е наред ли, скъпа?, гласеше стара шега.

Не, защо?

Помръдна. Просто не мърдай.

 

 

Целта ни е да постигнем дух на другарство сред жените. Всички трябва да се обединим, казва Леля Лидия.

Другарство, дрън-дрън, казва Мойра през дупката в тоалетната. Таковай се, Лельо Лидия, както се казваше преди. Колко залагаш, че е накарала Джанин да застане на колене? Какво според теб се случва в кабинета й? Бас ловя, че я кара да се потруди над спаружената й стара…

Мойра!, възкликвам.

Какво Мойра?, прошепва тя. И ти си го мислила, признай си.

Няма полза от тези приказки, казвам, но въпреки това ме досмешава. Но тогава още се преструвах, че трябва да се постараем да запазим поне някакво подобие на достойнство.

Задръстена си беше и такава си остана, отсича Мойра, но нежно. Има полза. Има огромна полза.

И е права, вече го знам, докато стоя на колене на този безспорно твърд под и слушам монотонния ритуал. Има някаква сила в това да шушукаш неприлични неща за онези на власт. Има нещо адски усладително, палаво, потайно, забранено, вълнуващо. Като някакво заклинание е. Принизява ги, превръща ги в общ знаменател, с който можем да се справим. Някой непознат е издълбал в боята на кабинката на тоалетната: Леля Лидия смуче. Същинско знаме, размахано от върха на бунта. Въодушевяваща е дори представата, че Леля Лидия прави такова нещо.

Затова сега, сред тези Ангели и техните изцедени бели булки, си представям обилно потене и сумтене, влажни и несдържани срещи, и нещо още по-приятно — позорни провали, членове като спаружени моркови, измъчено ръчкане в студена и неотзивчива плът като сурова риба.

 

 

Когато ритуалът най-сетне приключва, Гленова ми казва със своя лек, пронизващ шепот:

— Знаем, че се срещаш насаме с него.

— С кого? — питам и устоявам на порива да я погледна. Знам с кого.

— С твоя Командир — отговаря. — Знаем, че го правиш.

Питам я откъде.

— Просто знаем — отговаря. — Какво иска? Извращения ли?

Трудно ще ми бъде да й обясня какво точно иска, защото още не мога да го назова.

Как да опиша какво се случва в действителност помежду ни? Ще ми се присмее. По-лесно ми е да отговоря:

— В известен смисъл. — Така поне запазвам достойнството на принудата.

Тя се замисля.

— Ще се изненадаш колко много от тях го правят.

— Нищо не мога да направя — отвръщам. — Не мога да не отида.

Тя трябва да го знае. Вече сме на тротоара и не е безопасно да разговаряме, твърде близо сме до другите и защитното шушукане на тълпата вече го няма. Крачим мълчаливо, изоставаме от другите, докато най-сетне тя преценява, че може да каже:

— Разбира се, че не можеш. Но узнай и ни кажи.

— Какво да узная? — питам.

По-скоро усещам, отколкото виждам как леко извърта глава.

— Каквото можеш.