Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (14)

Четиринадесета глава

Когато звънецът заглъхва, слизам по стълбите — безпризорно същество в окото от стъкло, което виси на стената долу. Часовникът с махалото тиктака, отчита времето, стъпалата ми в спретнатите червени обувки отмерват пътя надолу.

Вратата на дневната е широко отворена. Влизам, засега няма никой друг. Не сядам, но заемам мястото си, коленича близо до креслото с табуретката за крака, на което след малко Серина Джой ще се възкачи като на трон, облягайки се на бастунчето си, докато се настанява. Сигурно ще положи длан на рамото ми, за да запази равновесие, като че ли съм мебел. И преди го е правила.

Дневната преди са наричали гостна, а след това приемна. Или може би салон, от онези с паяци и мухи^[1]. Приемна, защото те приемат тук, седнали най-удобно. Други обаче винаги стоят прави. Позата на тялото е важна — дребните неудобства са възпитателни.

Дневната е приглушена, симетрична, такава форма заемат парите, когато застинат. Парите са текли в тази стая с години като през подземна кухина, вкоравявали са се и са се втвърдявали като сталактити. Различните повърхности беззвучно се излагат на показ: сумрачно розовият плюш на дръпнатите завеси, лъскавината на еднаквите столове от осемнайсети век, мекият и тих като кравешкия език китайски килим на прасковенорозови божури, изисканата кожа на стола на Командира, проблясването на бронзовата кутия до него.

Килимът е истински. Някои вещи в стаята са автентични, някои не са. Картините например, и двете на жени, по една от двете страни на камината. Облечени са с тъмни дрехи като изображенията в старата църква, но от по-късно време. Картините вероятно са автентични. Подозирам, че когато Серина Джой се е сдобила с тях, след като й е станало ясно, че трябва да насочи енергията си към неопровержимо домашни дела, явно е смятала да представя дамите за свои предтечи. Или пък картините са били в къщата, когато Командирът я е купил. Няма как да знам тези неща. Тъй или иначе, картините висят, жените са с изпънати гърбове и стиснати устни, гърдите им са пристегнати, лицата — измършавели, бонетата — колосани, кожата им е сивкавобяла, а присвитите им очи закрилят стаята.

Между тях върху полицата над камината има овално огледало, с по два сребърни свещника от двете страни и бял порцеланов купидон между тях, обгърнал с ръце шията на агне. Вкусовете на Серина Джой представляват странна смесица: сурово желание за качество, благи сантиментални копнежи. В двата края на полицата има аранжирани сухи цветя, а ваза с истински нарциси се мъдри върху лакираната масичка до дивана.

В стаята ухае на лимоново масло, на тежък плат, на вехнещи нарциси, на остатъчната миризма от готвено, прокраднала се от кухнята или от трапезарията, и на парфюма на Серина: момина сълза. Парфюмът е лукс, явно тя тайно се снабдява отнякъде. Вдъхвам уханието и си казвам, че би трябвало да съм благодарна. Това е мирисът на незрели девойки, на даровете, които децата дават на майките си за Деня на майката, мирисът на бели памучни чорапи и на бели памучни камизолки, на пудра, на невинна женска плът, още непревзета от окосмяване и кръв. Леко ми се повдига, като че ли съм в закрита кола в топъл и задушен ден заедно с по-възрастна жена, която си е сложила твърде много пудра. Ето това представлява дневната въпреки своята изисканост.

Иска ми се да открадна нещо от тази стая. Иска ми се да взема нещо дребно, кристален пепелник или може би сребърната кутийка за хапчета от полицата над камината, или някое сухо цвете — ще го скрия в гънките на роклята си или в ръкава си с цип, ще го държа там, докато тази вечер свърши, тайно ще го отнеса в стаята си, под леглото или в обувка, или в отвор на твърдата бродирана възглавница. От време на време ще изваждам предмета и ще си го гледам. И ще се чувствам така, все едно имам власт.

Това усещане обаче ще бъде илюзорно и твърде рисковано. Ръцете ми остават, където са, сключени в скута. Долепени бедра, подпъхнати под тялото пети, притискащи тялото ми отдолу. Сведена глава. В устата си усещам вкуса на паста за зъби: изкуствена мента и мазилка.

Чакам да се събере домочадието. Домочадие, ето какво сме ние. Командирът е глава на домочадието. Ние сме неговите чада. Да ни има и почита, докато смъртта ни раздели.

Корабен трюм. Празен.

Първа влиза Кора, после Рита, изтрива ръце в престилката си. И те са извикани със звънеца и никак не им е приятно, имат си друга работа, но трябва всички да присъстват, Ритуалът го изисква. Всички сме задължени да преживеем това по един или друг начин.

Рита ме поглежда нацупено, преди да се шмугне и да застане зад мен. Аз съм виновна, че си губи времето така. Не аз, а тялото ми, ако изобщо има някаква разлика. Дори Командирът се съобразява с неговите прищевки.

Влиза Ник, кима на трите, оглежда стаята. И той заема мястото си зад мен, прав. Толкова е близо, че върхът на ботуша му докосва моето стъпало. Умишлено ли? Умишлено или не, ние се докосваме, два кожени силуета. Усещам как обувката ми омеква, в нея нахлува кръв, тя се стопля, превръща се в кожа. Лекичко отдръпвам стъпало.

— Да беше побързал — казва Кора.

— Бързата работа — срам за майстора — казва Ник. Засмива се, помръдва крак и отново докосва моя. Никой не вижда под разперените поли на роклята ми. Размърдвам се, тук е твърде топло, леко ми се гади от застоялото ухание на парфюм. Отдръпвам стъпалото си.

Чуваме Серина да приближава, слиза по стълбите, върви по коридора, приглушеното почукване на бастунчето й, тупането на здравия крак. Докуцуква до вратата, плъзва поглед по всички ни, брои, но не вижда. Кима на Ник, но не казва нищо. Облякла е една от най-хубавите си рокли — небесносиня, и воал, поръбен с бяла бродерия: цветя и ажур. Дори на тази възраст изпитва желание да се кичи с цветя. Напразно, казвам й мислено с нетрепващо изражение, вече не можеш да ги използваш, пресъхнала си. Цветовете са размножителните органи на растенията. Четох го някъде навремето.

Тя се отправя към фотьойла с табуретката, обръща се, привежда се и се стоварва тежко. Повдига лявото си стъпало върху табуретката, тършува в джоба на ръкава си. Чувам шумоленето, щракването на запалката й, долавям острия мирис на топъл дим, вдишвам го.

— Закъснява, както обикновено — казва тя. Не отговаряме. Разнася се трополене, ръцете й шарят по масичката, после щракване и телевизорът постепенно започва да загрява.

Мъжки хор със зеленикавожълта кожа — цветовете се нуждаят от настройка. Пеят „Църквата в горските дебри“^[2]. „Ела, ела, ела, ела“, пеят басите. Серина сменя канала. Вълни, пъстър зигзаг, какофония от шумове: сателитният канал от Монреал е блокиран. После на екрана се появява свещеник, сериозен, с блеснали тъмни очи, привежда се към нас над катедрата. Напоследък свещениците много приличат на бизнесмени. Серина му отпуска няколко секунди, после прещраква напред.

Няколко празни канала, следват новините. Това е търсила. Обляга се назад, вдъхва дълбоко. Аз обратно — привеждам се напред като дете, на което са позволили да остане до късно с възрастните. Една от хубавите страни на такива вечери, вечерите на церемонията: позволяват ми да гледам новините. Това, изглежда, е неизречено правило в домакинството — ние винаги идваме навреме, той винаги закъснява, Серина винаги ни позволява да гледаме новините.

Каквито са — кой знае дали изобщо има нещо вярно в тях? Може да са стари видеоматериали, или пък да са фалшификация. Така или иначе ги гледам с надеждата да разчета подтекста. Всякакви новини сега са за предпочитане пред липсата на новини.

Най-напред от фронтовата линия. Всъщност не е точно линия — войната като че ли се води на много места едновременно.

Гористи склонове, снимани отвисоко, дърветата са болезнено жълти. Иска ми се тя да нагласи цветовете. В Апалачите, пояснява гласът на коментатора, където Ангелите на Апокалипсиса, Четвърта дивизия, разбиват скривалище на баптистките партизани с помощ от Двайсет и първи батальон на Ангелите на светлината. Показват ни два хеликоптера, черни със сребристи криле, изрисувани отстрани. Под тях избухва група дървета.

Следва близък план на пленник с брадясало и мръсно лице между двама Ангели с техните спретнати черни униформи. Затворник взема цигара, която един от Ангелите му подава, и несръчно я пъха между устните си с вързани ръце. Усмихва се накриво. Говорителят казва нещо, но не чувам: взирам се в очите на този мъж и се опитвам да отгатна какво си мисли. Знае, че камерата го снима — дали усмивката му е проява на предизвикателство, или на покорство? Срамува ли се, че са го заловили?

Винаги ни показват победи, никога поражения. На кого са му притрябвали лоши новини?

Сигурно е актьор.

Отново показват водещия. Държи се благо, бащински, гледа ни от екрана — загорял, с прошарена коса и честни очи с умни бръчици отстрани, нечий съвършен дядо. Равната му усмивка намеква, че всичко, което ни казва, е за наше собствено добро. Скоро всичко ще се оправи. Обещавам ви. Ще има мир. Трябва да ми повярвате. Хайде, по леглата като послушни дечица.

Казва ни онова, което копнеем да повярваме. Много е убедителен.

Съпротивлявам му се. Прилича ми на стара филмова звезда, това си внушавам, с фалшиви зъби и опънато с пластика лице. И въпреки това се накланям към него като хипнотизирана. Само да беше вярно. Само да можех да му повярвам.

Сега ни уверява, че нелегална шпионска мрежа е била разбита от отряд на Очите, който работил с вътрешен информатор. Мрежата изнасяла безценни природни богатства през граница за Канада.

„Петима членове на еретичната секта на квакерите са арестувани — съобщава той и се усмихва безизразно, — очакват се още арести.“

Двамата квакери се появяват на екрана — мъж и жена. Изглеждат ужасени, но се опитват да запазят частица достойнство пред камерата. Мъжът има голямо тъмно петно на челото, воалът на жената е разкъсан и кичури от косата й са се спуснали върху лицето. И двамата са петдесетинагодишни.

На екрана се появява град, отново от въздуха. Преди беше Детройт. Гласът на водещия звучи на фона на артилерийски огън. От силуета на града се издигат стълбове пушек.

„Разселването на синовете на Хам^[3] продължава по график — уверява ни розовото лице, което отново се е появило на екрана. — Три хиляди са пристигнали тази сутрин в Първа земя на предците^[4], още две хиляди пътуват натам.“ Как транспортираха толкова много хора наведнъж? С влакове, с автобуси? Не ни показват такива кадри. Първа земя на предците се намира в Северна Дакота. Един бог знае с какво се очаква да се занимават, когато пристигнат. На теория — с фермерство.

На Серина Джой й идва до гуша от новините. Нетърпеливо натиска копчето за смяна на канала и попада на застаряващ дълбок баритон с бузи като празни вимета. „Шептяща надежда“^[5], това пее. Серина изключва телевизора.

Ние чакаме, часовникът на стената тиктака, Серина пали още една цигара, аз се качвам в колата. Събота сутрин е, септември, все още имаме автомобил. На другите им се е наложило да продадат своите. Името ми не е Фредова, имам си друго име, което никой не използва сега, защото е забранено. Внушавам си, че няма значение, името е като телефонен номер — само другите имат полза от него. Обаче не съм права, всъщност има значение. Пазя в съзнанието си това име като тайна, като съкровище, което ще се върна да изровя някой ден. Представям си името погребано. То притежава аура като амулет, като заклинание, оцеляло от невъобразимо далечно минало. Лежа в тясното си легло нощем, очите ми са затворени, и името кръжи зад очите ми, недостижимо, искри в мрака.

Събота сутрин през септември, нося своето искрящо име. Момиченцето, което вече е мъртво, седи на задната седалка с двете си най-любими кукли и с плюшеното си зайче, окаяно от старост и обич. Всички подробности са ми известни. Сантиментални са, но какво да се прави. Не съм в състояние твърде дълго да мисля за зайчето обаче, не бива да се разплаквам тук, на китайското килимче, вдишвайки дима, който излиза от тялото на Серина Джой. Не тук, не сега, мога да си поплача по-късно.

Тя мислеше, че отиваме на пикник, и наистина има кошница за пикник на задната седалка, до нея, с истинска храна, твърдо сварени яйца, термос и всичко останало. Не искахме тя да знае какво всъщност правим, не искахме да ни издаде неволно, да разкрие нещо, ако ни спрат. Не исках да я товаря с бремето на нашата истина.

Аз съм с туристически обувки, тя е с маратонки. Връзките на маратонките са на сърчица, червени, лилави, розови и жълти. Беше топло за това време на годината, листата вече пожълтяваха на места. Люк караше, аз седях до него, слънцето грееше, небето беше синьо, къщите, покрай които минавахме, изглеждаха успокояващо обикновени, каквито хората ги бяха оставили, потъваха в миналото, изчезваха на мига, сякаш изобщо не са съществували, защото никога повече нямаше да ги видя. Поне така мислех тогава.

Не бяхме взели почти никакъв багаж, не искахме да създаваме впечатлението, че пътуваме надалеч или се местим за постоянно. Носехме фалшивите си паспорти — бяха сигурни, струваха си цената. Не можехме да платим с пари или да ги въведем в Компархива, използвахме други неща, бижута, наследени от баба ми, сбирка пощенски марки, останали от чичото на Люк. В други държави можеш да разменяш тези неща за пари. На границата щяхме да се престорим, че просто преминаваме на еднодневно пътуване — фалшивите визи бяха за един ден. Преди това щях да й дам приспивателното, за да спи, докато преминаваме. Така нямаше да ни издаде. Не може да очакваш от едно дете да лъже убедително.

Пък и не ми се искаше тя да се уплаши, да изпита страха, който вече стягаше мускулите ми, напрягаше гръбнака, изопваше ме цялата до такава степен, че като нищо щях да се пукна, ако ме докоснеше някой. Всеки светофар беше изпитание. Щяхме да пренощуваме в мотел или още по-добре — в колата на някой страничен път, за да няма подозрителни въпроси. На сутринта щяхме да преминем отвъд, да прекосим моста просто ей така, все едно отиваме до супермаркета.

Поемаме по магистралата на север, включваме се в ненатовареното движение. От началото на войната бензинът е поскъпнал и не достига. Минаваме първия пропускателен пункт извън града. Искат само да погледнат разрешителното и Люк се справя отлично. Разрешителното отговаря на паспортите ни — предвидили сме го.

Когато се връщаме на пътя, той стисва ръката ми, поглежда ме. Пребледняла си като платно, казва ми.

Точно така се чувствам: бяла, плоска, тъничка. Чувствам се прозрачна. Веднага ще прозрат истината. И още по-зле, как ще се закрепя за Люк, за нея, след като съм толкова плоска, толкова пребледняла? Имам чувството, че от мен не е останало много. Двамата ще се изплъзнат от обятията ми, сякаш съм от пушек, сякаш съм мираж, който избледнява пред очите им. Никакви такива мисли, би казала Мойра. Ако мислиш за това, ще се случи.

Дръж се, казва Люк. Подкарал е твърде бързо. Адреналинът го е ударил в главата. Запява: „О, прелестно утро!“^[6].

Дори пеенето му ме тревожи. Предупредили са ни да не изглеждаме прекалено щастливи.