Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (3)

Трета глава

Излизам през задната врата в градината, голяма и поддържана: с морава в средата, върба с реси, по края цветни алеи с нарциси, които вече вехнат, и лалета, които тъкмо разцъфват, плисват багрите си. Лалетата са червени, по-тъмноалени към стеблото, сякаш са били срязани и започват да зарастват на това място.

Градината е владение на Съпругата на Командира. Докато гледам през нечупливото стъкло на прозореца си, често я виждам там, на колене върху възглавничка, със светлосин воал върху широкополата градинарска шапка, до нея — кошничка с ножици и върви за цветята. Копае Пазител, предоставен на Командира, а Съпругата на Командира го направлява с бастунчето си. Много Съпруги разполагат с такива градини — така имат с какво да се разпореждат, да поддържат, да обгрижват.

И аз имах градина навремето. Помня уханието на разкопана почва, облите луковици в дланта си, сухото шумолене на налетите семена между пръстите си. Времето минава по-бързо така. Понякога Съпругата на Командира изнася стол и просто седи в градината си. Отдалеч изглежда в покой.

В момента не е там, питам се къде ли е — не ми се иска да я срещна неочаквано. Може би шие в дневната, вдигнала лявото си стъпало върху табуретката заради артрита си. Или плете шалове за Ангелите на фронтовата линия. Не вярвам Ангелите изобщо да се нуждаят от такива шалове — тези, които плете Съпругата на Командира, са твърде изискани. Не харесва емблемата от кръст и звезда, която повечето други Съпруги изработват — струва й се банална. По бордюра на нейните шалове има борчета или орли, или сковани човекоподобни фигури: момче и момиче, момче и момиче. Не са шалове за възрастни хора, а за деца.

Понякога ми се струва, че изобщо не изпращат шаловете на Ангелите, а ги разплитат и ги превръщат в кълбета прежда, за да бъдат изплетени отново. Може би само колкото Съпругите да имат някакво занимание, да се чувстват полезни. Аз обаче завиждам на Съпругата на Командира, че плете. Хубаво е да имаш малки цели, които се постигат лесно.

А за какво ми завижда тя?

Говори с мен само в краен случай. За нея съм жив укор. И необходимост.

За пръв път застанахме лице в лице преди пет седмици, когато ме разпределиха тук. Пазителят от предишното ми назначение ме докара до входната врата. През първите дни ни позволяват да минаваме през главния вход, но след това използваме задния. Нещата още не са установени, твърде рано е, никой не е сигурен за нашия статут. Скоро ще ни отредят или само главния вход, или само задния.

Леля Лидия твърди, че ходатайства за главния. Положението ви е почетно, така казва.

Пазителят натисна звънеца, но още преди да мине достатъчно време някой да чуе и да дойде да отвори, вратата се отвори отвътре. Явно беше чакала отзад — очаквах да ми отвори Марта, но се оказа тя с дългата си пепелявосиня рокля, няма как да я сбъркаш.

Значи ти си новата, каза. Не се отдръпна да ме пусне вътре, просто стоеше на прага, препречила пътя ми. Искаше да усетя, че не мога да вляза в къщата без нейното позволение. Напоследък има боричкане за такива дреболии.

Да, отговорих.

Остави я на верандата. Каза го на Пазителя, който носеше чантата ми. От червена изкуствена кожа, неголяма. Имах още един сак със зимната си наметка и по-плътни рокли, но той щеше да пристигне по-късно.

Пазителят остави чантата и отдаде чест. После чух зад гърба си как стъпките му се отдалечават по пътеката и как портата прищрака, и сякаш нечия закрилнически обгърнала ме ръка се отдръпна. Винаги се чувстваш самотен на прага на нов дом.

Тя изчака колата да запали и да потегли. Не я гледах в лицето, а там, където ми бе възможно със сведена глава: към понаедрялата й синя талия, лявата й ръка на дръжката от слонова кост на бастунчето й, едрите диаманти на безименния й пръст, който някога сигурно е бил красив и все още беше добре поддържан, с изпилен в плавна извивка връх на нокътя. Заприлича ми на присмехулна усмивка върху онзи пръст, сякаш й се подиграваше.

Хайде, влизай, каза тя. Обърна ми гръб и закуцука по коридора. И затвори вратата.

Сама внесох червената си чанта, каквото несъмнено беше намерението й, после затворих вратата. Не продумах. Леля Лидия ни научи, че не ни ли попитат нещо, най-добре да не си отваряме устата. Поставете се на тяхно място, казваше тя, като стискаше и сучеше ръце със своята напрегната и умолителна усмивка. Не им е лесно.

Ето тук, нареди Съпругата на Командира. Когато влязох в дневната, тя вече се беше настанила на креслото си, вдигнала лявото си стъпало на табуретката, върху избродирана възглавница — рози в кошница. Плетивото й беше на пода до креслото със забодени вътре куки.

Застанах пред нея със скръстени ръце. И така, поде тя. Държеше цигара, която пъхна между устните си и стисна, докато пали. Стиснати, устните й изглеждаха тънки, оградени от ситни вертикални бръчици, каквито показват по рекламите на козметика за устни. Запалката беше с цвят на слонова кост. Цигарите сигурно са купени на черно, помислих си и се обнадеждих. Дори сега, когато вече няма пари, търговията на черно си съществува. Винаги я има, защото винаги съществува нещо, което може да се разменя. Значи тази жена беше способна да нарушава правилата. Но какво имах аз за размяна?

Вторачих се с копнеж в цигарата. Цигарите ми бяха забранени — като кафето и алкохола.

Значи с предишния… кой беше… не се получи, каза тя.

Не, госпожо, отговорих.

Издаде звук, който можеше да мине за смях, после се закашля.

Не му е провървяло, отбеляза. Сега ти е за втори път, нали?

За трети, госпожо.

И на теб не ти върви особено, каза тя. Отново смях през кашлица. Седни. По правило не позволявам, но този път може.

Приседнах в крайчеца на един стол с твърда облегалка. Не исках да разглеждам стаята, не исках да проявявам непочтителност, затова мраморната полица над камината отдясно, огледалото над нея и букетите за мен бяха просто силуети, някъде в периферията на зрението ми. По-късно щях да имам предостатъчно време да ги разгледам.

Лицето й вече беше точно срещу моето. Като че ли я познавах, или поне имаше нещо познато у нея. Под воала се показваше малко от косата й. Още беше руса. Допуснах, че я изрусява, че се снабдява на черно и с боя за коса, но вече знам, че наистина е руса. Веждите й бяха изскубани на тънки дъги и неизменно й придаваха изненадан, възмутен или любознателен израз като на изплашено дете, но клепачите под тях изглеждаха уморени. Не и очите обаче, които бяха неподправено враждебно сини като небето в слънчев ден в разгара на лятото, синева, която се затваря пред теб. Носът й сигурно навремето е бил чип, но вече беше твърде малък за лицето, което не беше дебело, а едро. Две бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата й, а брадичката между тях беше като стиснат юмрук.

Искам да те виждам колкото може по-рядко, заяви тя. Допускам, че чувството е взаимно.

Не отговорих, защото „да“ би било оскърбление, а „не“ — възражение.

Знам, че не си глупава, продължи тя. Вдиша, после издиша дима. Прегледах досието ти. За мен това е просто сделка. Но ако ми създаваш неприятности, и аз ще ти създам. Ясно?

Да, госпожо, отговорих.

Не ме наричай „госпожо“, раздразнително ми се скара тя. Не си Марта.

Не попитах как следва да я наричам, защото долових надеждата й, че няма да имам поводи да се обръщам към нея както и да било. Разочаровах се. Исках да ми бъде като по-голяма сестра, като майка, която да ме разбира и да ме закриля. Съпругата от предишното ми назначение прекарваше по-голяма част от времето си в спалнята — Мартите шушукаха, че е пияна. Искаше ми се този път да бъде различно. Щеше ми се да вярвам, че в друго време и на друго място, в друг живот тази жена би ми допаднала. Но вече ми беше ясно, че нито аз бих я харесала, нито тя — мен.

Угаси цигарата недопушена в малък, украсен със спиралки пепелник върху масичката с лампата до нея. Направи го решително, с едно посягане и едно натискане, а не с поредица леки потупвания, както правят повечето Съпруги.

Що се отнася до съпруга ми, той е точно това, уточни тя. Мой съпруг. Искам да бъде напълно ясно. Докато смъртта ни раздели. И точка.

Да, госпожо, повторих, забравила предупреждението. Преди момиченцата имаха кукли, които говорят, ако дръпнеш връвчица на гърба. Стори ми се, че говоря като тях — с монотонен глас, с гласа на кукла. Сигурно й идеше да ме шамароса. Имат право да ни удрят, съществува библейски прецедент^[1]. Не с предмет^[2]. Само с ръка.

Това е едно от нещата, за които се борихме, каза Съпругата на Командира, неочаквано отмести поглед от мен надолу към своите кокалести, обсипани с диаманти ръце, и аз си спомних къде съм я виждала преди.

Първият път беше по телевизията, когато бях на осем или девет. Докато майка ми спеше до късно в неделя сутринта, аз ставах рано, настанявах се пред телевизора в кабинета на мама и преброждах каналите, търсейки анимационни филмчета. Понякога, когато не намирах, гледах „Евангелски час за подрастващи души“, където преразказваха библейските истории за деца и пееха химни. Една от жените се казваше Серина Джой. Тя беше главното сопрано. Руса, дребничка, с чип нос и големи сини очи, които завърташе нагоре, докато пее химни. Способна беше едновременно да се усмихва и да плаче, една-две сълзи се търкулваха по бузата й като по даден знак, когато гласът й се зарейваше из високите тонове с трепетна лекота. После започна да се занимава с други неща.

Жената, която седеше пред мен, беше Серина Джой. Или поне беше преди. Значи нещата бяха по-зле, отколкото си мислех.