Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (16)

Шестнадесета глава

Ритуалът протича както обикновено.

Лежа по гръб напълно облечена, свалила съм само здравословните бели памучни кюлоти. Ако отворя очи, ще виждам единствено големия бял балдахин над огромното легло на Серина Джой в колониален стил, провесен над нас като провиснал облак, оросен с капчици сребърен дъжд, които, ако се вгледаш в тях по-внимателно, се оказват цветя с четири венчелистчета. Не виждам килима, който също е бял, нито завесите на клонки и застланата тоалетка с четката със сребърен гръб и огледалото. Виждам единствено балдахина, който с въздушната си тъкан и тежките си гънки въплъщава едновременно плътност и ефирност.

Или наподобява корабно платно. Издути платна, така ги наричаха в стихотворенията. Издути. Като издути женски кореми.

Обгръща ни мъглица от „Момина сълза“, хладна, почти мразовита. В тази стая не е топло.

Над мен, близо до горната табла на леглото, е настанена Серина Джой, разкрачена. Аз лежа между тях, главата ми е положена върху корема й, пубисната й кост е в основата на черепа ми, бедрата й ме ограждат. Тя също е напълно облечена.

Моите ръце са вдигнати, тя ги държи — една от нейните държи една от моите. Това би трябвало да означава, че сме една плът, едно същество. А всъщност означава, че тя има контрол над целия процес и над неговия продукт. Ако изобщо има продукт. Пръстените на лявата й ръка се врязват в пръстите ми. Може да е отмъщение, а може и да не е.

Червената ми пола е вдигната около кръста, не по-високо. Отдолу Командирът ме чука. Всъщност чука долната половина на тялото ми. Не го наричам любене, защото той не прави това. Съвкупление също би било невярно, защото се подразбират двама души, а в действителност участва само един. Изнасилване също не е точно — не се случва нищо, за което не съм дала съгласие. Нямах голям избор, но все пак имах някакъв и избрах това.

Затова лежа неподвижно и си представям невидим балдахин над главата си. Помня съвета на кралица Виктория към дъщеря й: „Затвори очи и мисли за Англия.“ Но това не е Англия. Иска ми се той да побърза.

Може би съм луда и това е някаква нова терапия.

Ще ми се да е вярно — поне ще се поправя и всичко това ще изчезне.

Серина Джой стиска ръцете ми, като че ли чукат нея, а не мен, като че ли случващото се е едновременно болезнено и приятно за нея, а Командирът ме чука в маршов ритъм две четвърти, неспирно, като протекло кранче. Отнесъл се е като човек, който си тананика под душа, без да съзнава, че го прави, като човек, който мисли за друго. Сякаш се намира другаде, чака тялото му да приключи и барабани с пръсти по масичката, докато чака. В ритъма му вече се долавя нетърпение. Нима не е фантазията на всеки мъж — две жени едновременно? Така твърдяха преди. Възбуждащо, така казваха.

Случващото се под балдахина на Серина Джой обаче не е възбуждащо. Няма нищо общо със страст, любов, романтика или с каквото и да било от онези понятия, с които се възбуждахме навремето. Няма нищо общо със сексуалното желание, поне за мен, и със сигурност за Серина. Възбудата и оргазмът вече не са необходимост, те биха били проява единствено на фриволност като закачливите жартиери или бенките — излишно разсейване за лекомислените. Старомодни. Странно е, че преди жените са отделяли толкова време и енергия да четат за такива неща, да мислят за тях, да се притесняват за тях, да пишат за тях. Съвсем ясно е, че те са просто развлекателни.

А случващото се не е развлечение, дори за Командира. Работата е сериозна. Командирът също изпълнява дълга си.

Ако отворя очи, дори съвсем мъничко, ще го видя, това не съвсем отблъскващо лице, надвесено над торса ми, няколкото прошарени кичура, паднали на челото, устрема му към неговото вътрешно пътешествие, към онова място, накъдето се е разбързал и което се отдалечава като насън със същата скорост, с която той се доближава към него. Ще видя отворените му очи.

Щеше ли да ми бъде по-приятно, ако той беше по-привлекателен?

Поне беше крачка напред в сравнение с предишния, който миришеше на църковна гардеробна в дъждовен ден, като уста, когато зъболекарят започва работа, като ноздра. Командирът обаче мирише на нафталин или пък това е някаква наказателна разновидност на афтършейв? И защо трябва да носи тази нелепа униформа? Но нима щеше повече да ми допадне неговото бяло, космато и голо тяло?

Забранено ни е да се целуваме. Това прави нещата поносими.

Откъсваш се. Описваш.

Той най-сетне свършва с приглушен стон сякаш от облекчение. Серина Джой, която е сдържала дъха си, въздъхва. Командирът е стоял подпрян на лакти, леко отдръпнат от слетите ни тела, не си позволява да се отпусне върху нас. Отдъхва си за миг, оттегля се, отстъпва назад, вдига ципа си. Кимва, после се обръща, излиза от стаята и затваря вратата пресилено предпазливо, като че ли ние двете сме неговата болна майка. Има нещо комично във всичко това, но не се осмелявам да се засмея.

Серина Джой пуска ръцете ми.

— Вече може да станеш — казва тя. — Стани и излез.

Би трябвало да ме остави да полежа десетина минути с вдигнати върху възглавница крака, за да подобря шансовете. Това би трябвало да е време за мълчалива медитация за нея, но тя не е в настроение. В тона й долавям ненавист, сякаш допирът до моята плът я отвращава и осквернява. Отделям се от тялото й, изправям се, соковете на Командира се стичат по краката ми. Преди да се извърна, я виждам как изпъва синята си поля, стисва крака и остава да лежи в леглото, зареяла поглед в балдахина отгоре, скована и изпъната като чучело.

На коя й е по-зле — на нея или на мен?