Маргарет Атууд
Разказът на Прислужницата (31)

Тридесет и първа глава

Всяка нощ, когато си лягам, си мисля: на сутринта ще се събудя в собствената си къща и всичко ще е каквото си беше.

Но и тази сутрин не се случи.

 

 

Обличам дрехите си, летни дрехи, още е лято. Като че ли времето е спряло на лятото. Юли, задушни дни и нощи като сауна, трудно се спи. Старая се да следя времето. Би трябвало да си правя резки на стената, по една за всеки ден от седмицата, и да прокарвам по една напречна, когато станат седем. Но каква полза, не съм в затвора, не ми е отредено време, което да излежа и всичко да свърши. Както и да е, трябва просто да попитам, и ще разбера кой ден е. Вчера беше четвърти юли, който преди беше Денят на Независимостта, преди да го премахнат. През септември ще бъде Денят на труда — него още го има, но преди изобщо не беше свързан с майките.

Аз обаче отчитам времето по луната. Лунно, не слънчево.

 

 

Навеждам се да завържа червените си обувки — по-леки в този сезон, с дискретни прорези, но нищо дръзко като например боси стъпала със сандали. Трудно ми е да се наведа — въпреки упражненията чувствам как тялото ми постепенно се сковава, отказва. Да си жена така — преди мислех, че това е да си старица. Чувствам, че дори ходя по този начин — прегърбена, гръбнакът ми на въпросителна, костите ми лишени от калций и порести като варовик. Като по-млада, на възрастта, когато си въобразяваш разни неща, си мислех: може би ще цениш нещата повече, когато не ти остане много време. Забравих да предвидя загубата на енергия. В някои дни наистина ценя повече нещата — яйца, цветя, но после решавам, че просто съм получила пристъп на сантименталност, че мозъкът ми е станал пастелен техниколор като красивите поздравителни картички със залези, каквито правеха в Калифорния. Гланцирани сърца.

Опасността е в убити тонове.

 

 

Иска ми се Люк да беше тук, в тази спалня, докато се обличам, за да можем да се спречкаме. Нелепо е, но точно това искам. Спор за това кой да сложи съдовете в съдомиялната, чий ред е да разпредели прането, да почисти тоалетната — нещо ежедневно и маловажно в по-широката рамка на нещата. Можехме да се скараме дори за това, за маловажното, за важното. Какъв разкош. Не че го правехме често. Напоследък разигравам мислено сценариите на грамадни караници и на последвалите ги одобрявания.

Седя на стола си, венецът се носи над главата ми като застинал ореол, като нула. Дупка в пространството на мястото на избухнала звезда. Пръстен върху водата, където е хвърлен камък. Всичко бяло и кръгло. Чакам да се разгърне денят, да се завърти Земята според кръглия циферблат на неумолимия часовник. Геометричните дни, които се въртят ли, въртят, плавно, като по масло. Потта вече избива на горната ми устна, чакам появата на неизбежното яйце, което ще бъде топло като стаята, ще има зеленикав слой по жълтъка и смътен вкус на сяра.

 

 

По-късно днес с Гленова по време на разходката ни за покупките:

Отиваме в църквата, както обикновено, разглеждаме надгробните камъни. После отиваме на Стената. Само двама висят днес: единият е католик, но не е свещеник, с окачен обърнат на обратно кръст, а другият е от някаква секта, която не ми е позната. На тялото има само едно червено „Е“. Не означава „евреин“, тях отбелязват с жълти звезди. Пък и не са много. Защото тях обявиха за синове на Яков, следователно специални, дадоха им избор. Можеха да приемат новата вяра или да емигрират в Израел. Мнозина емигрираха, ако може да се вярва на новините. По телевизията видях кораб с евреи, наведени над перилата с черните си сака, шапки и дългите си бради, стараейки се да изглеждат колкото може по-еврейски с костюми, изровени някъде от миналото, а жените с шал на главата махаха усмихнати, да, малко сковано, като че ли позираха. И още един кадър, на по-богатите, които чакаха на опашка за самолет. Гленова твърди, че и други хора успели да се измъкнат така, като се престорили на евреи, но не било лесно заради проверките, които вече станали по-строги.

Само че не те бесят, защото си евреин. Бесят те, ако си любопитен евреин и отказваш да направиш избора. Или се преструваш, че приемаш новата вяра. И това показват по телевизията: нахлуването нощем, юдейските предмети, скрити под леглата, торите, талитите, звездите на Давид. И техните притежатели с намусени лица, неразкаяли се, изтикани от Очите до стените на спалните им, докато печалният глас на говорителя ни осведомява на фона на тази картина за тяхната неблагодарност и вероломство.

И така, „Е“ не означава „евреин“. Какво би могло да значи? Еретик? Екуменист? Каквото и да означава, човекът е мъртъв.

 

 

След този ритуал продължаваме по пътя си, запътваме се, както обикновено, към някое открито място, което можем да прекосим и да разговаряме. Ако изобщо могат да се нарекат разговор тези накъсани шушукания през тунелите на белите ни наочници. Приличат повече на телеграма, на словесен семафор. Ампутирана реч.

Не може да се задържаме дълго на едно място. Не искаме да ни приберат за безцелно скитане.

Днес завиваме в противоположната посока на „Скрижали на духа“, към нещо като открит парк с голяма стара сграда — пищна късновикторианска постройка с витражи. Преди се наричаше Мемориална зала, но никога не съм знаела чий мемориал е. Но някакви мъртъвци.

Мойра ми каза веднъж, че навремето там била студентската столова, веднага след откриването на университета. Ако жена отиде там, я замервали с кифлички.

Защо?, попитах. С годините Мойра все по-често си съчиняваше такива анекдоти. Не ми допадаше това цупене на миналото.

За да я принудят да си тръгне, отговори Мойра.

Може би е било по-скоро като да подхвърляш фъстъци на слон, казах. Мойра се засмя, това винаги й се удаваше. Екзотични чудовища, отбеляза.

 

 

Стоим и гледаме тази сграда с форма повече или по-малко на катедрала.

— Чувам, че тук Очите организират своите пиршества — казва Гленова.

— Кой ти каза? — питам. Тя млъква, стрелва ме с кос поглед, усещам бяло раздвижване, когато крилата й трепват.

— Имат парола — отговаря.

— Парола ли? За какво?

— За да личи кой е и кой не е.

Не разбирам каква полза имам аз от това, но питам:

— Каква е?

— Мейдей — отговаря ми. — Веднъж го пробвах с теб.

— Мейдей — повтарям. Да, помня онзи ден. Майски ден.

— Не я използвай без нужда — предупреждава ме Гленова. — Не е добре за нас, в мрежата, да знаем твърде много за другите. В случай че те заловят.

Трудно ми е да повярвам в тези слухове, в тези откровения, макар че навремето неизменно вярвах. След това обаче ми се струват невероятни, дори детински, като нещо, което вършиш за забавление, като момичешки клуб, като училищна тайна. Или като шпионските романи, които толкова обичах да чета през уикендите, когато би трябвало да си пиша домашните, или като гледането на телевизия до късно нощем. Пароли, неща, които не бива да се казват, хора с тайна самоличност, съмнителни връзки: тези неща не ми приличат на истинската форма на света. Само че такава е собствената ми илюзия, остатък от една версия на действителността, която съм усвоила в миналото.

И мрежите. Опорна мрежа — една от старите фрази на майка ми, отживял жаргон от миналите дни. Дори след шейсетата си година тя правеше нещо, което наричаше така, макар че доколкото виждах, можеше да означава и просто обяд с друга жена.

 

 

Разделям се с Гленова на ъгъла.

— Ще се видим по-късно — казва. Отдалечава се по тротоара, а аз поемам към къщата. Ето го и Ник, с кривната шапка, днес дори не ме поглежда. Явно ме е чакал обаче, за да ми предаде безмълвното послание, защото щом ме зърва, забърсва колата за последен път с гюдерията и енергично поема към вратата на гаража.

Крача по чакъла, сред избуялата морава. Серина Джой седи под върбата на стола си, облегнала бастунчето на лакът. Роклята й е от свеж прохладен памук. Нейната е синя, акварелна, не червена като моята, та да засмуква топлината и в същото време да сияе. Обърната е в профил, плете. Как понася допира до вълната в тази горещина? Сигурно кожата й вече е станала безчувствена, може би не усеща нищо като изгорена.

Свеждам очи към пътеката, плъзгам се покрай нея с надеждата да съм невидима, знам, че няма да ми обърне внимание. Не и този път.

— Фредова — вика ме тя.

Спирам неуверено.

— Да, ти.

Обръщам към нея ограниченото си зрение.

— Ела тук. Трябваш ми.

Приближавам по тревата и заставам пред нея, свела поглед.

— Можеш да седнеш — казва. — Ето, вземи възглавницата. Искам да подържиш тази вълна. — Има цигара, пепелникът е на тревата отстрани, и чаша с нещо — чай или кафе. — Вътре е адски задушно. Имаш нужда от въздух — казва тя.

Сядам, оставям кошницата си — отново ягоди, отново пилешко, и забелязвам леко ругателната дума — новост. Тя намества гранката вълна на двете ми протегнати ръце и започва да навива кълбо. Изглеждам като на каишка, като окована, по-скоро като омотана в паяжина. Вълната е сива и е попила влага от въздуха, прилича на напикано бебешко одеялце и от нея се носи лек дъх на мокра овца. Поне ръцете ми ще се овлажнят.

Серина навива кълбото, цигарата в ъгъла на устата й пуши, от нея се издига изкусителен дим. Навива бавно и трудно, защото ръцете й бавно, но сигурно се сковават. Вероятно плетенето изисква от нея усилие на волята, може би дори й причинява болка. Възможно е да го прави по лекарско предписание: десет реда дневно опако, десет реда лице. Но тя плете повече от това. Виждам вечнозелените дървета и геометричните момчета и момичета в различна светлина — като доказателство за нейното упорство, съвсем не жалко.

 

 

Майка ми не плетеше или нещо подобно. Но когато донесеше нещо от химическото чистене — красивите си блузи, зимните палта — тя запазваше безопасните и ги нанизваше на верига. Забождаше я близо до леглото си, във възглавницата, на облегалката на стол, на готварската ръкавица, за да не ги изгуби. И после ги забравяше. Намирах ги на разни места из къщата, из къщите ни — следи от нейното присъствие, остатъци от пропаднало намерение като пътни знаци по път, който не води никъде. Битови атавизми.

— И така — подхваща Серина. Престанала е да плете, но е оставила ръцете ми омотани с животинска козина, вади цигарата от устата си и я угася. — Още нищо ли?

Знам за какво ме пита. Не са много темите, по които можем да разговаряме, нямаме общи неща — освен онова загадъчно и произволно нещо.

— Не — отговарям. — Нищо.

— Жалко.

Трудно ми е да си я представя с бебе, но предимно Мартите ще се грижат за него. Тя обаче би искала да забременея, та всичко да приключи, да дойде краят на унизителните потни сплитания, на плътските триъгълници под нейния звезден балдахин на сребристи цветя. Мир и спокойствие. Трудно ми е да си представя, че ще иска такъв късмет за мен по някаква друга причина.

— Времето ти изтича — казва тя. Не е въпрос, просто твърдение.

— Да — съгласявам се равнодушно.

Тя пали нова цигара, заиграва се със запалката. Ръцете й определено се влошават. Би било грешка обаче да предложа да й помогна, ще се засегне. Грешка е да забелязвам слабост у нея.

— Може би той не може — отбелязва тя.

Не разбирам какво има предвид. Командира или Бог? Ако е Бог, би казала „не иска“. Иначе ще бъде ерес. Само жените не могат, само те остават упорито затворени, увредени, дефектни.

— Да — съгласявам се. — Може би не може.

Вдигам поглед към нея. Тя свежда своя. За пръв път дълго се гледаме право в очите. Откакто се познаваме. Мигът се проточва безрадостен и равен. Тя се опитва да провери дали имам реална представа за нещата.

— Може би — казва Серина Джой, държейки цигарата, която не е успяла да запали. — Може би трябва да опиташ по друг начин.

Да няма предвид на колене?

— Какъв друг начин? — питам. Трябва да остана сериозна.

— С друг мъж — отговаря тя.

— Знаете, че не мога — отговарям предпазливо, за да не издам раздразнението си. — Незаконно е. Знаете какво е наказанието.

— Да — отговаря. Готова е за този разговор, обмислила го е. — Знам, че официално не можеш. Но се прави. Жените често го вършат. Непрекъснато.

— С лекарите ли имате предвид? — питам, защото си спомням състрадателните кафяви очи, ръката без ръкавица. Последния път, когато ходих на преглед, беше друг лекар. Може би са заловили онзи или някоя жена е докладвала. Не че биха приели думата й без други доказателства.

— Някои го правят — повтаря тя и вече звучи почти сърдечно, макар и дистанцирано. Като че ли обсъждаме избора на лак за нокти. — Така го направи Уорънова. Съпругата, разбира се. — Умълчава се, за да ми даде възможност да обмисля думите й. — Аз ще ти помогна. Ще се погрижа нищо да не се обърка.

Замислям се.

— Не с лекар — казвам.

— Не — съгласява се и поне в този миг сме като близки приятелки, все едно седим край масата в кухнята и обсъждаме как ще излезем на среща — момичешки заговор за безобидно флиртуване. — Понякога изнудват. Но не е задължително да е лекар. Може да е човек, на когото имаме доверие.

— Кой? — питам.

— Мислех за Ник — отговаря тя почти благо. — Отдавна работи при нас. Предан е. Мисля, че бих могла да го уредя с него.

Ето кой изпълнява скромните й поръчки на черния пазар. Това ли получава винаги в замяна?

— Ами Командира? — питам.

— Е, просто няма да му казваме, нали? — твърдо заявява тя. Не, с нещо повече, с категоричен поглед, все едно щраква портмоне.

Хрумването увисва помежду ни почти видимо, почти осезаемо: тежко, безформено, тъмно, своеобразен сблъсък, своеобразно предателство. Тя наистина иска това бебе.

— Рисковано е — изтъквам. — Дори нещо повече. — Собственият ми живот е заложен на карта, но и бездруго скоро ще стане така по един или друг начин, независимо дали го направя, или не го направя. И двете го знаем.

— Струва си да опиташ — отговаря тя. Аз също мисля така.

— Добре — казвам. — Да.

Тя се привежда напред.

— Може би ще успея да ти уредя нещо — предлага. Защото съм се държала добре. — Нещо, което искаш — добавя почти ласкателно.

— И какво е то? — питам. Не се сещам за нищо, което истински да желая и което тя е способна да ми достави.

— Снимка — казва, все едно ми предлага детинска залъгалка: сладолед, разходка в зоопарка. Отново вдигам поглед недоумяващо. — Нейна снимка, на момиченцето ти. Но само може би.

Знае къде са я настанили, знае къде я държат. Знаела го е от самото начало. Нещо ме сграбчва за гърлото. Кучка такава — да не ми каже, да не ми съобщи поне нещичко. Дори да не спомене. Като от дърво е, от желязо, представа си няма. Не мога да й го кажа обаче, не мога да се лиша дори от такава дреболия. Не мога да се откажа от тази надежда. Не отронвам нито дума.

А тя се усмихва, дори кокетничи, долавям намек за предишната й съблазнителност от малкия екран, искра пробягва по лицето й като статично електричество.

— Прекалено горещо е за това, не мислиш ли? — подмята и поема вълната от ръцете ми, където е била през цялото това време. После взема цигарата, с която си е играла, и малко неловко я притисва към дланта ми, затваря пръстите ми около нея. — Намери си клечка кибрит — поръчва ми. — Те са в кухнята, може да поискаш от Рита. Кажи й, че аз съм поръчала. Само една обаче, да не навредим на здравето ти — добавя дяволито.