Джефри Дивър
Професионалистите (69)

69.

Фразата „стая на смъртта“ звучеше като от научнофантастичен филм или като оперативен център от сериала „24“.

Обаче Наземната контролна станция на НРОС беше неприветливо място, което приличаше на склад на средно голям застрахователен бизнес или рекламна агенция. Намираше се в каравана с размери дванайсет на четири и половина метра и беше разделена на две помещения. От паркинга на НРОС се влизаше в офисната част. Покрай стената бяха подредени кашони на различна възраст със загадъчни надписи, някои празни, други — с документи, хартиени чашки или почистващи препарати. Комуникационен център, в момента незает. Компютри. В единия ъгъл имаше очукано сиво бюро и кафяв стол, върху което се мъдреха неподредени папки, все едно на някоя секретарка й беше омръзнало да намира съответното чекмедже и просто се беше отказала. На пода имаше метла, кутия с празни бутилки от минерална вода, обогатена с витамини, и счупена лампа. Вестници. Електрически крушки. Кабели. Списание „Ранърс Уърлд“.

За украса — карти на Карибите, Мексико, Канада и Централна Америка, както и на Ирак, и няколко плаката на Агенцията за безопасност на труда, които предупреждаваха колко е опасно да вдигаш тежко с превит гръб и да не пиеш достатъчно вода в горещите дни.

Мястото беше полутъмно, лампите на тавана рядко светеха. Като че ли тайните се пазят по-добре в сумрак.

Обаче човек не забелязваше колко неугледен е кабинетът заради другата половина на караваната: оперативния център на безпилотните самолети, който се виждаше през дебела стъклена стена.

Мъже и жени като Бари Шейлс, пилотите и операторите на датчиците, наричаха оперативния център „пилотска кабина“, срещу което никой нямаше нищо против. Употребата на „самолети с дистанционно“ обаче не се насърчаваше. Може би „безпилотна авиомашина“ звучеше по-изтънчено или приемливо. Този термин несъмнено беше по-добър — от гледна на точка на връзките с обществеността — от името, с което назоваваха безпилотните самолети хората, които ги управляваха: КОВ, тоест копеленцата от въздуха.

Облечен с официални панталони и синя карирана риза с къс ръкав, слабичкият Бари Шейлс седеше на удобен тапициран кожен стол, който приличаше повече на креслото на капитан Кърк от „Стар Трек“, отколкото на седалка в пилотската кабина на джет. Пред него имаше настолно контролно табло метър на половин метър с десетки копчета и ръчки, превключватели и екранчета, както и с два джойстика. В момента Бари не ги докосваше. Безпилотният самолет N-397 летеше на автопилот.

На този етап от операцията — докато птичката стигнеше близо до мишената — наредена със ЗСЗ, беше обичайно компютърът да ръководи нещата. В момента Шейлс нямаше нищо против да бъде втори пилот. Днес му беше трудно да се съсредоточи. Непрекъснато си мислеше за предишната си задача.

Онази, която НРОС толкова обърка.

Спомни си разузнавателните данни за веществата за взривното устройство на Морено — нитрометан, дизеловото гориво, торовете — което щеше да превърне централата на „Американ Петролиум“ в Маями в димящ кратер. Сведенията за различните нападки от страна на Морено към Америка, призивите му за нападения над гражданите. Докладите, че активистът душел около американските посолства в Мексико и Коста Рика, понеже планирал да взриви и тях.

Бяха толкова сигурни…

И сбъркаха.

Сбъркаха и относно избягването на невинни жертви. Де ла Руа и телохранителя.

Основната цел на Програмата за далекобойни пушки в НРОС беше да сведе до минимум — в идеалния случай напълно да елиминира — косвените жертви, което не може да бъде постигнато, ако изстрелваш ракети.

А какво се случи, когато за пръв път го използваха в истинска мисия?

Невинни жертви.

Шейлс безукорно беше управлявал самолета над водите на залива Клифтън в Бахамите, беше наблюдавал между листата на дървото отвън с инфрачервен радар и ясно бе видял Морено, беше потвърдил и препотвърдил, че е той, беше направил корекции с оглед на вятъра и на наклона и беше стрелял едва когато мишената застана сама на прозореца.

Шейлс беше сигурен, че само Морено ще умре.

Обаче имаше една подробност, която напълно му беше убягнала — прозорецът.

Кой да допусне, че стъклото ще бъде толкова смъртоносно?

Вината не беше негова… Но ако беше убеден в това, ако беше сигурен, че не е направил нещо неправилно, тогава защо снощи повръща в тоалетната?

Просто лек грип, скъпа… Не, не, добре съм.

И защо му ставаше все по-трудно да спи?

Защо се чувстваше все по-напрегнат, разтревожен, изтерзан?

Интересното е, че макар операторите на безпилотни самолети да са вероятно най-безопасните от всички бойни войски във физическо отношение, сред тях беше най-голям процентът на депресиите и на случаите на посттравматичен стрес в армията и в националните агенции по сигурността. Седиш пред видеоекран някъде в Колорадо или в Ню Йорк, убиваш някого от десет хиляди километра разстояние и после отиваш да вземеш децата от тренировка по футбол или от гимнастика, вечеряш, гледаш „Денсинг Старс“ в хола на дома си в предградията — ето това беше невероятно объркващо.

Особено докато братята ти по оръжие биват покосявани в пустинята или взривявани на парчета от самоделни взривни устройства.

„Добре, Авиаторе — каза си той, както правеше често напоследък, — съсредоточи се. Ти си на мисия. На мисия със ЗСЗ.“

Огледа петте компютърни монитора пред себе си. Този отпред — черен фон, запълнен със зелени линии, правоъгълници и текст, се състоеше от типичните контроли на самолета: изкуствен хоризонт, скорост на самолета спрямо скоростта на въздуха, хоризонтална скорост на самолета спрямо земята, ъгли, навигация, джипиес, датчици за двигателя и горивото. Над него имаше традиционна карта на терена, а горе вляво имаше информационен монитор — бюлетини за времето и други информационни бюлетини.

Отдолу имаше екран, който той можеше да превключва от обикновен на синтетичен апертурен радар. Отдясно на нивото на очите имаше видеоизображение с висока резолюция на онова, което вижда в момента камерата на самолета — сега на дневна светлина, но, разбира се, имаше и опция за нощно виждане.

В момента екранът беше жълтеникав, защото самолетът минаваше над пустиня.

Но бавничко. Безпилотните самолети не са F-16.

На отделен метален панел под мониторите бяха контролите за оръжията. Тук нямаше много лъскави екрани, панелът беше черен, функционален и одраскан.

По време на мисиите на безпилотните самолети по света, особено в бойните зони, екипажът се състои от пилот и оператор на датчиците. Обаче в НРОС самолетите се управляваха от един човек. Идеята беше на Мецгър: никой не знаеше точно какво стои зад това. Според някои целта беше да се ограничи броят на хората, които знаят за програмата за ЗСЗ и така да бъде сведен до минимум рискът за сигурността.

Шейлс обаче вярваше, че причината е следната: директорът на НРОС знаеше колко силно тези мисии се отразяват на психиката и искаше да подложи възможно най-малко хора на стреса, свързан с убийството по ЗСЗ. Известно е, че служителите понякога не издържат. А това би имало огромни последици — за тях, за семействата им и, разбира се, за програмата.

Бари Шейлс прегледа данните. Натисна едно копче и забеляза още няколко лампички да светват. Заговори в микрофона си:

— Безпилотен самолет три девет седем до Тексас център.

И веднага му отговориха:

— Слушам те, три девет седем.

— Оръжейна система зелено.

— Разбрано.

Той се облегна и го обезпокои друга мисъл. Мецгър му беше казал, че някой „проверява“ задачата, свързана с Морено. Попита за подробности, но шефът му се усмихна пренебрежително и отговори, че било просто формалност. Бил се погрижил за всичко. Взел предпазни мерки. Нямало защо Бари да се притеснява. Шейлс не остана доволен. Всяка усмивка на Мецгър пораждаше подозрения.

Самият Шейлс изпита парещия гняв, който той и всички в НРОС знаеха, че е най-големият враг на шефа им. Кой проверяваше случая? Полицията, Конгресът, ФБР?

И после върхът — Мецгър го предупреди и той да вземе предпазни мерки.

— Какви например?

— Просто помни, че е по-добре да има по-малко… Е, „улики“ е доста плашеща дума. Но разбираш какво имам предвид.

В този момент Шейлс реши да не изтрива телефона, даден му под името Дон Брънс. Данните — както и имейлите, и съобщенията до и от Мецгър — бяха кодирани, но той реши, че би било благоразумно тези улики да не изчезват. Освен това принтира десетки други документи и ги изнесе тайно от НРОС.

Подсигури се.

А фактът, че се чувстваше принуден да взема такива предпазни мерки, го накара да се замисли: „По дяволите, може би е време да напусна този откачен бизнес!“. Шейлс беше на трийсет и девет, беше завършил Военновъздушната академия и имаше докторат по инженерство и политология. Можеше да отиде навсякъде.

Всъщност дали!

С такава биография?

Освен това мисълта, че повече няма да помага за отбраната на страната, беше почти непоносима.

„Обаче как точно помагам на страната си, като убивам известен журналист и усърден телохранител, след като мисията ми е да елиминирам един неприятен, но невинен дърдорко? Ами ако…“

— Тексас център до три девет седем.

И сякаш с едно натискане на копчето Бари Шейлс беше готов за действие.

— Три девет седем.

— Десет минути до мишената.

Оперативният команден център близо до форт Худ знаеше точно къде се намира самолетът.

— Разбрано.

— Видимост?

Поглед към монитора вдясно:

— Леко е мъгливо, но видимостта е добра.

— Три девет седем, от земята ни съобщиха, че задачата е сама в постройката мишена. Посетителят отпреди един час си е тръгнал.

Задачата…

— Разбрано, Тексас център. Поемам самолета — каза Шейлс и изключи автопилота. — Приближавам международното въздушно пространство на „Лукио Бланко“.

Летището на Рейноса.

— Въздушният контрол на приятелска държава е осведомен за маршрута на полета ти.

— Прието. Спускам се на шестстотин метра. Включвам АДД.

Аудиодефлекторите на двигателя щяха да намалят силата на децибелите на двигателя на самолета до около една десета от обичайното. Те можеха да бъдат използвани само за кратък период от време обаче, защото обикновено ставаха причина за прегряване на двигателя и за загуба на мощност, която беше опасна при лошо време. В момента небето беше ясно и буквално никакъв вятър не затрудняваше самолета.

Пет минути по-късно той насочи самолет 397 на около четиристотин и петдесет метра над и около шестстотин метра от укритието, където Рашид ал-Барани в момента планираше или сглобяваше бомбата си.

— В режим на кръжене.

Изпробва джойстика и нарисува мишената на укритието с лазер.

— Потвърждавам координати. — Земната ширина и дължина, които щеше да докладва, щяха да бъдат съпоставени със статистическите данни, известни за мишената в НРОС — за всеки случай.

— Тексас център до три девет седем, имаме наземно съвпадение. Мишената е потвърдена. Кажете ПИН кода си.

Шейлс изрецитира десетте цифри на личния си идентификационен номер, като потвърди, че е този, който би трябвало да бъде, и че е оторизиран да стреля по въпросната мишена.

— Положителна идентификация, три девет седем. Разрешение за стрелба.

— Разбрано. Три девет седем.

Той вдигна капачето над лоста за зареждане на ракетата „Хелфайър“ и натисна копчето.

Впери поглед в изображението на укритието. Но още не натисна копчето за изстрелване.

Огледа прозорците, вратите, комините, прашните ивици по алеите, някакъв кактус. Търсеше признаци. Търсеше някакви знаци, че трябва да изстреля смъртоносния пакет.

— Три девет седем, чухте ли? Имате разрешение за стрелба.

— Потвърдено, Тексас център. Три девет седем.

Пое си дълбоко въздух.

Мисъл: Морено…

Вдигна второто капаче над копчето за изстрелване и го натисна.

Не се чу звук, само екранът леко се заклати, когато петдесеткилограмовата ракета се откъсна от безпилотния самолет. Зелена лампичка потвърди отделянето. Още една — запалването.

— Товарът освободен, Тексас център. Три девет седем.

— Разбрано. — Съвсем механично.

Шейлс вече нямаше какво да прави, освен да наблюдава как укритието изчезва сред огън и димна завеса. Обърна се към монитора.

И видя задната врата на къщата да се отваря и във вътрешния двор между къщата и гаража да излизат двама човека. Единият беше Рашид. А другият беше някакъв юноша. Размениха си няколко думи и започнаха да ритат футболна топка.