Джефри Дивър
Професионалистите (54)

54.

— Беше прав, капитане — провикна се Майкъл Поатие от терасата на втория етаж пред апартамента на Анет Бодел в Насау. — Страничният прозорец е разбит с лост. Бари Шейлс — или вашият неидентифициран — е проникнал с взлом или преди, или след като я е убил.

Райм вдигна поглед и погледна яркото небе с присвити очи. Не виждаше ефрейтора, а само сянката на палма, която летаргично поклащаше клони близо до покрива на сградата, в която беше живяла студентката проститутка Анет.

Това беше другото местопрестъпление, което имаше предвид. Знаеше, че убиецът на Анет е трябвало да дойде тук, за да провери дали тя има информация за него и за посещението му в „Саут Коув“ предишната седмица. Поатие и хората му вече бяха идвали — след обявяването й за изчезнала — обаче само за да проверят дали тя не е тук. Ключалките бяха непокътнати и полицаите не бяха проверили нищо повече.

— Вероятно впоследствие — провикна се Райм. Част от въпросите по време на изтезанията на Анет сигурно са били за бележници с адреси и за компютърни файлове, в които може да го е споменала. Дневници, разбира се. Всички това щеше да е изчезнало, обаче той се надяваше все пак да са останали някакви следи от неизвестния извършител.

Малка група местни жители с черни лица се бяха събрали наблизо и оглеждаха антуража. Райм предполагаше, че трябва да разговарят по-дискретно, обаче между него и Поатие имаше седем метра и половина, така че не му оставаше друг избор, освен да крещи.

— Не влизай вътре, ефрейтор. Рон ще се заеме. — Обърна се. — Новобранец, как върви?

— Почти съм готов, Линкълн. — Навличаше предпазен гащеризон на бахамската полиция и сглобяваше основното оборудване.

На Райм изобщо не му хрумна лично да огледа местопрестъплението, макар че по-рано се беше изкушил. Сградата нямаше асансьор, а пренасянето на инвалидната количка нагоре по паянтовите стълби беше почти невъзможно. Освен това Пуласки беше добър. Почти колкото Амелия Сакс.

Полицаят застана пред Райм, като че ли очакваше брифинг. Обаче криминалистът просто каза:

— Местопрестъплението е твое. Знаеш какво да правиш.

Младият мъж кимна и пое нагоре по стълбите.

Отне му близо час да направи огледа.

Когато Пуласки излезе с половин дузина пликчета за улики, той попита Райм и Поатие дали искат веднага да погледнат веществените доказателства. Криминалистът се позамисли, но накрая реши да отнесат всичко в Ню Йорк и да проведат анализите там.

Част от решението му се дължеше на навика му да работи с Мел Купър.

А друга част — на факта, че Сакс му липсваше, макар че не би го споделил с друго човешко същество освен с нея.

— Кога можем да си тръгнем? — попита той Том.

Том погледна в телефона си.

— Ако стигнем до летището след половин час, ще успеем за следващия полет.

Райм изгледа ефрейтора.

— Трябват ни най-много двайсет минути — увери го Поатие.

— Дори с прословутото бахамско движение? — попита иронично криминалистът.

— Имам червена лампа.

Пуласки се запъти към буса, все още с гащеризона, калцуните и шапката за баня.

— Преоблечи се, новобранецо. Мисля, че ще смутиш пътниците, облечен така.

— А, да.

Сигналната лампа наистина помогна и не след дълго бяха на терминала. Излязоха от буса и докато Пуласки се грижеше за багажа, а Том уреждаше връщането на колата, Райм остана до Поатие. Мястото беше пълно с местни и туристи, въздухът беше прашен и непрекъснато се чуваха ударите и подсвиркванията от строежите. И се носеше онзи неизменен парфюм — миризмата на дим от огньовете по сметищата.

Райм заговори:

— Съжалявам за случилото се край укритието на снайпериста, ефрейторе. Заместник-комисарят имаше право. За малко да стана причина за смъртта ти.

Поатие се засмя:

— Нашата работа не е като на аптекарите или на зъболекарите, капитане. Не всички се прибираме у дома всяка вечер.

— Въпреки това не се държах компетентно. — Тези думи направо го обгориха. — Трябваше да предвидя нападението.

— От много скоро съм истински полицай, капитане, но не е възможно човек да предвиди всичко случващо се в тази професия, поне според мен. Работата ни наистина е щура. Заплащането е ниско, опасности, политиците на върха, хаос по улиците.

— От теб ще излезе добър детектив, ефрейтор.

— Надявам се. Със сигурност се чувствам по̀ на мястото си тук, отколкото в отдела по лицензи и инспекции.

Една светкавица заслепи Райм и той чу сирените. Полицейска кола нахлу на висока скорост в летището и си запроправя път през движението.

— А, последните веществени доказателства — каза Поатие. — Притесних се, че няма да пристигнат навреме.

Че какви доказателства бяха това, зачуди се Райм. Имаха всичко налично от стрелбата по Морено, както и от апартамента на Анет Бодел. Водолазите се бяха отказали да претърсват залива за гилзите от оръжието на Бари Шейлс.

Ефрейторът махна на колата.

На волана беше младият полицай, който дойде при тях в „Саут Коув Ин“. С пликчето за веществени доказателства в ръка той излезе и отдаде чест — и към двамата мъже, пред които стоеше.

Райм устоя на нелепия порив да стори същото в отговор.

Поатие взе чантата и благодари на полицая. Още едно потупване на изпънатите пръсти по челото и полицаят се върна в колата си, потегли на скорост, като отново пусна сирената и лампите, макар да беше изпълнил мисията си.

— Какво е това?

— Не се ли сещаш? — попита Поатие. — Доколкото си спомням, в книгата си съветваш полицаите да душат въздуха, когато обработват местопрестъпление.

Райм се намръщи, приведе се напред и вдъхна.

От чантата се носеше уханието на пържени рапани.