Джефри Дивър
Професионалистите (32)

32.

След като си тръгнаха от полицейското управление, Том насочи буса на север и на запад през тесните и зле павирани улици на Насау.

— Добре, новобранецо, поставям ти задача. Искам да се поразровиш в „Саут Коув Ин“.

— Няма ли да си тръгваме?

— Разбира се, че няма. Искаш ли да чуеш каква е задачата ти, или ще продължаваш да ме прекъсваш? — И без да дочака отговора му, Райм напомни на младия полицай за информацията, която им бе дал по телефона ефрейтор Поатие онази вечер в Ню Йорк: за обаждането от американец, който се интересува от резервацията на Морено, и за мъжа в хотела в деня преди стрелбата, който разпитвал една от камериерките за Морено — Дон Брънс, техния талантлив снайперист.

— На около трийсет, американец, атлетичен, нисък, с къса кестенява коса — беше запомнил Пуласки от картона.

— Добре. Не мога да отида лично — каза криминалистът. — Доста се набивам на очи. Ще те чакаме на паркинга. Отиди на рецепцията, покажи си значката и разбери от кой номер е звънил онзи човек от Америка, а също каквото успееш за типа, разпитвал за Морено. Не обяснявай много. Само кажи, че си полицай, който разследва инцидент.

— Ще кажа, че идвам право от полицейското управление.

— Хм, това ми харесва. Авторитетно и същевременно неопределено. Ако намериш номера, тоест когато се добереш до него, ще се обадим на Родни Шарнек и той ще се свърже с телефонния оператор. Ясно ли е?

— И още как, Линкълн.

— Какво означава това „и още как“?

— Че ще го направя.

— Това са паразитни изрази. — Райм още беше засегнат и ядосан от предателството на Поатие — и то само отчасти заради отказа му да сътрудничи.

Докато подскачаха по улиците на Насау, на него му хрумна нещо.

— И докато си в хотела, провери дали Едуардо де ла Руа, загиналият репортер, не е оставил там нещо. Багаж, бележник, компютър. И се постарай да го вземеш.

— Как?

— Не знам. И не ми пука. Искам бележките или записите на Де ла Руа, ако е правил такива. Полицията не е събрала прилежно веществените доказателства. Може в хотела да е останало нещо.

— Може да е записал как Морено му казва как някой го следи.

— Че някой го следи — саркастично го поправи Райм. — Иначе изречението е ужасно.

Пуласки въздъхна. Том се усмихна.

Младият полицай се замисли за момент.

— Де ла Руа е бил репортер. Сигурно е имал фотоапарат. Може да е направил снимки в стаята или в хотела преди стрелбата.

— Не се сетих за това. Браво. Да. Може да има снимки на човека, който ги е наблюдавал. — После Райм отново се ядоса: — Венецуелските власти! Пълни глупости!

Мобилният му иззвъня. Погледна кой го търси.

Е, това пък какво беше!

Натисна копчето и каза:

— Ефрейторе?

Да не би да бяха уволнили Поатие? Или се обаждаше да се извини, загдето си е изпуснал нервите и да повтори, че не може да им помогне?

Полицаят съобщи с тих и ядосан шепот:

— Обикновено обядвам късно.

— Моля?

— Заради смяната си — остро продължи Поатие. — Обядвам към три часа. И знаете ли къде обядвам?

— Трябва ли…

— Въпросът е много прост, капитан Райм! — сряза го ефрейторът. — Искате ли да знаете къде обядвам всеки ден?

— Да, искам — успя да изрече Райм, съвсем объркан.

— Обядвам в „Хърикейн“ на Байлу Хил Роуд. Близо до Уест стрийт. Там обядвам!

Линията прекъсна. Чу се само едно тихо щракване, но Райм си представи как ефрейторът гневно беше стоварил палеца си върху копчето на телефона.

— Е, в крайна сметка той може би ще ни помогне — уведоми другите.

— Или ще ни арестува — каза Пуласки.

Райм понечи да възрази, но реши, че младият полицай има основание.

— В случай че си прав, новобранецо, смяна на плана — каза той. — С Том отиваме да обядваме или да бъдем арестувани. Вероятно и двете. А ти отиваш да душиш в „Саут Коув Ин“. Ще ти наемем кола. Том, минахме ли покрай някоя служба за автомобили под наем?

— „Авис“. Искаш ли да отида?

— Очевидно. Не попитах от любопитство.

— Не ти ли омръзва непрекъснато да си в добро настроение, Линкълн!

— Кола под наем, моля те. Веднага.

Райм видя, че го е търсил Лон Селито. Беше пропуснал обаждането по време на „дискусията“, която бе провел с Поатие. Не му беше оставил съобщение. Райм му звънна, но попадна на гласова поща. Остави съобщение на Лон да му се обади и пъхна мобилния си в джоба.

Том намери офис на „Авис“ с помощта на джипиеса си и насочи колата натам. След броени минути се обади несигурно:

— Линкълн?

— Какво?

— Някой ни следи, сигурен съм.

— Не се обръщай назад, новобранецо!

Райм вече не прекарваше много време в оперативна работа по очевидни причини, но докато беше активен, често работеше на „горещи“ местопрестъпления — там, където извършителят все още можеше да се навърта, за да разбере кои полицаи разследват случая, какви улики намират, а понякога дори за да се опита да убие полицаите. Инстинктите, които си беше изработил след години подобна работа, още действаха. И първото правило беше да не се издаваш, че си погнал някого.

— Една кола се движеше срещу нас, но когато подминахме, направи обратен завой. Отначало не ми се стори подозрително, но ние доста лъкатушим, а колата още е зад нас.

— Опиши ми я.

— Златист мъркюри, с черен винилов таван. На десет години и повече, струва ми се.

На колкото бяха и много други коли тук.

Болногледачът погледна през огледалото си:

— Вътре има двама, не, трима човека. Чернокожи мъже. Към трийсетте. С фланелки, едната сива, другата зелена, с къси ръкави. И един с потник. Не виждам лицата им.

— Говориш точно като полицейски патрул, Том — сви рамене Райм. — Сигурио ченгетата ни държат под око. Онзи комисар, Макферсън, не се радва, когато в града му идват непознати.

Том погледна в огледалото за обратно виждане с присвити очи.

— Не мисля, че са полицаи, Линкълн.

— Защо?

— Шофьорът има обици, а типът до него е с плитки.

— Ченгета под прикритие.

— И си подават един джойнт.

— Добре де, може и да не са ченгета.