Джефри Дивър
Професионалистите (22)

22.

— Ало, вие ли сте, ефрейторе?

— Да, капитане, аз съм — отговори ефрейтор Поатие от Бахамската кралска полиция. И тихо се засмя. — Май сте изненадан, че ме чувате. Смятахте, че няма да ви се обадя ли?

— Да, така е.

— Късно е. Дано не ви безпокоя.

— Радвам се, че се обаждате.

В далечината се чуваше камбанен звън. Къде беше Поатие? Вече беше късно, но чуваше мърморенето на тълпа, на многолюдна тълпа.

— Не бях сам по време на предишния ни разговор. Някои от отговорите ми вероятно са ви озадачили.

— Мислех си за това.

— Сигурно сте усетили, че има известна неохота за сътрудничество. — Полицаят замълча, сякаш се чудеше дали се е изразил правилно.

— Усетих го.

Разнесе се силна музика като от парен орган, класическата циркова тема.

— И сигурно ви е било любопитно — продължи Поатие — защо млад полицай като мен е получил толкова важен случай, след като досега не е разследвал убийство.

— Млад ли сте?

— На двайсет и шест съм.

Млад при определени обстоятелства, при други — не толкова. Но за работа в отдел „Убийства“, да, беше си новобранец.

Сега зад Поатие се разнесе силен шум, някакво дрънчене. Ефрейторът продължи:

— Не съм в управлението.

— И това разбрах — засмя се Райм. — На улицата ли сте?

— Не, не, вечер работя друго. Охрана съм в едно казино в курорт на остров Парадайз. Близо до прочутото „Атлантис“. Знаете ли го?

Райм не го знаеше. Никога през живота си не беше ходил на морски курорт.

— У вас полицаите работят ли на две места? — попита Поатие.

— Да, някои. Не можеш да изкарваш добри пари като полицай.

— Да, така е. Обаче не ми се идваше на работа. Бих предпочел да продължа да се занимавам със случая на изчезналата студентка, но ми трябват пари… Нямам много време. Купих си карта за телефона, десет минути. Нека ви обясня за случая „Морено“ и какво е моето участие. Разбирате ли, от известно време съм в списъка на чакащите за преместване в централния детективски отдел. Открай време целта ми е да стана детектив. Миналата седмица началникът ми каза, че съм избран за младши детектив. И което е още по-чудно, че ми е възложен случай — убийството на Морено. Мислех, че ще мине най-малко година, преди изобщо да разгледат кандидатурата ми за този отдел. А да ми възложат случай беше направо немислимо. Но естествено, се зарадвах.

След това ми казаха, че са ме избрали, защото на този етап случаят бил предимно административен. Зад убийството стоял някакъв картел, както вече ви казах. Вероятно от родината на сеньор Морено, Венецуела. Снайперистът със сигурност вече бил напуснал страната и се върнал в Каракас. Трябваше да събера улики, да взема показания в хотела, където е бил убит господин Морено, и да изпратя досието на венецуелската полиция. Трябваше да действам като свръзка, ако те решат да дойдат да разследват в Насау. А след това ме накараха да помагам на старши детектив, който разследваше убийството на адвоката, за когото ви споменах.

Известния адвокат.

Още тракане и викове. Какво беше това, ротативка?

Настана пауза, после Поатие се провикна към някого наблизо:

— Не, не, те са пияни. Само ги наблюдавай. Зает съм. Трябва да си довърша разговора. Изведи ги навън, ако станат агресивни. Повикай Големия Самюъл. — После отново заговори на Райм: — Подозирате, че заговор на върха и тъмни интриги целят да попречат на разследването на смъртта на Морено. В известен смисъл е така. Първо трябва да се запитаме защо картелите ще искат да го убиват. Сеньор Морено беше харесван в Латинска Америка. Шефовете на картели са преди всичко бизнесмени. Не биха желали с убийството на популярен активист да отблъскват хората, които са им нужни като мулета и работна ръка. Моето впечатление от проучване, което направих онлайн, е, че картелите и Морено са се толерирали взаимно.

— Както вече ви казах, ние сме на същото мнение — отговори му Линкълн.

Ефрейторът направи пауза.

— Господин Морено говореше много открито против Америка. А неговото Движение за местна власт, което има антиамериканска основа, набираше популярност. Нали знаете това?

— Да, знам го.

— Освен това имаше връзка с организации с терористична нагласа. Сигурен съм, че и това не ви изненадва.

— Да, и това знаем.

— Ето защо ми хрумна… — снижи глас той, — че може пък вашето правителство да иска смъртта на този човек.

Райм си даде сметка, че е подценявал ефрейтора.

— Нали разбирате в какво положение са се оказали моите началници — всъщност цялото Министерство по националната сигурност и парламентът ни. — Поатие вече почти шепнеше: — Ами ако нашето разследване докаже, че е точно така? ЦРУ и Пентагонът изпращат снайперист тук, за да застреля господин Морено? И какво, ако полицейското разследване открие този човек и разбере за коя организация работи? Последиците ще бъдат фатални. Като отмъщение за злепоставящите разкрития може в САЩ да бъдат взети решения за промяна на имиграционната политика по отношение на Бахамите. Или за промяна на митническата политика. А това ще ни се отрази зле. Икономиката ни не е в добро състояние. Имаме нужда от американците. Нуждаем се от семейства, които да идват тук, за да плуват децата им с делфините, бабата да играе аеробика в басейна, а съпругът и съпругата да се усамотят в спалнята за първата си романтична среща от месеци. Не можем да изгубим туристите си. Категорично. А това означава, че не бива да рошим перушината на Вашингтон.

— Смятате ли, че ще има такива мерки, ако проведете по-сериозно разследване?

— Това е разумно обяснение на иначе необяснимия факт, че преди две седмици водещият разследването на убийството на Морено детектив, тоест аз, проверяваше дали има нужните противопожарни изходи в новите сгради и дали компаниите за отдаване на джетове под наем са платили навреме всичките си такси. — Поатие извиси глас и в него се прокрадна стоманена нотка: — Но ви уверявам в едно, капитане: може и да съм работил в отдела за бизнес инспекции и лицензи, но всяка моя инспекция и всеки един лиценз са резултат от навременна, задълбочена и почтена работа.

— Не се съмнявам, ефрейторе.

— Затова се притесних, когато ми възложиха този случай, ако разбирате какво искам да кажа.

Мълчание, нарушено от силното тракане на ротативка в ухото на Райм.

Когато шумът престана, Поатие прошепна:

— Случаят „Морено“ тук е на сух док, капитане. Допускам обаче, че вие продължавате напред.

— Точно така.

— И допускам, че сте отправили обвинение в заговор.

Наистина го беше подценил.

— Точно така.

— Поразрових около онова име, Дон Брънс. Казахте, че е прикритие.

— Да.

— Няма никакви сведения в нашите бази данни. Митница, паспортна служба, хотелски регистри. Обаче лесно може да се е промъкнал незабелязано на острова. Не е трудно. Две неща обаче може да ви бъдат полезни. Може да се каже, че не съм пренебрегнал случая изцяло. Разпитах свидетели, както ви казах. Служителка в „Саут Коув Ин“ ми каза, че някой се обадил на рецепцията два дни преди пристигането на Морено, за да потвърди резервацията му. Мъж с американски акцент. Което озадачило служителката, защото телохранителят на Морено звъннал само около час преди това, също за да провери дали всичко е наред с резервацията. Кой е вторият обадил се човек — онзи във или от Америка — и защо толкова се интересува от пристигането на Морено?

— Имате ли номера?

— Казаха ми, че е с американски код. Но не разполагам с пълния номер. Честно казано, предупредиха ме да не ровя повече да търся номера. Второто нещо е, че в деня преди стрелбата в хотела се появил човек, който задавал въпроси. Разговарял с една камериерка в апартамента, където щял да отседне сеньор Морено, и питал дали навън постоянно има служители по поддръжката, дали апартаментът има завеси, къде е настанен телохранителят, въобще за движението на различни хора. Допускам, че същият човек се е обадил, но не знам със сигурност, разбира се.

— Имате ли описанието му?

— Бял мъж, на около трийсет и пет, с къса коса, светлокестенява. И с американски акцент. Слаб, но атлетичен, така каза камериерката. Каза също, че приличал на военен.

— Това е нашият човек. Първо се е обадил, за да провери дали Морено ще пристигне. След това се е появил в деня преди стрелбата, за да огледа зоната около мишената. Някаква кола? Други подробности?

— Не, боя се, че няма.

Чу се някакво пиукане.

Райм го долови по линията и си помисли: „Мамка му, НРОС ни подслушват!“.

Обаче Поатие поясни:

— Остават ми само няколко минути. Този сигнал предупреждава, че картата ми изтича.

— Мога аз да ви набера…

— И бездруго трябва да вървя. Надявам се, че това…

— Чакайте, моля ви — настойчиво го прекъсна криминалистът. — Разкажете ми за местопрестъплението. По-рано ви попитах за куршума. Това е основното за разследването…

Пауза.

— Снайперистът е стрелял три пъти от много голямо разстояние, повече от километър и половина. Двата изстрела не са улучили целта и куршумите са се раздробили на бетонната стена пред стаята. Куршумът, убил Морено, е намерен до голяма степен непокътнат.

— Само един ли? — объркано попита Райм. — Ами другите жертви?

— О, те не са застреляни. Изстрелът бил много мощен. Натрошил прозореца и по всички се посипали стъкла. Телохранителят и репортерът, интервюирал Морено, били зле нарязани и умрели от кръвозагуба на път за болницата.

Куршум за милиони.

— А металът? Гилзите?

— Помолих криминолозите да определят откъде е стрелял снайперистът. Но… — Замълча. — Чинът ми е много нисък и те ми отговориха, че не им се занимава.

— Не им се занимава ли?

— Теренът бил неравен, скалист бряг, който се претърсвал трудно. Възпротивих се, но вече беше взето решение случаят да не се разследва.

— Можете и сам да потърсите, ефрейторе. Мога да ви кажа как да намерите откъде е стрелял снайперистът — каза Райм.

— Е, както ви казах, случаят е прекратен.

Пиукане.

— Можете да потърсите някои съвсем простички неща. Снайперистите оставят много следи, колкото и да внимават. Няма да ви отнеме много време.

Пиу, пиу…

— Не мога, капитане. Изчезналата студентка още не е намерена.

— Добре, ефрейторе, но, моля ви… — побърза да каже Райм, — изпратете ми доклада, снимки, резултатите от аутопсията. Ако мога да получа и дрехите на жертвите. Най-вече обувките. И… куршума. Куршумът наистина ми трябва. Ще бъдем много прилежни по отношение на йерархията.

Пауза.

— О, не, капитане, съжалявам. Трябва да вървя.

Пиу, пиу, пиу…

Последното, което Райм чу, беше настойчивото тракане на ротативката и гласа на един изключително пиян турист, който каза:

— Страхотно, страхотно! Нали си даваш сметка, че ти струваше двеста кинта да спечелиш трийсет и девет скапани долара!