Джефри Дивър
Професионалистите (53)

53.

Амелия Сакс стоеше на уличката зад къщата с изваден глок, насочен към мястото, където тъмният проход завиваше надясно и се съединяваше с по-голямата улица.

Китайската храна, която беше поръчала, беше върху камъните на настилката, а тя беше заела бойна стойка — с успоредни стъпала, пръсти към врага, леко приведена напред, стиснала пистолета с ръка, а другата придържа отдолу за стабилност. Водещата ръка стегната, защото ако мускулите не са изопнати, оръжието може да не изхвърли гилзата, а да зареди следващия патрон. И щеше да засече. А това означава смърт. Ти и оръжието ти трябва да сте партньори.

„Хайде — подкани мислено противника си. — Хайде, покажи се!“ Разбира се, това беше НИ 516. Знаеше, че не е снайперистът Бари Шейлс, защото той още беше под наблюдение от екипа на Лон Селито.

Днес няколко пъти беше забелязала светъл седан — първо близо до офис сградата на Хенри Крос на Чеймбърс стрийт. После на алеята тук и отново преди петнайсет минути. Не видя ясно колата, но най-вероятно беше същата, която я беше проследила от къщата на Таш Фарада в Куинс.

Забеляза автомобилът да спира на свободно място в края на пресечката и се зачуди как да подходи. Ако повика подкрепление или се опита да се справи с него сама, можеше да предизвика престрелка, а това беше опасно в този гъсто населен квартал.

Затова реши да го повали в задънената уличка. Купи китайската храна, за да му даде шанс да я забележи. Преди да си тръгне, пъхна оръжието в торбата. След това пресече улицата, като се стараеше да не става лесна мишена, и влезе в задънената уличка, уж проверявайки поръчката, но всъщност наблюдаваше с периферното си зрение кога мъжът ще направи своя ход.

Пое бързо към завоя на пресечката, усещайки, че колата приближава и после спира. В този момент се обърна, пусна храната и извади оръжието.

А сега очакваше да се появи мишената й.

Дали той щеше да продължи още малко с колата? Надали. Лесно можеше да се окаже блокиран, ако се появи камион за доставка или друго превозно средство.

Дали вече беше излязъл от колата и приближаваше бързо към нея?

Със сухи длани и отворени очи — никога не примижавай, когато стреляш. Съсредоточаваш се над две неща: над мишената си и над предната част на оръжието си. Забравяш останалото. Не може да обхванеш всичко с една дефиниция.

Хайде!

Задиша равномерно.

Къде беше той? Промъкваше се напред, готвейки се да скочи и да заеме поза за стрелба ли?

Или беше усетил, че тя го е забелязала? Сигурно е сграбчил някой минувач, за да го натика в уличката за примамка. Или да го използва като жив щит с надеждата Сакс да реагира и да стреля по невинен човек.

Вдишваш, издишваш, вдишваш…

Глас ли чу? Тих плач?

Това ли беше? Тя пристъпи напред към другото рамо на Г-образната уличка.

Спря, прилепи се към тухлите.

Къде беше той, по дяволите? И той ли бе вдигнал оръжието си, насочено точно към мястото, където щеше да се окаже тя, ако се появи?

„Добре, върви! Просто се сниши и се приготви да стреляш. Пази си гърба. Едно… две… Сега!“

Сакс изскочи в основната част на пресечката с вдигнат пистолет и приклекна рязко.

И точно в този момент лявото й коляно напълно отказа.

Преди да успее да види ясно къде би могъл да я причаква неизвестният извършител, тя падна върху облите камъни, като успя да дръпне пръст от спусъка и да не стреля случайно един-два пъти. Амелия Сакс се търкулна веднъж и остана да лежи просната и изумена — идеалната мишена.

Дори зрението й изневери. От болка в очите й бликнаха сълзи.

Сакс обаче се застави да пренебрегне болката и с мъка зае легнала позиция за стрелба, насочила дулото на пистолета към задънената уличка, откъдето НИ 516 трябваше да я нападне. Да се прицели в нея. Да стреля с патрони с кух връх.

Само че него го нямаше.

Тя примигна, за да прогони сълзите, после ядосано изтри очи с ръкав.

Пуста. Уличката беше пуста. 516 го нямаше.

С мъка се изправи, прибра оръжието в кобура и разтри коляното си. Добра се куцукайки до улицата и разпита хората на тротоара. Обаче никой не беше забелязал светла кола, никой не беше видял набит мъж с кестенява коса и военна стойка, който се държи странно, никой не беше видял никакви оръжия.

Стоеше с ръце на кръста и се озърна на запад и на изток. Всичко беше идеално, всичко беше нормално. Обикновен ден в Ъпър Уест Сайд.

Сакс се върна в пресечката, мъчейки се да преодолее куцукането. Боже, как болеше. Взе китайската храна и я хвърли в контейнера.

В Ню Йорк не важи правилото за петте секунди, когато изпуснеш нещо на земята.