Джефри Дивър
Професионалистите (37)

37.

Райм тъкмо допиваше бирата си в ресторант „Калик“, когато чу зад себе си глас:

— Здравейте.

Майкъл Поатие.

Синята риза на ефрейтора беше осеяна с потни петна, а тъмните му панталони с царствените червени кантове, бяха прашни и опръскани с кал. Носеше раничка. Махна на келнерката и тя се усмихна изненадано, когато той седна до инвалида от Америка. Поръча му храна, без да го пита какво иска, и му донесе безалкохолна кокосова напитка.

— Закъснях, понеже намерихме студентката. Загинала е при нещастен случай по време на плуване. Извинете ме за момент. Трябва да кача доклада си. — Извади айпад в оръфано кожено калъфче от чантата си и го включи. Написа няколко думи и после натисна бутона за изпращане. — Така ще си осигуря известно време с вас. Ще им кажа, че разследвам още няколко въпроса, свързани със смъртта й. — Кимна към айпада: — Голяма трагедия — отбеляза с мрачно изражение.

Райм си помисли, че вероятно докато е работил в пътна полиция, а и после в отдела за лицензи и инспекции, Поатие не се е сблъсквал лично и не е трупал опит с човешки трагедии — нещо, което променя из основи полицейските служители и те или се закаляват, или се разколебават.

— Удавила се е на място, което обикновено не е опасно, само че момичето изглежда е било пияно. В колата й намерихме ром и кока-кола. Ех, студенти! Мислят се за безсмъртни.

— Може ли да погледна? — попита Райм.

Поатие завъртя електронното устройство и той разгледа снимките, които бавно се редуваха. Тялото на жертвата беше потресаващо бяло заради загубата на кръв и сбръчкано от водата. Риби и други морски животни бяха изяли голяма част от лицето и шията й. Трудно беше да определиш възрастта й. Райм не я помнеше от снимката. Попита на колко години е била.

— На двайсет и три.

— Какво е учела?

— Латиноамериканска литература за един семестър в колежа в Насау. Обадих се на семейството й в Америка. Идват да приберат тялото… Досега не се бях обаждал с такава новина. Беше ми много трудно.

Момичето имаше стегната фигура, скромна татуировка на рамото — стилизирана звезда — и носеше златни бижута, макар че на шията й се виждаше малко колие от сребърни листенца.

— Акули ли са я нападнали?

— Не, вероятно баракуда. Тук рядко имаме нападения от акули. А баракудите просто са се нахранили, след като вече е била мъртва. От време на време хапят по някой плувец, но нараняванията не са съществени. Сигурно силното насрещно течение я е повлякло и тя се е удавила. И после рибите са се заели.

Райм забеляза, че най-сериозните увреждания са около шията. През разкъсаната плът се виждаха дебелите съдове на каротидната артерия. Голяма част от черепа беше оголена. Той бодна на вилицата си парченце рапан и го изяде. Наистина беше много вкусно.

После побутна айпада към полицая.

— Ефрейторе, допускам, че не идвате да ни арестувате.

— Хрумна ми — засмя се Поатие. — Бях много ядосан. Но не, идвам да ви помогна отново.

— Благодаря ви, ефрейторе. И сега съвсем честно ще споделя с вас всичко, което знам.

И той му обясни за НРОС, за Мецгър и за снайпериста.

— Стаята на смъртта. Доста безсърдечно име.

Сега, след като вече знаеше, че Поатие е повече или по-малко на негова страна, Райм му каза, че Пуласки чака да поговори с камериерката в „Саут Коув Ин“, за да научи повече за разузнавателната мисия на снайпериста в деня преди стрелбата по Морено.

Поатие се намръщи.

— Полицай от Ню Йорк е принуден да ми върши работата. Ама че положение, и то заради политиката!

Келнерката поднесе храната — гореща яхния със зеленчуци и късчета тъмно месо. Пилешко или козе, предположи Райм. И пържен хляб. Поатие откъсна залък хляб и го даде на уличното куче. След това придърпа чинията към себе си, пъхна салфетката в ризата си като пешкир точно на мястото, където от копчето на якичката му се спускаше верижката към джоба му. Написа нещо на айпада, после вдигна поглед.

— Сега ще се наобядвам и междувременно ще разкажа на Том за Бахамите, за историята, за културата на островите. Ако иска.

— Разбира се.

Поатие побутна айпада към Райм.

— А вие, капитане, сигурно ще искате да разгледате някои снимки от фотогалерията с красивите ни местни пейзажи.

Ефрейторът се обърна към Том и двамата подеха разговор, а Райм започна да разглежда снимките.

Снимка на Поатие и семейството му, вероятно на плажа. Прелестна съпруга и засмени деца. Бяха на барбекю с още десетина човека.

Снимка на залез.

Снимка на училищен концерт.

Снимка на първата страница на доклада за убийството на Морено.

Като същински шпионин Поатие я беше снимал с камерата на айпада. Линкълн погледна към ефрейтора, но полицаят не му обърна внимание и продължи да разказва на Том историята на колонията и да споделя обяда си с уличното куче.

Първо, имаше разказ за последните дни от живота на Морено, както беше успял да ги сглоби ефрейторът.

Заедно с телохранителя си Симон Флорес Морено беше пристигнал в Насау късно в неделя, седми май. Бяха прекарали понеделника в хотела, вероятно в срещи — Морено не беше човек, който ще плува с делфините или ще кара джет. На следващия ден от девет нататък беше имал няколко посетители. Малко след като те си бяха тръгнали, към десет и половина, пристигнал репортерът Едуардо де ла Руа. Стрелбата била към единайсет и петнайсет.

Поатие беше идентифицирал и разпитал другите посетители на Морено. Бяха местни бизнесмени, свързани със селскостопански и транспортни компании. Морено смятал да основе с тях съвместно предприятие, когато открие бахамския клон на своето Движение за местна власт. Бяха законни и уважавани членове на бизнес средите в Насау от години.

Нито един от свидетелите не споменаваше Морено да е бил под наблюдение или някой да е проявявал специален интерес към него — освен телефонното обаждане в деня преди пристигането му и кестенявия американец.

След това Райм разлисти страниците на доклада от местопрестъплението. Разочарова се. Екипът на бахамската полиция беше открил седемдесет и седем отпечатъци от пръсти — освен на жертвата — но беше анализирал едва половината. А те всички бяха на служители на хотела. В бележка се казваше, че останалите снети отпечатъци са изчезнали.

Не беше направен почти никакъв опит да бъдат събрани веществени доказателства, свързани със самите жертви.

Обикновено при убийство, извършено от снайперист, подобна информация за мястото, където е застреляна жертвата, не беше особено полезна, защото стрелецът се намираше на доста голямо разстояние. В този случай обаче снайперистът бил в хотела, макар и един ден преди това, а може би дори е влизал в Стаята на смъртта, за да огледа околността и ъгъла за стрелба. Може би беше оставил следи в стаята, дори и да са само обвивки от бонбони и няколко цигарени фаса до пепелника близо до тялото на охранителя.

Обаче следващите страници на айпада, снимки на самата Стая на смъртта, бяха истинско просветление. Морено беше застрелян в дневната на апартамента. Всичко и всеки в стаята бяха посипани със стъкла. Морено лежеше проснат на дивана, с отметната назад глава, отворена уста, кърваво петно на ризата, в средата на което имаше голяма черна точка — входящата рана. Тапицерията зад него беше покрита с тъмна кръв и съсирени петна от голямата изходяща рана, причинена от куршума на снайпериста.

Другите жертви лежаха по гръб близо до дивана: единият беше едър латиноамериканец, идентифициран на снимката като Симон Флорес, телохранител на Морено, а другият беше оплешивяващ мъж с брада на петдесет и няколко години — репортерът Де ла Руа. Бяха покрити със счупени стъкла и кръв, кожата им беше разкъсана и нарязана на няколко места.

Куршумът беше сниман на пода до малка табелка за улики с номер 14. Беше заседнал в килима на няколко метра зад дивана.

Райм разлисти страницата, очаквайки да види още нещо.

Но следваше отново снимка на ефрейтора със съпругата му, седнали на плажни шезлонги.

Без да поглежда към него, Поатие каза:

— Това е всичко.

— А аутопсията?

— Правена е. Нямаме резултатите.

— Дрехите на жертвата? — попита Райм.

Сега вече погледна криминалиста.

— В моргата са.

— Помолих служителя си в „Саут Коув Ин“ да потърси фотоапарата на Де ла Руа, касетофона му и нещо друго, ако е носел. Каза, че и те са в моргата. Бих искал да ги видя.

Поатие се засмя скептично:

— И аз бих искал.

— Как така?

— Да, правилно ме разбрахте, капитане. Когато помолих за тези предмети, те бяха изчезнали, както и по-ценните лични вещи на жертвата.

Райм забеляза на снимката, че телохранителят е носел часовник „Ролекс“, а до репортера лежеше златна писалка.

Поатие додаде:

— Явно човек трябва много бързо да прибира уликите, когато прави оглед на местопрестъпление. Сега се уча. Помните ли адвоката, за когото споменах?

— Известният адвокат.

— Да — потвърди той с усмивка. — След като е бил убит, преди пристигането на детективите половината от кантората му била ограбена.

— Обаче имате куршума — каза Райм.

— Да. В хранилището за веществени доказателства. А срещата със заместник-комисар Макферсън, след като вие си тръгнахте от управлението? Нареди ми да му предам всички улики по случая „Морено“. Постави ги под свой контрол и запечата шкафа. Никой няма достъп. Освен това ми забрани да контактувам с вас.

— Наистина не искат разследването да напредне, нали? — въздъхна Райм.

Ефрейторът отвърна с горчивина, която не беше долавял в думите му преди:

— Но случаят всъщност се придвижи напред. Дори е приключен. Картелите са убили жертвата като отмъщение за едно или за друго. Кой би могъл да знае точно с тези непроницаеми картели? — направи гримаса той. После снижи глас: — Е, капитан Райм, не успях да ви осигуря веществените доказателства, на които се надявах. Но мога да ви бъда екскурзовод.

— Екскурзовод ли?

— Разбира се. Имаме превъзходна туристическа атракция на югозападния бряг на остров Ню Провидънс. Вдадено в морето парче земя, дълго около осемстотин метра, на което бушуват урагани и където има предимно скали, плажове и тъмен пясък. Основните забележителности са едно сметище, металообработващ завод, споменаван често заради замърсяването на въздуха, и цех за рециклиране на автомобилни гуми.

— Очарователно! — отбеляза Том.

— Много е популярно. Поне за един американски турист. Посетил го е на девети май. Към единайсет и петнайсет сутринта. Едно от най-привлекателните места, на които се е насладил, бил хотел „Саут Коув Ин“. Безпрепятствена гледка, точно на две хиляди сто и десет метра. Мислех, че като туристи в нашата страна на вас мястото също ще ви допадне. Прав ли съм?

— Разбира се, ефрейторе.

— Тогава да вървим. Кариерата ми като екскурзовод няма да продължи дълго.