Джефри Дивър
Професионалистите (38)

38.

Докато фучеше през центъра на града, Амелия Сакс проведе разговор с Родни Шарнек от отдела за компютърни престъпления. Тя използваше предплатен мобилен телефон — платен в брой от собствения й джоб, разбира се — и беше сигурна, че разговорът не е бил засечен от мъжа, когото преследваха.

Шарнек я осведоми, че снайперистът в момента провежда разговор близо до Уолстрийт и се движи пеша.

Полицаят съобщи на Сакс най-общо местоположението на човека и сега тя летеше натам. Когато пристигна, му се обади отново и Родни се помъчи да уточни координатите.

Сакс натисна до долу съединителя на своя торино кобра и рязко смени скоростите, изравни оборотите и после ускори, като остави на бетона черна гумена диря.

Лъкатушеше през натовареното движение, докато не се натъкна на задръстване. „Хайде, хайде.“ Зави по една уличка на изток и се помъчи да направи обратен завой, но се наложи да промени траекторията му, за да избегне пешеходец, който пресича неправилно. Опита отново и не след дълго се стрелна по страничните улички, отправяйки се на изток и на юг към центъра.

— По дяволите! — промърмори, натъкнала се на поредното задръстване, и реши да тръгне по най-близката странична уличка, която изглеждаше по-свободна, обаче тя се оказа еднопосочна в обратната на нейната посока. Маневрата предизвика паника у шофьорите и предизвика симфония от дисхармонични клаксони. И няколко средни пръста. След това тя се стрелна покрай едно жълто такси точно преди шофьорът да се прибере към тротоара, и излезе на Бродуей в южна посока. Спря на повечето червени светофари.

Много противоречия съпътстват предоставянето от страна на мобилните оператори на данни относно използването на даден телефон и местоположението му. Обикновено при спешен случай операторите съдействат на полицията и без съдебна заповед. Обаче в другите случаи изискват заповед. Родни Шарнек не желаеше да рискува, затова след като научи номера на снайпериста от Пуласки на Бахамите, се свърза със съдия и си осигури нужния документ — за петсекундно подслушване, за вземане на гласов отпечатък и за проследяване на местоположението.

Шарнек научи, че телефонът се използва близо до ъгъла на Бродуей и Уорън стрийт, извличайки тази информация посредством основна триангулация, която му даде приблизителни резултати. В момента работеше над интерполирането на данните за сигнала от близките антени на мрежата. Заради по-големия брой ретранслатори претърсването на градските зони беше много по-лесно, отколкото в провинцията. Недостатъкът, разбира се, беше, че в която и да е зона на града има много повече потребители, затова е по-трудно да изолираш заподозрения си, отколкото в селска зона.

Шарнек се надяваше да се добере до джипиес данните, което беше златното правило на проследяването и щеше да му даде местоположението на снайпериста с точност до метър-два.

Най-сетне Сакс пристигна близо до мястото, направи завой с шейсет километра в час, едва не се блъсна в автобус и сергия за хотдог и спря на една пресечка на Бродуей. Усети мириса на нагорещени гуми, едновременно носталгичен и успокоителен.

Огледа стотиците минувачи, около десет процента от които говореха по телефона. Дали стрелецът беше сред хората, които гледаше в момента? Слабичкият млад мъж с късата прическа, облечен с панталони в цвят каки и работна риза? Приличаше на военен. Или намръщения мъж с тъмна кожа и зле ушит костюм, който се озърташе подозрително зад тъмните си очила? Приличаше на наемен убиец, а можеше да бъде и счетоводител.

Колко дълго Брънс щеше да говори по телефона, зачуди се Сакс. Ако прекъснеше разговора, пак можеха да го следят, стига да не извади батерията. Обаче беше по-лесно да намериш някого, който действително използва телефона.

Освен това си напомни, че това може и да е капан. Много ясно помнеше експлозията в „Джава Хът“. Снайперистът знаеше за разследването. Явно знаеше и за нея — беше научил за кафенето точно защото беше подслушвал телефона й. По гърба й отново се спусна електрическата тръпка на страха.

Мобилният й звънна.

— Сакс.

— Засякох го с джипиеса — съобщи Родни Шарнек възбудено като тийнейджър (веднъж й беше казал, че да работи като ченге му е почти толкова забавно, колкото да играе на видеоигри). — Следим го в реално време на сървъра на оператора. Върви от западната страна на улицата, на Бродуей. В момента е на „Веси“.

— Тръгвам. — Сакс се запъти в посоката, която той й указа, и усети болка в десния си хълбок. Като че ли коляното не стигаше! Бръкна в задния си джоб — напипа мимоходом сгъваемото си ножче и измъкна блистер с аврил. Разкъса го със зъби, бързо глътна хапчетата и изхвърли опаковката.

Приближаваше към мишената си възможно най-бързо.

— Той спря. Може би за огънче — оповести Шарнек.

Лъкатушейки сред пешеходците, както го беше правила сред колите преди малко, Сакс се приближи до кръстовището, където червен светофар беше спрял уличното движение и пешеходците, запътили се на юг.

— Още е там — каза Шарнек. В момента в кабинета му не гърмеше рокмузика.

Сакс видя, че на петнайсетина метра пред нея червеният светофар се сменя със зелен. Хората, които чакаха на тротоара, се люшнаха напред.

— Той тръгва. — След една пресечка Шарнек съобщи равнодушно: — Прекъсна връзката.

Мамка му!

Сакс избърза, за да се опита да види дали някой не прибира в този момент мобилния си. Никой. Нямаше как да не си помисли, че вероятно току-що приключилият разговор ще бъде последният, който човекът ще проведе от този телефон. В крайна сметка снайперистът беше професионалист. Сигурно знаеше, че мобилните крият опасности. Може би дори я беше забелязал и беше запратил телефона си в канавката, както беше направила самата тя.

На Дей стрийт светофарът светна червено. Наложи се Сакс да спре. Заобиколена от може би двайсет човека — делови мъже и жени, строители, студенти, туристи. И, разбира се, етнически пъстри: азиатци, англо, латино, чернокожи и всякакви комбинации.

— Амелия? — отново се обади Родни Шарнек.

— Казвай.

— Търсят го. Би трябвало телефонът му да звъни в момента.

Точно в този момент телефонът в джоба на мъжа на сантиметри от Сакс избръмча.

Бяха буквално рамо до рамо.

Той отговаряше на описанието на мъжа от „Саут Коув Ин“, дадено от ефрейтор Поатие от бахамската полиция: бял мъж с атлетична фигура, стегнат. Носеше памучни панталони, риза и шушляково яке. И бейзболна шапка. Сакс не можеше да види дали косата му е кестенява, по-скоро изглеждаше тъмноруса, но свидетел би могъл да я опише като кестенява. Беше късо подстригана като косата на снайпериста. Обувките му с връзки бяха лъснати до блясък.

Военен.

— Разбира се, много интересно — весело каза тя по телефона си.

— До него ли си? — попита Шарнек.

— Точно така. — „Не преигравай“ — напомни си Амелия.

Светофарът се смени и тя пусна мъжа да тръгне пръв.

Запита се дали не може да направи нещо, за да установи самоличността му. Преди няколко години с Райм бяха работили по случай, във връзка с който бяха потърсили помощта на млада илюзионистка и жонгльорка, сред чиито умения се нареждаше и джебчийството — уж само с развлекателна цел, както ги увери жената през смях. Сега тя би била много полезна на Сакс. Дали не би могла самата тя да плъзне пръсти в джоба на мъжа и да измъкне оттам портфейла му или някоя квитанция?

Невъзможно. Дори да имаше такива умения, мъжът изглеждаше твърде бдителен, често се озърташе.

Пресякоха улицата и продължиха по Бродуей, като оставиха „Либърти“ зад гърба си. След това снайперистът рязко зави и прекоси парка „Зукоти“, в момента пуст, точно когато Шарнек я осведоми:

— Тръгва на запад през „Зукоти“.

— За това си прав — продължи да изпълнява Сакс ролята си, макар че субектът надали я чуваше.

Последва го диагонално през парка. В западния край той се запъти на юг към „Тринити“.

— Как ще се оправиш, Амелия? — попита специалистът. — Да извикам ли подкрепление?

Тя се замисли. Не можеха да го арестуват, не разполагаха с достатъчно улики.

— Ще го следвам, докато мога, за да си изясня картинката — каза тя, рискувайки да разговаря без заобикалки с Шарнек, защото снайперистът вече беше достатъчно далеч и не чуваше. — Ако ми провърви, той ще отива към колата си и ще запиша номера. Ако не, може да се наложи да отида с метрото до „Фар Рокауей“. Ще ти звънна.

Сакс се престори, че продължава да говори по телефона, подмина бързо снайпериста и спря на следващия червен светофар. Изви се, привидно съсредоточена в разговора си, насочи към него камерата на телефона си и натисна копчето пет-шест пъти. Когато светофарът се смени, Сакс пусна снайпериста да пресече улицата преди нея. Той също разговаряше и изглежда не я забелязваше.

Тя продължи да го следи и звънна на Шарнек.

— Добре, той вече прекъсна — осведоми я техничарят.

Сакс видя как мъжът пъха телефона в джоба си. Запъти се към една десетинаетажна сграда в сумрачния проход на Рестър стрийт. Вместо да влезе през главния вход обаче, той заобиколи през страничната уличка. По средата се обърна, надяна на шията си пропуск и мина през порта, която изглежда беше на някакъв паркинг, ограден с бодлива тел.

Сакс остана в сянката и накара Шарнек да я прехвърли на Селито. Съобщи на детектива, че е намерила стрелеца и че се нуждае от екип, който да го наблюдава.

— Добре, Амелия, веднага ще изпратя някой от специални операции.

— Ще ти пусна няколко негови снимки. Накарай ги да се свържат с Родни. Той може да продължи да следи телефона и ще им каже, когато човекът отново тръгне. Ще остана при него, докато екипът пристигне. След това ще отида да говоря с Лидия Фостър.

— Къде точно се намираш? — попита Селито.

— На „Ректър“ осемдесет и пет. Той влезе през порта отстрани на сградата. Това е паркинг или вътрешен двор. Не исках да се доближавам прекалено.

— Разбира се. Каква е сградата?

Тя се засмя. Беше забелязала една дискретна табелка. „Национална разузнавателна и оперативна служба“.

— Работното му място — каза тя на Селито.