Джефри Дивър
Професионалистите (41)

41.

Пътуването до позицията на снайпериста на голата скала близо до „Саут Коув Ин“ отне значително повече време, отколкото би отнело обичайно.

Майкъл Поатие даде на Том доста сложен маршрут, за да стигнат до главното шосе, което ги отведе до целта им — северозападния път. Целта на отклонението беше да проверят дали златистият мъркюри ще ги следи. Поатие увери Райм, че хората в колата не са от бахамската полиция. Опашката им вероятно беше свързана с Морено или с нещо съвсем различно. Добре облечен и уязвим американец в инвалидна количка може би просто бе предизвикал интереса на крадците.

Райм са обади на Пуласки, който все още беше в хотела, и му съобщи къде ще бъдат. Младият полицай остана да чака камериерката, която можеше да даде повече информация за разузнавателната мисия на снайпериста в деня преди стрелбата.

След като подминаха летището, движението оредя и Том ускори, управлявайки автомобила по плавната дъга на Северозападния път по брега на острова, покрай лъскави комплекси с огради, бараки с проснато навън пране и с кози в заграждения, покрай блата и после покрай безкрайна зеленина и гори — Клифтън Херитидж Парк.

— Завий тук — каза Поатие.

Завиха по черен път, който се отклоняваше надясно и минаваше през широка ръждясала порта, която завариха отворена. Пътят следваше тясна издатина от суша, на около осемстотин метра навътре в залива Клифтън. Издигаше се на няколко метра над морското равнище и беше осеяна с дървета, храсти и мръсни оголени места покрай брега — скалист на места, песъчлив на други. По пътя имаше много табели „Плуването забранено!“. Обяснение нямаше, но водата изглеждаше противна, отблъскващо зелена и рядко непривлекателна.

Том подкара по пътя, който минаваше покрай ръба на издатината, покрай няколко промишлени обекта, за които Поатие беше споменал в ресторанта преди малко. Първото нещо, покрай което минаха, на кръстовището на неизвестен път и Северозападния, беше общинско сметище с няколко запалени огъня, а десетина човека ровеха за нещо ценно. След това имаше фабрика за преработка на автомобилни гуми и накрая беше цехът за метални конструкции, състоящ се от няколко ниски и толкова паянтови бараки, че дори лек бриз, камо ли ураган, можеше да го отнесе. Предприятията имаха ръчно написани табели. Оградите завършваха с бодлива тел, покрай тях обикаляха напрегнати кучета, ниски и с широки гърди — съвсем различни от симпатичния уличен мелез от ресторанта на обяд.

Облаци дим, жълти и сиви, бяха надвиснали предизвикателно, като че ли са прекалено тежки, за да ги отмести вятърът.

Докато Том шофираше внимателно по изровения път, гледката отдясно изведнъж се разкри и пред погледа им се ширна лазурносин залив под изумително синьо небе и бели облаци, плътни като валма памук. На около километър и половина се намираше ниската ивица суша с постройките на „Саут Коув Ин“ и прилежащите територии. Снайперистът би трябвало да е стоял някъде по този северен ръб на вдадената в морето суша, на около стотина метра.

— Някъде тук — каза Райм.

Том отиде още малко по-напред и паркира. Изключи двигателя и в буса нахлуха два звука: силни ритмични удари от предприятието за метал и тихият плисък на вълните по крайбрежните скали.

— Едно нещо преди това — каза Поатие. Бръкна в раничката си, извади някакъв предмет и го подаде на Райм. — Искате ли това?

Беше пистолет. „Глок“. Като този на Амелия Сакс. Поатие провери дали оръжието е заредено и плъзна затвора, за да вкара куршум в цевта. Глокът няма предпазител — просто натискаш спусъка и стреляш.

Райм се взря в пистолета, погледна към Том и после пое оръжието с дясната си ръка. Не си падаше по огнестрелните оръжия. Вероятността да ги използва — поне в тясната си специалност, криминологията — беше нищожна, и той винаги се притесняваше да не би да му се наложи да извади оръжието си. Неохотата му не се дължеше на страх да убие нападателя, а на факта, че дори един изстрел може съществено да замърси местопрестъплението. Дим, налягане от изстрела, барутен нагар, изпарения…

Същото важеше с пълна сила и тук, но сега се учуди на усещането за сила, което му вдъхна оръжието.

За разлика от пълната безпомощност, обгърнала живота му след инцидента.

— Да — отговори.

Макар да не усещаше пръстите си, глокът сякаш прогаряше кожата му, сякаш ставаше част от новата му ръка. Насочи го внимателно през прозореца към водата, припомняйки си обучението по стрелба. Винаги допускай, че оръжието е заредено и готово за стрелба, никога не го насочвай към нещо, по което не си готов да стреляш, никога не стреляй, ако не виждаш точно какво има зад мишената ти, не слагай пръст на спусъка, преди да си готов да стреляш.

Райм беше учен и като такъв беше доста добър стрелец, защото с помощта на физиката преценяваше как да изпрати куршума.

— Да — повтори той и пъхна пистолета във вътрешния джоб на сакото си.

Излязоха от буса и огледаха околността. Тръби и канавки насочваха отходните води към океана, десетки купчини от тинеста смет се издигаха като огромни мравуняци, навсякъде беше осеяно с блокчета от сгурия, части от автомобили и от всякакви уреди, ръждясали машинарии.

„Плуването забранено!“

Сериозно?

— Маранята е гъста, а хотелът е доста далече. Как изобщо е виждал, че да се прицели в мишената? — каза Том.

— Според мен със специален уред. Адаптивна оптика, лазери.

Райм беше смаян. Очевидно ефрейторът беше проучил случая много по-задълбочено, отколкото им беше казал — и отколкото би се зарадвал да научи заместник-комисар Макферсън.

— Възможно е и денят да е бил по-ясен.

— Тук никога не е ясно — обади се Поатие и махна с ръка към ниския комин над цеха за гуми, който бълваше отровнозелен пушек.

След това, заобиколени отвсякъде с вонята на развалени яйца и на гореща гума от замърсяването, те се приближиха към брега. Райм огледа земята, търсейки най-подходящото място за укритие на снайперист — прикрито и хлътнало, за да може да облегне пушката. Пет-шест места биха свършили работа.

Никой не им попречи, бяха почти сами. Някакъв пикап приближи и паркира от отсрещната страна на пътя. Шофьорът, облечен със сива риза с петна от пот, отиде до каросерията на пикапа, говорейки по мобилния си телефон, и започна да изхвърля навън край пътя чували със смет. Явно бахамците не смятаха замърсяването за престъпление. Райм чуваше смехове и викове от другата страна на оградата край цеха за метал, но иначе бяха сами.

Търсейки мястото на снайпериста, прекосяваха бурените и голи участъци с пясък и пръст, а инвалидната количка се справяше относително добре на неравния терен. Поатие и Том можеха да се приближат повече до ръба, а Райм им обясни какво да търсят: вдлъбнатини, подрязани храсти, следи от стъпки или от обувки, които водят към равен участък.

— И оглеждайте песъчливите места.

Дори гилзата оставя характерна следа.

— Би трябвало да е професионалист — обясни Райм. — Вероятно е имал триножник или торби с пясък, на които да постави пушката, но е възможно да е използвал камъни и да ги е оставил подредени. Оглеждайте се за камъни с необичайно положение, може би натрупани един върху друг. От такова разстояние снайперът трябва да е абсолютно стабилен. — Той примигна — очите му пареха от мръсния въздух и от вятъра. — Много ми се иска да намерим малко метал — каза. Обаче се съмняваше, че снайперистът е оставил празни гилзи. Професионалистите винаги ги събират, защото те дават богати сведения за оръжието и за стрелеца. Райм все пак надникна към водата, чудейки се дали не може там да е изхвърчала някоя гилза. Водата беше тъмна и вероятно много дълбока. — Добре ще е да имахме водолаз.

— Официалните ни гмуркачи не са на наше разположение, капитане — изрече със съжаление Поатие, — защото това не е официално разследване.

— Само обиколка на острова.

— Точно така.

Райм се приближи с количката си до ръба и надникна надолу.

— Внимавай — провикна се Том.

— Обаче аз се гмуркам — додаде Поатие. — Мога да се върна и да проверя дали има нещо на дъното. Ще взема екип от участъка на пристанището.

— Бихте ли го направили, ефрейторе?

Той също се взираше във водата.

— Да. Утре ще…

Случилото се след това беше светкавично.

Щом чуха тракащото окачване и съскащия двигател, тримата се обърнаха към черния път, по който току-що бяха дошли. Видяха златистия форд да се носи право към тях, вече само с двама пътници.

Райм прозря. Погледна назад и видя мъжа със сивата фланелка, който изхвърляше смет от пикапа, да пресича пътя и да се мята върху Поатие, който вадеше оръжието си. Пистолетът изхвърча. Нападателят бързо се изправи и силно ритна пъшкащия ефрейтор по главата.

— Не! — изкрещя Райм.

Фордът спря със свирене на спирачки и отвътре изскочиха двамата мъже, които по-рано бяха забелязали да ги следят — онзи с плитките и жълтата риза без ръкави и партньорът му, по-нисък и със зелена фланелка. Мъжът в зелено издърпа телефона от ръката на Том и го накара да се превие надве с един удар в корема.

— Недей! — изкрещя Райм.

Мъжът със сивата фланелка попита партньорите си:

— Добре, виждате ли още някой?

— Не.

Разбира се, затова говореше по телефона. Изобщо не беше дошъл да изхвърля смет. Беше ги проследил и по телефона беше съобщил на другите, че жертвите им са пристигнали на мястото на убийството.

Поатие се мъчеше да си поеме въздух, притиснал корема си с ръце.

— Ние сме американски полицаи — каза Райм. — Работим с ФБР. Не влошавайте положението си. Просто си вървете.

Все едно нищо не беше казал.

Мъжът в сиво се приближи до пистолета на Поатие в прахта на около три метра встрани.

— Спри! — нареди му Райм.

Мъжът спря. Примигна срещу криминалиста. Другите нападатели застинаха. Гледаха глока в ръката на Райм. Вярно, пистолетът беше нестабилен, обаче от това разстояние той с лекота можеше да изпрати куршум в гърдите на нападателя.

Мъжът леко вдигна ръце, без да откъсва очи от пистолета. После отново погледна към Райм.

— Добре, господине, не го правете.

— Всички се отдръпнете и легнете на земята по лице.

Двамата от колата насочиха погледи към мъжа в сиво. Никой не помръдна.

— Няма да повтарям повече. — Райм се запита какво ли ще причини на ръката му откатът на оръжието. Сигурно щеше да увреди сухожилията. Обаче след удара той трябваше просто да не изпусне оръжието. Убиеше ли водача, другите щяха да се разбягат.

Спомни си за заповедта за специална задача. Без съдебен процес. Самозащита. Отнемаш живот, преди врагът ти да го стори.

— Ще ме застреляш ли, господинчо? — Мъжът го измерваше с поглед, внезапно станал предизвикателен.

Райм рядко се изправяше лице в лице с противника. Обикновено се срещаше с тези хора много след като са напуснали местопрестъплението, най-често в съда, в качеството си на експертен свидетел на обвинението. Въпреки това за него не беше проблем да очисти мъжа в сиво.

Партньорът му, онзи в жълто, с впечатляващите мускули, пристъпи напред, но бързо спря, когато Райм насочи пистолета към него.

— Добре, спокойно, спокойно — рече онзи с вдигнати ръце.

Райм отново се прицели във водача, който не изпускаше оръжието от поглед, вдигнал ръце. Усмихна се.

— Е, ще ме застреляш ли, господинчо? Не съм сигурен, че ще го направиш. — Пристъпи няколко стъпки напред. Спря. И после тръгна право към Райм.

Нямаше какво повече да се каже.

Райм се напрегна и се помоли мислено откатът да не увреди резултатите от деликатната операция, а самият той да успее да удържи оръжието в ръка. Изпрати командата и сви показалеца си.

Обаче нищо не стана.

Глокът — сигурното австрийско оръжие — има спусък, който изисква съвсем слаб натиск.

Но Райм не успя да го стори, нямаше достатъчно сили, за да спаси живота на помощника си и на полицая, рискувал да изгуби работата си, за да му помогне.

Мъжът в сиво продължи да пристъпва напред, вероятно мислейки, че Райм не притежава достатъчно сила на духа, нищо че отчаяно се опитва да натисне спусъка. Още по-оскърбителното беше, че човекът не се приближаваше отстрани, а право към цевта на оръжието, насочено към него.

Той обхвана пистолета с мускулестата си ръка и с лекота го изтръгна от ръката на Райм.

— Нещастен изрод такъв!

Той се надигна, положи стъпалото си върху гърдите на Райм и силно го бутна.

Инвалидната количка измина няколко метра назад, после полетя от каменистия бряг. С шумен плисък Райм и столът му цамбурнаха във водата. Той си пое дълбоко дъх и потъна.

Водата не беше толкова дълбока, колкото беше очаквал — беше тъмна заради замърсяването, химикалите и отпадъците. Количката потъна на около три метра и спря на дъното.

С пулсираща болка в главата и агонизиращи дробове, Райм завъртя глава колкото можеше и захапа дръжката на платнената чанта, провесена от облегалката на стола му. Дръпна я напред и тя доплава в обсега му. Той успя да я обхване с ръка за стабилност и смъкна ципа със зъби, после наведе глава и потърси мундщука на портативния вентилатор. Захапа го здраво и го намести между устните си.

Очите му горяха от мръсната вода и той примижа, но не ги затвори напълно, докато намери копчето на вентилатора.

Най-сетне. Ето го.

Натисна.

Светлинки. Апаратът избръмча и той вдъхна малко прелестен, сладостен кислород. И още веднъж.

Но трета глътка нямаше. Явно водата беше проникнала в маркуча и беше прекъснала достъпа на въздух.

Вентилаторът угасна. Въздухът секна.

В този момент чу още някакъв шум, приглушен под водата, но отчетлив. Всъщност два звука.

Изстрели.

Това бе смъртта на двамата негови приятели: единият, когото познаваше сякаш от цяла вечност, и другият, с когото се беше сближил едва през последните няколко часа.

Когато Райм отново понечи да си поеме въздух, глътна вода.

Помисли си за Амелия Сакс и тялото му се отпусна.