Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (70)

3.

В приемната ме чакаше Джулиан Макмахън от фонда. Той беше едър на ръст, с къдрава рижа коса и обичаше изрази като „между нас казано“, „в крайна сметка“ и „най-важното е, че“, които често употребяваше в разговор, понякога в едно изречение. Макмахън беше по същество добър човек — дружелюбното лице на фонда. Той искаше да говори с мен, преди да си тръгна за вкъщи.

— Току-що бях при Диомед — каза Джулиан. — Реших, че трябва да знаеш. Той подаде оставка.

— А, разбирам.

— Пенсионира се преждевременно. Между нас казано, Диомед трябваше да го направи, или да се изправи пред разследване за тази бъркотия… — Той повдигна рамене. — Жал ми е за него. Това не е особено славен край на дългата му и бележита кариера. Но поне по този начин ще му бъдат спестени въпросите на репортерите и цялата шумотевица. Между другото, той спомена теб.

— Диомед?

— Да. Предложи да ти дадем неговата длъжност. — Джулиан ми намигна. — Каза, че ти си идеалният човек за нея.

Усмихнах се.

— За жалост, в крайна сметка, като се има предвид случилото се с Алисия и ареста на Кристиан, е изключено да оставим „Дъбравата“ да продължи да работи. Затваряме я завинаги.

— Не бих казал, че съм изненадан. В такъв случай всъщност няма длъжност, която да заема?

— Ами, най-важното е, че през следващите няколко месеца смятаме да отворим нова, много по-рентабилна психиатрична клиника тук. И искаме ти да я оглавиш, Тео.

Трудно ми беше да прикрия вълнението си. Съгласих се с удоволствие.

— Между нас казано — рекох, заимствайки един от изразите му, — мечтаех точно за такава възможност.

И наистина беше така — шанс да помагам реално на хората, а не само да им давам медикаменти. Да им помагам по начина, по който аз мисля, че трябва да им се помогне. Така както ми помогна Рут; и както аз се опитах да помогна на Алисия.

Нещата се развиха добре за мен. Щях да бъда неблагодарен, ако не го призная.

Изглеждаше, че имам всичко, което исках. Е, почти.

 

 

Миналата година с Кати се преместихме от централен Лондон в Съри — там, където съм израснал. След като баща ми умря, къщата остана на мен, въпреки че майка ми живя там, докато почина. Тя реши да ни я даде и отиде в старчески дом.

Мислехме, че допълнителното пространство и градината си заслужават да пътуваме всеки ден до Лондон. Мислех, че ще е хубаво за нас да се преместим там. Обещахме си, че ще преобразим къщата и правехме планове да я обзаведем наново и да я изчистим от зли духове. Но близо една година, след като се нанесохме, къщата остана недовършена и полуобзаведена, картините и изпъкналото огледало, които купихме от пазара на Портобело Роуд, така си стоят подпрени на небоядисаните стени. Мястото остана почти същото — като къщата, в която израснах. Но аз нямам нищо против, макар да си мислех, че ще ми е неприятно. Всъщност се чувствам доста добре — у дома — и в това е иронията.

Пристигнах и влязох в къщата. Бързо си свалих палтото, защото вътре беше адски горещо, като в оранжерия. Намалих термостата в коридора. Кати обича да й е топло, докато аз предпочитам да ми е студено, затова температурата е едно от малките ни бойни полета. Телевизорът се чуваше от коридора. Напоследък Кати гледа много телевизия. Неспирен звуков фон от глупости, който съпровожда живота ни в тази къща.

Намерих я в дневната, свита на дивана. В скута й имаше гигантски плик с чипс със скариди и Кати бъркаше в плика с лепкави червени пръсти. Постоянно се тъпчеше с такива боклуци. Нищо чудно, че напоследък е напълняла. През последните две години не работеше много и беше станала много мълчалива, дори депресирана. Лекарят й искаше да й предпише антидепресанти, но аз го разубедих. Препоръчах терапия и Кати да говори за чувствата си и дори предложих да й намеря терапевт. Тя обаче не иска да говори. Понякога я хващам да ме гледа странно и се чудя какво ли си мисли. Дали не се опитва да събере смелост и да ми разкаже за Гейбриъл и връзката си с него? Но тя не отронва нито дума. Само седи и мълчи, както правеше Алисия. Искам да й помогна, но не мога да установя контакт с нея. Каква ужасяваща ирония: направих всичко това, за да задържа Кати, но я изгубих.

Седнах на ръба на фотьойла и се вгледах в нея.

— Една моя пациентка прие свръхдоза — казах. — В кома е.

Не последва, реакция.

— Изглежда, един друг член на персонала й е дал умишлено свръхдозата. Един колега — продължих, но Кати пак не реагира. — Слушаш ли ме?

Тя повдигна рамене.

— Не знам какво да кажа.

— Би било мило, ако покажеш съчувствие.

— Към кого? Към теб ли?

— Към нея. Лекувах я известно време на индивидуална терапия. Името й е Алисия Беренсън.

Погледнах я, докато изричах името. Кати не реагира. Не показа абсолютно никакви емоции.

— Тя е известна — добавих. — Или поне прочута с лоша слава. Всички говореха за нея преди няколко години. Тя уби съпруга си… помниш ли?

— Не. — Кати отново повдигна рамене и смени телевизионния канал.

И така продължаваме нашата игра на преструвки.

Напоследък доста се преструвам — пред много хора, включително пред себе си. Предполагам, че затова пиша тези редове. Опит да заобиколя чудовищното си его и да се добера до истината за себе си — ако е възможно.

Почувствах нужда от питие. Отидох в кухнята и си налях чашка водка от фризера. Алкохолът опари гърлото ми, докато го преглъщах. Налях си още една чашка.

Запитах се какво би казала Рут, ако отново отида при нея, както преди шест години, и призная всичко? Знаех обаче, че това е невъзможно. Сега бях съвсем различно същество, по-виновен и по-малко способен на искреност. Как мога да седна срещу онази крехка старица, да погледна в онези воднисти сини очи, които ме държаха в безопасност толкова дълго и ми дадоха почтеност, добрина и истина, и да разкрия колко съм отвратителен, жесток, отмъстителен и извратен; колко недостоен съм за Рут и всичко, което тя се опита да направи за мен? Как да й кажа, че разбих живота на трима души? Че нямам морални принципи; че съм способен на най-лошите деяния, без да изпитвам угризения, и че се грижа единствено за себе си?

Още по-лошо от шока или отвращението, или вероятно дори от страха в очите на Рут, ако й кажа, щеше да бъде тъжният й поглед, разочарованието и самообвиненията й. Защото аз не само я бях разочаровал, но бях и сигурен, че Рут щеше да си помисли, че тя ме е разочаровала — и не само мен, и не е отговорила на изискванията на лечението с говорене. Защото никой терапевт, освен Рут не беше направил по-добър опит. Вярно, тя имаше години да работи с увреден човек, но съвсем малък, момче, и изпълнен с такова голямо желание да се промени, да се почувства по-добре, да се излекува. Но въпреки стотиците часове на психотерапия, говорене, слушане и анализиране, Рут не успя да спаси душата му. Може би греша. Може би някои от нас се раждат лоши и зли и въпреки всички усилия си оставаме такива.

Звънецът на външната врата иззвъня и ме изтръгна от мислите. Рядко се случваше да дойде вечерен посетител, откакто се преместихме в Съри. Дори не си спомням кога за последен път бяхме канили приятели на гости.

— Очакваш ли някого? — извиках, но Кати не отговори. Вероятно не ме чу заради телевизора.

Отидох до вратата и я отворих. За моя изненада на прага стоеше главен инспектор Стивън Алън. Беше увит с шал и палто и бузите му бяха зачервени от студ.

— Добър вечер, господин Фейбър — каза полицаят.

— Инспектор Алън? Какво правите тук?

— Бях случайно в квартала и реших да се отбия. Има ново развитие в разследването, за което искам да ви разкажа. Удобно ли е сега?

Поколебах се.

— Честно казано, тъкмо ще приготвям вечеря, затова…

— Няма да ви забавя.

Алън се усмихна. Явно нямаше да приеме отказ, затова отстъпих встрани и го пуснах да влезе. Той изглеждаше доволен, че е на топло, и махна ръкавиците и палтото си.

— Навън става адски студено — отбеляза инспектор Алън. — Достатъчно студено, за да завали сняг.

Очилата му се замъглиха и той ги свали и ги избърса с носната си кърпа.

— Опасявам се, че тук е доста топло — казах.

— Не и за мен. Обичам да ми е топло.

— Бихте се спогаждали със съпругата ми.

Кати се появи в коридора като по даден знак и озадачено погледна мен и после полицейския инспектор.

— Какво става?

— Кати, това е главен инспектор Стивън Алън. Той отговаря за разследването за пациентката, за която ти казах.

— Добър вечер, госпожо Фейбър.

— Инспектор Алън иска да говори с мен за нещо. Няма да се бавим. Качи се горе и се изкъпи. Ще те извикам, когато вечерята е готова.

Кимнах на инспектора да влезе в кухнята.

— След вас — казах.

Той отново погледна Кати, а после се обърна и влезе в кухнята. Последвах го, оставяйки Кати в коридора, а след това чух стъпките й, бавно се качваше нагоре.

— Желаете ли нещо за пиене? — попитах.

— Благодаря. Много сте любезен. Чаша чай ще бъде прекрасно.

Видях, че погледът му се стрелна към бутилката водка на плота, и се усмихнах.

— Или нещо по-силно, ако предпочитате?

— Не, благодаря. Чаша чай ще бъде идеално.

— Как го пиете?

— Силен, моля. И мляко само колкото да го оцвети. И без захар. Опитвам се да я откажа.

Докато Алън говореше, мислите ми трескаво препускаха из главата. Чудех се какво прави тук и дали трябва да бъда нервен. Държането му беше толкова сърдечно, че беше трудно да не се чувствам в безопасност. Пък и няма какво да ме препъне, нали?

Включих чайника и се обърнах с лице към полицая.

— Е, инспекторе, за какво искате да говорите с мен?

— Ами, главно за господин Мартин.

— Жан-Феликс? Така ли? — Това ме изненада. — Какво за него?

— Ами, той дойде в „Дъбравата“ да вземе материалите за рисуване на Алисия и се разприказвахме за едно-друго. Господин Мартин е интересен човек. Планира ретроспективна изложба на творбите на Алисия. Изглежда, мисли, че моментът е подходящ да я преоцени като художничка. Предвид медийния шум, бих казал, че е прав. — Алън ме погледна преценяващо. — Може да искате да напишете за нея, господин Фейбър. Сигурен съм, че ще има интерес към книга за Алисия, или нещо подобно.

— Не съм мислил за това — отвърнах. — Какво общо има с мен ретроспективната изложба на Жан-Феликс, инспекторе?

— Ами, господин Мартин много се развълнува, когато видя новата картина. Фактът, че Елиф я е обезобразила, изглежда, не го притесни. Каза, че това добавя особена отличителност към нея. Не си спомням точните думи, които той употреби. Не разбирам много от изкуство. А вие?

— Не съвсем. — Запитах се колко време ще му отнеме да стигне до същината на въпроса и защо се чувствам все по-неспокоен.

— Все едно — продължи той. — Господин Мартин се любуваше на картината. Взе я, за да я разгледа по-отблизо, и това беше там.

— Кое?

— Това.

Инспектор Алън извади нещо от вътрешния си джоб. Веднага го познах.

Дневникът на Алисия.

Чайникът завря и изсвири пронизително. Изключих го и налях вряла вода в чашата за чай. Разбърках го и забелязах, че ръката ми леко трепери.

— О, Боже — рекох. — Чудех се къде е.

— Беше пъхнат зад картината, в горния ляв ъгъл на рамката. Беше притиснат плътно.

Ето къде го е скрила, помислих си. Зад картината, която мразя. Единственото място, където не погледнах.

Полицейският инспектор погали измачканата, избеляла корица и се усмихна. Разгърна дневника и прегледа страниците.

— Изумително. Стрелките, безпорядъкът…

Кимнах.

— Портрет на един психически неуравновесен ум.

Алън прелисти страниците и после започна да чете на глас:

— „Тео се страхуваше… от звука на гласа ми… Хвана китката ми и заби игла във вената ми.“

Изведнъж почувствах прилив на паника. Не знаех тези думи. Не бях чел този текст. Това беше уличаващото доказателство, което търсех — и беше в неподходящи ръце. Исках да грабна дневника от Алън и да накъсам страниците, но не бях в състояние да помръдна. Бях хванат в капан. Започнах да заеквам.

— Мисля, че… ще е по-добре, ако аз…

Говорех твърде нервно и чух страха в гласа си.

— Да?

— Нищо.

Не направих повече опити да го спра. И без това всяко действие, което предприема, щеше да бъде възприето като уличаващо. Нямаше измъкване. И най-странното беше, че изпитах облекчение.

— Знаете ли, не мисля, че сте били случайно в квартала ми, инспекторе — рекох и му дадох чая.

— Прав сте. Реших, че е най-добре да не ви известявам предварително за посещението си. Но е факт, че дневникът поставя нещата в съвсем друга светлина.

— Любопитен съм да чуя какво пише — чух се да казвам. — Ще ми го прочетете ли на глас?

— Добре.

Почувствах се странно спокоен, когато седнах на стола до прозореца. Инспектор Алън се прокашля и започна да чете:

— „Тео току-що излезе. Сама съм. Пиша тези редове колкото мога по-бързо…“

Докато слушах, погледнах нагоре към белите облаци, които се носеха по небето. Най-после се бяха отворили и заваля сняг. Навън падаха снежинки. Отворих прозореца и протегнах ръка. Улових една снежинка. Гледах я как се разтопява и изчезва върху пръстите ми. Усмихнах се.

И понечих да хвана друга.