Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (54)

8.

Къщата тънеше в мрак.

— Ето тук — каза Пол. — Давай след мен.

Отстрани на къщата беше монтирана желязна стълба. Запътихме се към нея. Калта под краката ни беше замръзнала в твърди вълнички и бразди. Без да ме изчака, Пол започна да се катери по стълбата.

С всяка минута ставаше все по-студено. Запитах се дали идеята е добра. Последвах Пол и се хванах за първото стъпало — заледено и хлъзгаво, обрасло е някакво пълзящо растение, вероятно бръшлян.

Качвах се бавно, стъпало по стъпало. Когато стигнах до горе, пръстите ми бяха сковани, вятърът брулеше лицето ми. Прехвърлих се на покрива. Пол ме чакаше и се хилеше развълнувано като някакъв пубертет. Над нас се виждаше тънката като сърп луна. Всичко останало беше забулено в мрак.

Пол изведнъж се втурна към мен. На лицето му беше изписано странно изражение. Почувствах паника, когато той протегна ръце към мен. Отстъпих встрани, за да го избегна, но Пол ме сграбчи. За една ужасяваща секунда си помислих, че той ще ме хвърли от покрива, но Пол ме дръпна към себе си.

— Твърде близо си до ръба — каза той. — Стой тук по средата. По-безопасно е.

Кимнах и си поех дъх. Идеята да се качим тук, беше лоша. Изобщо не се чувствах в безопасност около Пол. Приготвих се да предложа да слезем, но той извади цигарите си и ми предложи една. Поколебах се и после приех. Пръстите ми трепереха, докато изваждах запалката си.

Известно време стояхме и пушехме мълчаливо.

— Тук седяхме — каза Пол. — Алисия и аз. Почти всеки ден.

— На колко години бяхте?

— Аз бях на седем-осем, а Алисия на не повече от десет.

— Били сте твърде малки, за да се катерите по стълби.

— Да, предполагам, но на нас ни се струваше нормално. Когато станахме тийнейджъри, качвахме се тук и пушехме и пиехме бира.

Опитах се да си представя Алисия на тази възраст в онези години, как се крие от баща си и тираничната си леля; и Пол, обожаващият я по-малък братовчед, който я следва нагоре по стълбата и й досажда, когато тя предпочита да мълчи, сама с мислите си.

— Хубаво скривалище — отбелязах.

Пол кимна.

— Чичо Върнън не можеше да се качи по стълбата. Той беше едър и пълен като мама.

— И аз едва се покатерих. Бръшлянът е смъртоносен капан.

— Не е бръшлян, а жасмин — каза Пол и погледна зелените пълзящи стебла, които се бяха увили в горната част на стълбата. — Ще цъфне през пролетта. Тогава мирише като парфюм и е много. — Той потъна в спомени за момент. — Странно.

— Кое?

— Нищо. — Пол повдигна рамене. — Нещата, които си спомняш… Мислех си за жасмина — как беше разцъфнал в онзи ден, когато стана злополуката и Ева умря.

Огледах се наоколо.

— Ти и Алисия сте се качили тук, нали?

Пол кимна.

— Мама и чичо Върнън ни търсеха долу. Чувахме ги как ни викат. Но ние мълчахме и се криехме. И тогава се случи.

Той угаси цигарата си и ми се усмихна странно.

— Затова те доведох тук. За да видиш местопрестъплението.

— Престъпление?

Пол не отговори, само продължаваше да ми се хили.

— Какво престъпление, Пол?

— Престъплението на Върнън. Чичо Върнън не беше добър човек. Съвсем не.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Ами, той го направи тогава.

— Какво е направил?

— Уби Алисия.

Втренчих се в него, без да мога да повярвам на ушите си.

— Убил е Алисия? Какви ги говориш?

Пол посочи земята долу.

— Чичо Върнън беше там с мама. Беше пиян. Мама се опитваше да го накара да се прибере в къщата, но той стоеше там долу и крещеше името на Алисия. Беше й много ядосан. Адски вбесен.

— Защото Алисия се е криела? Но… тя е била дете… Майка й току-що е била починала.

— Върнън беше гадно копеле. Единственият човек, на когото му пукаше за него, беше леля Ева. Предполагам, че затова той го каза.

— Какво е казал? — Губех търпение. — Не разбирам какво ми говориш. Какво точно се случи?

— Върнън крещеше колко много обичал Ева и как няма да може да живее без нея. „Моето момиче — повтаряше той. — Горкото ми момиче, моята Ева… Защо трябваше тя да умре? Защо тя? Защо Алисия не умря вместо нея?“

Втренчих се стъписано в него. Не бях сигурен дали разбирам.

— Защо Алисия не е умряла вместо нея?

— Така каза Върнън.

— Алисия чу ли?

— Да. Тя ми прошепна нещо. Никога няма да го забравя. „Той ме уби — каза Алисия. — Татко току-що… ме уби.“

Гледах Пол онемял.

В главата ми закънтя хор от камбани — дрънчаха, звъняха, отекваха. Това търсех. Най-после го бях намерил — липсващото парче от ребуса. Тук, на покрива в Кеймбридж.

 

 

По целия път до Лондон си мислех за последиците от онова, което бях чух. Сега разбрах защо „Алкестида“ е докоснала нещо в душата на Алисия. Както Адмет беше приел Алкестида да умре физически, така и Върнън Роуз бе осъдил на смърт — психически — дъщеря си. Адмет сигурно бе обичал Алкестида, но във Върнън Роуз нямаше обич, само омраза. Той беше извършил акт на психическо детеубийство — и Алисия го знаеше.

„Той ме уби — беше казала тя. — Татко току-що ме уби.“

Сега най-после имах нещо, с което да работя. Нещо, за което знаех — емоционалните последици от психическите наранявания на деца и как се проявяват по-късно, когато децата пораснат. Само си представих — да чуеш баща си, човека, от когото зависиш за оцеляването си, да желае смъртта ти. Колко ужасяващо е това за детето и колко травмиращо; как взривява отвътре самочувствието и достойнството ти.

Болката е твърде силна и огромна, за да я осъзнаеш напълно, и затова я преглъщаш, потискаш я, изтласкваш я. С течението на времето загубваш връзка с източника на травмата си, откъсваш се от корените на причината и забравяш. Един ден обаче обидата и гневът избухват — като огън от устата на дракон, — и грабваш пушка. Насочваш яростта не срещу баща си, който е мъртъв, забравен и недостижим, а срещу съпруга си — мъжът, който е заел неговото място в живота ти, който те обича и споделя леглото ти. Прострелваш го пет пъти в главата, вероятно без дори да знаеш защо.

Влакът пътуваше в нощта към Лондон. Най-после знаех как да установя контакт с Алисия.

И сега можех да започна.