Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (5)

4.

Пристигнах в „Дъбравата“, подгонен от леденостудения януарски вятър. Голите дървета приличаха на скелети край пътя. Небето беше бяло и натежало от сняг, който още не е паднал.

Застанах на входа и бръкнах в джоба за цигари. Не съм пушил повече от една седмица, обещах си, че този път ще е сериозно и ще ги откажа завинаги, но ето че вече се поддавах на изкушението. Запалих една, раздразнен от себе си. Психотерапевтите гледат на пушенето като на неразгадана пристрастеност, с която всеки що-годе сносен терапевт би трябвало да може да се пребори. Не исках да вляза и да воня на цигари, затова лапнах два ментови бонбона и ги сдъвках, докато пуша. Подскачах от крак на крак. Треперех. Но ако трябва да съм честен, повече от нерви, отколкото от студ. Изпитвах съмнения. Консултантът ми в „Бродмур“ не се шегуваше, когато недвусмислено заяви, че бъркам. Намекна, че със заминаването си прекъсвам една обещаваща кариера и се изказа презрително за „Дъбравата“, и по-точно за професор Диомед:

— Нестандартен човек. Работи много с взаимоотношенията в група. Известно време е работил с основателя на груповата анализа Зигмунд Фолкес. През осемдесетте години ръководеше някакво Общество за алтернативна терапия в Хартфордшър. Тези модели на терапия не са икономически рентабилни, особено в днешно време… — Консултантът се поколеба за миг и продължи по-тихо. — Не се опитвам да те уплаша, Тео, но има слухове, че може да закрият „Дъбравата“. След шест месеца може да се окажеш без работа… Сигурен ли си, че не искаш да размислиш?

Поколебах се, но само от учтивост.

— Сигурен съм.

Консултантът поклати глава.

— На мен ми се струва самоубийствено за кариерата. Но щом си решил…

Не му казах за Алисия Беренсън и желанието ми да я лекувам. Можех да го обясня така, че да разбере — работата с нея би могла да бъде описана в книга или публикация. Знаех обаче, че няма смисъл. Той пак щеше да ми каже, че правя грешка. Вероятно е прав. Скоро ще разбера.

Угасих цигарата, успокоих се и влязох вътре.

„Дъбравата“ се помещава в най-старата част на болница „Еджуеър“. Първоначалната викторианска сграда с червени тухли отдавна бе заградена и умалена от по-голяма и общо взето по-грозна постройка с допълнения и разширения. „Дъбравата“ се намираше в сърцето на този комплекс. Единственият признак за опасни обитатели бе редица от охранителни камери, кацнали на оградите като зорки хищни птици. Бяха положени всички усилия приемната да изглежда приветлива — големи сини кушетки, грубовати детински рисунки на пациенти, залепени с тиксо на стените. Приличаше по-скоро на детска градина, отколкото на затворническа психиатрична клиника.

До мен изникна внезапно висок мъж, ухили ми се и протегна ръка. Представи се като Юри, главния медицински помощник.

— Добре дошъл в „Дъбравата“. Боя се, че няма официална делегация по посрещането ти, само аз съм.

Юри бе с атлетично телосложение, наближаваше четирийсетте, с черна коса и татуировка, която пропълзяваше нагоре по врата му, над яката на ризата. Миришеше на тютюн и твърде изобилен сладникав одеколон. Въпреки акцента, английският му бе безупречен.

— Дойдох от Латвия преди седем години — обясни той. — Не знаех нито дума английски, но след една година го овладях свободно.

— Изумително — отбелязах.

— Не съвсем, английският е лесен. Трябва да опиташ да научиш латвийски.

Юри се засмя и посегна към подрънкващата връзка ключове на колана си. Извади няколко и ми ги даде.

— Тези ще ти трябват за индивидуалните стаи, а това са кодовете за отделенията, които трябва да знаеш.

— Много са. В „Бродмур“ имах по-малко ключове.

— Така е. Наскоро засилихме охраната — откакто Стефани се присъедини към нас.

— Коя е Стефани?

Юри не отговори, кимна към жената, която се появи от кабинета зад рецепцията. Тя беше от Карибите, на около четирийсет и пет години, с рязко скосена прическа „боб“.

— Аз съм Стефани Кларк — представи се тя. — Управителка на „Дъбравата“.

Стефани се усмихна неубедително. Докато се ръкувах с нея, забелязах, че ръкостискането й е по-твърдо и силно от това на Юри. И много по-хладно.

— Като управителка на клиниката — продължи тя, — приоритетът ми е сигурността както на пациентите, така и на персонала. Ако ти не си в безопасност, и пациентите ти не са. — Стефани ми даде малък уред, лична аларма за нападение. — Носете я с вас непрекъснато, не я оставяйте в кабинета си.

Устоях на подтика си да кажа „Да, мадам.“ По-добре беше обаче да спечеля благоразположението й, ако искам да не си усложнявам живота. Такава бе тактиката ми и с предишните властни управители — избягвам конфликти и не се набивам в очите им.

— Приятно ми е да се запознаем, Стефани — усмихнах се.

Тя кимна, но не се усмихна.

— Юри ще ти покаже твоя кабинет.

Стефани се обърна и тръгна, без да ме погледне втори път.

— Ела с мен — каза Юри.

Тръгнах с него към входа на отделението — голяма и блиндирана стоманена врата, до която имаше детектор за метал и охранител.

— Сигурен съм, че знаеш процедурата — напомни ми Юри. — Никакви остри предмети, нищо, което може да се използва като оръжие.

— И никакви запалки — добави охранителят, докато ме претърсваше, извади запалката от джоба ми и ме изгледа обвинително.

— Съжалявам — отвърнах. — Забравих, че е в мен.

Юри ми направи знак да го последвам.

— Ще ти покажа твоя кабинет. Всички от Обществото са на съвещание, затова е доста тихо.

— Може ли да се присъединя към тях?

— Към Обществото? — изненада се Юри. — Не искаш ли първо да се настаниш?

— По-късно може да се настаня… Ако за теб е все едно.

Той вдигна рамене.

— Както искаш.

Юри ме поведе по лабиринт от коридори със заключени врати — своеобразен ритъм от превъртане на ключове в ключалки, отваряне и затръшване. Напредвахме бавно.

Беше очевидно, че от няколко години не е похарчено много за поддържането на сградата. Боята по стените бе на люспи и в коридора миришеше на плесен.

Юри спря пред затворена врата и кимна.

— Те са там вътре. Влизай.

— Добре, благодаря.

Поколебах се и се съсредоточих, после отворих вратата и влязох.