Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (45)

34.

Диомед сбърка за снежните облаци. Следобеда не валя сняг, а се изсипа проливен дъжд. Буря с гневни гръмотевици и страховити светкавици.

Чаках Алисия в стаята за терапия и гледах как дъждът барабани и се стича по стъклото на прозореца. Чувствах се уморен и потиснат. Всичко беше загуба на време.

Бях изгубил Алисия, преди да мога да й помогна, и вече няма как да го направя.

На вратата се почука. Юри въведе Алисия в стаята за терапия. Тя изглеждаше по-зле, отколкото очаквах. Беше мъртво бледа, като призрак. Движеше се тромаво и десният й крак непрекъснато трепереше. Проклетият Кристиан, помислих си. Натъпкал я е с лекарства до обезумяване.

Юри излезе и последва дълго мълчание. Алисия не ме поглеждаше. Накрая заговорих, силно и ясно, за да съм сигурен, че тя ще ме разбере.

— Алисия, съжалявам, че са те поставили в изолация. Съжалявам, че трябва да преживееш всичко това.

Никаква реакция. Поколебах се.

— Боя се, че заради онова, което стори на Елиф, терапията ни е прекратена. Решението не беше мое — съвсем не, — но не мога да сторя нищо. Искам да ти предложа тази възможност да говориш за случилото се и да обясниш защо нападна Елиф. И да изразиш разкаянието, което съм сигурен, че изпитваш.

Алисия не каза нищо. Не знаех дали думите ми са проникнали отвъд мъглата от медикаменти.

— Ще ти кажа как се чувствам аз — продължих. — Честно казано, чувствам се ядосан. Ядосан съм, че работата ни свършва, преди дори да сме започнали както трябва, и че ти не положи повече усилия.

Главата й помръдна. Очите й се втренчиха в моите.

— Знам, че се страхуваш — рекох. — Опитвам се да ти помогна, но ти не ми позволяваш. И сега не знам какво да правя.

Млъкнах. Претърпях поражение.

И после Алисия направи нещо, което никога няма да забравя.

Тя протегна към мен треперещата си ръка. Държеше нещо — малко тефтерче с кожени корици.

— Какво е това?

Алисия не отговори. Продължаваше да държи тефтерчето. Погледнах го, изпълнен с любопитство.

— Искаш да го взема?

Тя не отговори. Поколебах се и след това внимателно взех тефтерчето от треперещите й пръсти. Разгърнах го и прелистих страниците. Беше написан на ръка дневник.

Дневникът на Алисия.

Съдейки по почерка, думите бяха написани в хаотично душевно състояние, особено последните страници, където написаното едва се разчиташе — стрелки, начертани под различни ъгли, свързваха параграфите; на някои страници имаше драсканици и рисунки, цветя, вплетени в увивни растения, които закриваха думите и ги правеха нечетливи.

Погледнах Алисия, изгаряйки от любопитство.

— Какво искаш да направя с това?

Въпросът беше излишен. Очевидно беше какво иска Алисия.

Тя искаше да прочета дневника й.