Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (31)

20.

Влязохме в хранилище. Жан-Феликс се приближи до голям сандък, вдигна капака и извади три картини, увити в одеяла. Подпря ги на стената и внимателно ги разви една по една. След това отстъпи назад и с театрален замах ми представи първата.

— Voila!^[1]

Погледнах я. Картината бе фотографски реалистична — като останалите творби на Алисия. Изобразяваше почти автомобилната катастрофа, убила майка й. В разбитата кола се виждаше женско тяло, превито над волана. Жената беше в кръв и очевидно мъртва. Духът й, душата й се издигаше от тленните останки като една голяма птица с жълти крила, която отлита към небето.

— Великолепна е, нали? — каза Жан-Феликс, докато й се любуваше. — Всичкото това жълто, червено и зелено… Мога да се изгубя в тях. Радостно е.

Радостно не беше думата, която бих употребил. По-скоро обезпокоително. Не бях сигурен какво точно мисля за картината.

Погледнах следващата. Изображение на Исус на кръста. Или е нещо друго?

— Това е Гейбриъл — обясни Жан-Феликс. — Приликата е много добра.

Наистина беше Гейбриъл — изобразен като Исус, разпънат на кръста. От раните му се процеждаше кръв. На главата му имаше венец от тръни. Очите му не бяха сведени, а вперени напред — немигащи, измъчени, безочливо укорителни. Имах чувството, че ме изгарят. Вгледах се по-внимателно в картината — предметът, пристегнат с ремък за торса на Гейбриъл, бе пушка. Изглеждаше абсурдно.

— Това ли е пушката, с която го убиват?

Жан-Феликс кимна.

— Да, мисля, че е била негова.

— И картината е нарисувана преди убийството?

— Месец и нещо преди това. Показва за какво е мислила Алисия, нали? — Той премина на третата картина. Платното беше по-голямо от другите. — Тази е най-добрата. Отдръпнете се назад, за да я видите по-хубаво.

Послушах го и отстъпих няколко крачки. След това се обърнах и погледнах. В момента, в който видях изображението, неволно се засмях.

Беше Лидия Роуз, лелята на Алисия. И бе очевидно защо е толкова ядосана на картината. Лидия беше изобразена гола, излегната на тясно легло, което се огъва под тежестта й. Беше огромна, разплута, чудовищно дебела — експлозия от плът, която прелива от леглото, свлича се на пода и се разстила из стаята, надиплена и нагъната като пластовете на сив яйчен крем.

— Боже! Това е жестоко.

— Мисля, че е прелестна. — Жан-Феликс ме погледна с интерес. — Познавате ли Лидия?

— Да, посетих я.

— Разбирам — усмихна се той. — Подготвили сте се. Аз не познавам Лидия. Алисия я мразеше.

— Да — отвърнах, гледайки картината. — Виждам.

Жан-Феликс започна внимателно да увива картините.

— Ами „Алкестида“? Може ли да я видя отново?

— Разбира се, елате с мен.

Поведе ме по тесен коридор към дъното на галерията. „Алкестида“ заемаше отделна стена. Беше красива и загадъчна, както я помня от изложбата. Алисия, гола в ателието, пред празно платно, рисуваше с кървавочервена четка. Вгледах се в изражението й. Пак не можах да го разгадая. Намръщих се.

— Неразгадаема е.

— Това е смисълът — отказът да коментираш. Това е картина за мълчанието.

— Не съм сигурен какво имате предвид.

— Ами, в сърцето на изкуството е мистерията. Мълчанието на Алисия е нейната тайна — нейната мистерия в религиозния смисъл на думата. Затова я е кръстила „Алкестида“. Чели ли сте трагедията? От Еврипид е. — Жан-Феликс ме погледна с любопитство. — Прочетете я, тогава ще разберете.

Кимнах. И после забелязах в картината нещо, което не видях досега. Наведох се да го разгледам по-отблизо. На масата имаше купа с плодове — ябълки и круши. И върху червените ябълки бяха изобразени някакви петънца — бели хлъзгави точици, които пълзяха около и в плодовете. Посочих ги.

— Това не са ли…

— Личинки? — Жан-Феликс кимна. — Да.

— Интересно, чудя се какво ли означават.

— Картината е чудесна. Шедьовър! Наистина. — Той въздъхна и ме погледна, а след това понижи тон, сякаш Алисия можеше да ни чуе. — Жалко, че не сте я познавали тогава. Алисия беше най-интересният човек, когото съм срещал. Повечето хора в действителност не са живи — ходят като сомнамбули и проспиват живота си. Но Алисия беше толкова изключително жива… Трудно бе да откъснеш очи от нея. — Жан-Феликс отново обърна глава към картината и се втренчи в голото тяло на Алисия. — Толкова е красива.

Погледнах отново тялото на Алисия, но там, където Жан-Феликс виждаше красота, аз видях само болка, самонанесени рани и белези от самонараняване.

— Казвала ли ви е за опита й да се самоубие?

Пробвах, но Жан-Феликс се хвана на въдицата.

— О, знаете за това? Да, разбира се.

— След като баща й починал?

— Алисия беше съкрушена. — Той кимна. — Истината е, че тя е жестоко увредена. Не като художничка, а като човек. Изключително уязвима. Когато баща й се обеси, всичко й дойде в повече… Не можа да го понесе.

— Сигурно много го е обичала.

Жан-Феликс се изсмя задавено и ме погледна така, сякаш съм луд.

— Какво говорите?

— Защо?

— Алисия не го обичаше. Тя мразеше баща си. Презираше го.

Стъписах се.

— Алисия ли ви го каза?

— Да, разбира се. Мразеше го още от малка — откакто почина майка й.

— Но… тогава защо се е опитала да се самоубие след смъртта му? Щом не е било скръб, какво е било?

Той повдигна рамене.

— Може би вина? Кой знае?

Помислих си, че има нещо, което Жан-Феликс не ми казва. Нещо не се връзва. Нещо не е наред.

Телефонът му иззвъня.

— Извинете ме за момент — каза той и се извърна, за да отговори на обаждането. От другия край на линията се чу женски глас. Двамата поговориха малко, уреждайки си среща. — Пак ще ти се обадя, скъпа — каза Жан-Феликс и затвори, а после се обърна към мен. — Съжалявам.

— Няма проблем. Гаджето ви ли беше?

— Само приятелка… Имам много приятели.

Сигурен съм, че имаш, помислих си. Не знам защо почувствах неприязън към него. Докато ме изпращаше, зададох един последен въпрос.

— Само още нещо, Алисия споменавала ли е за някакъв лекар?

— Лекар?

— Явно я е прегледал лекар горе-долу по време на опита й за самоубийство. Опитвам се да го намеря.

— Хмм. — Жан-Феликс се намръщи. — Възможно е… Да, имаше някой…

— Спомняте ли си името му?

Той се замисли няколко секунди и след това поклати глава.

— Съжалявам, не мога да си го спомня, честно.

— Ако се сетите, ще ми се обадите ли?

— Разбира се. Но се съмнявам. — Жан-Феликс ме погледна и се поколеба. — Искате ли да ви дам един съвет?

— С удоволствие.

— Ако искате да накарате Алисия да говори… дайте й бои и четки. Позволете й да рисува. Това е единственият начин, по който тя ще говори. Чрез изкуството си.

— Интересна идея… Много ми помогнахте. Благодаря ви, господин Мартин.

— Наричай ме Жан-Феликс. И когато видиш Алисия кажи й, че я обичам.

Той се усмихна и аз почувствах леко отвращение. В него имаше нещо, което трудно понасям. Ясно е, че Жан-Феликс наистина е бил близък с Алисия. Те се познаваха отдавна и той очевидно я е харесвал. Влюбен ли беше в нея? Не съм сигурен.

Замислих се за изражението на лицето му, докато гледаше „Алкестида“. Да, в очите му имаше обич — но обич към картината, не непременно към художничката. Жан-Феликс обожаваше изкуството. Иначе щеше да посети Алисия в „Дъбравата“, нямаше да се отделя от нея. Знам го със сигурност. Един мъж не изоставя току-така една жена.

Не и ако я обича.