Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (33)

22.

Дневникът на Алисия Беренсън

2 август

Днес е още по-горещо. В Лондон явно е по-горещо, отколкото в Атина, но в Атина поне има плаж.

Днес ми се обади Пол, от Кеймбридж. Изненадах се, когато чух гласа му. Не сме разговаряли месеци. Първата ми мисъл беше, че леля Лидия е умряла. Не се срамувам да кажа, че почувствах облекчение.

Но Пол не се обаждаше за това. Всъщност все още не съм сигурна защо ми се обади. Беше много уклончив. Чаках го да заговори по същество, но той не го направи. Все питаше дали аз съм добре, дали Гейбриъл е добре и измънка нещо от сорта, че Лидия е същата както винаги.

— Ще ти дойда на гости — казах. — Не съм идвала от цяла вечност, но ще дойда.

Истината е, че изпитвам смесени чувства към родния си дом и да бъда там с Лидия и Пол. Затова избягвам да се връщам и накрая се чувствам виновна, но не мога да спечеля и в двата случая.

— Ще бъде хубаво да поговорим, Пол — добавих. — Скоро ще дойда да те видя. Сега ще излизам, затова…

И после Пол каза нещо толкова тихо, че не го чух.

— Моля? Би ли повторил?

— Казах, че съм загазил, Алисия. Нуждая се от помощта ти.

— Какво се е случило?

— Не мога да говоря за това по телефона, трябва да се срещнем.

— Аз… не съм сигурна дали ще мога да тръгна за Кеймбридж веднага.

— Аз ще дойда при теб, днес следобед. Става ли?

В гласа му имаше нещо, което ме накара да се съглася, без да мисля. Пол изглеждаше отчаян.

— Добре. Сигурен ли си, че не можеш да ми кажеш сега?

— Ще се видим по-късно — Пол затвори телефона.

Продължих да си мисля за обаждането му през цялата сутрин. Какво можеше да е толкова сериозно, че Пол да се обърне точно към мен измежду всички? Нещо за Лидия? Или може би къщата? Няма логика.

След обяда не свърших никаква работа. Обвинявах жегата, но всъщност мислите ми витаеха другаде. Обикалях из кухнята и поглеждах през прозорците, докато накрая видях Пол на улицата. Той ми помаха.

— Алисия, здравей.

Първото, което ме порази, бе, че Пол изглежда ужасно. Беше отслабнал много, скулите и челюстта се очертаваха болезнено, слепоочията му бяха хлътнали. Приличаше на скелет, бе изтощен. Уплашен.

Седнахме в кухнята, преносимият вентилатор работеше. Предложих на Пол бира, но той каза, че предпочита нещо по-силно и това ме изненада, не си спомням да пиеше много. Налях му уиски — малко — и той го изгълта на един дъх, мислеше си, че не го гледам.

Отначало не говореше. Седяхме и мълчахме. И след това Пол повтори онова, което каза по телефона. Същите думи.

— Загазил съм!

Попитах го какво има предвид. Дали не е заради къщата.

Той ме погледна недоумяващо.

— Не, не е къщата.

— Тогава какво?

— Аз — отговори Пол, поколеба се за момент и после изплю камъчето. — Играя хазарт. И се боя, че губя много…

Оказа се, че той играе хазарт от години. Започнал с намерението да се махне от къщата — да отиде някъде, да прави нещо, да се позабавлява. Не можех да го виня, в живота с Лидия имаше малко развлечения. Пол обаче започнал да губи все повече и положението станало неконтролируемо. Бръкнал и в спестовната сметка, а там нямало много.

— Колко ти трябват? — попитах.

— Двайсет бона.

Не повярвах на ушите си.

— Загубил си двайсет хиляди?

— Не наведнъж. Взех назаем от едни хора. И сега те искат да им върна парите.

— Какви хора?

— Ако не им ги върна, ще си имам неприятности.

— Каза ли на майка си?

Знаех отговора на този въпрос… Пол може и да е неудачник, но не е глупав.

— Не, разбира се, мама ще ме убие. Нуждая се от помощта ти, Алисия. Затова съм дошъл.

— Нямам толкова много пари, Пол.

— Ще ти ги върна. Не ми трябват всичките наведнъж. Само една част.

Не казах нищо. Той продължи да ме моли да му дам някакви пари, колкото и да са. „Онези хора“ искали нещичко още тази вечер. Пол не смееше да се върне с празни ръце.

Не знаех какво да направя. Исках да му помогна, но подозирах, че начинът не е просто да му дам пари. Освен това знаех, че проблемите му няма дълго да останат в тайна от леля Лидия. Не знам аз какво бих направила, ако бях на мястото на Пол. Разправията с Лидия вероятно е по-страшна от лихварите кожодери.

— Ще ти напиша чек — отговорих му накрая.

Пол прочувствено благодари и продължи да мънка: „Благодаря ти, благодаря ти.“ Написах му чек за две хиляди лири, платими на приносителя. Знам, че той не искаше това, но цялата история беше непозната територия за мен. Пък и не вярвах на всичко, което Пол каза. Нещо в думите му звучеше фалшиво.

— Може би ще ти дам повече, след като говоря с Гейбриъл… — казах. — Но е по-добре да измислим друг начин, за да оправим работата. Братът на Гейбриъл е адвокат и вероятно ще може…

Пол подскочи и ужасено поклати глава.

— Не, не, не! Не казвай на Гейбриъл. Не го замесвай! Моля те! Аз ще измисля как да се оправя. Ще реша проблема.

— Ами Лидия? Мисля, че трябва да й…

Пол трескаво разтърси глава и взе чека. Изглеждаше разочарован от сумата, но не каза нищо. След малко си тръгна.

Имах чувството, че съм му изменила. Винаги съм имала това чувство с Пол, още докато бяхме малки. Никога не успявах да отговоря на очакванията му за мен — да бъда майчинска фигура за него. Той би трябвало да ме познава по-добре, аз не съм майчински тип жена.

Казах на Гейбриъл, когато той се върна, и разбира се, той веднага ми се ядоса. Гейбриъл каза, че не е трябвало да давам пари на Пол изобщо; че не му дължа нищо и че не съм отговорна за него.

Знам, че Гейбриъл е прав, но истината е, че пак се чувствам виновна. Аз избягах от онази къща и от Лидия, а Пол остана. Той все още е затворен в капан там. Все още е осемгодишен. Искам да му помогна.

Но не знам как.

 

 

6 август

Цял ден рисувах и експериментирах с фона на картината с Исус. Правех скици по снимките ни от Мексико — червеникава, напукана земя и тъмни, бодливи храсти — и си мислех как да уловя онази горещина и необхватна суша, — когато чух Жан-Феликс да ме вика.

За секунда помислих да не му отговарям, да се престоря, че не съм тук. След това обаче чух изтракването на портата и беше късно. Подадох глава навън и го видях да върви през градината. Жан-Феликс ми помаха.

— Хей, кукло — каза той, — безпокоя ли те? Работиш ли?

— Да.

— Добре, добре, продължавай в същия дух. До изложбата остават само шест седмици. Ужасно си изостанала. — Жан-Феликс се засмя с онзи негов дразнещ смях. Изражението ми сигурно ме издаде, защото той побърза да добави: — Шегувам се. Не съм дошъл да те проверявам.

Не казах нищо. Върнах се в ателието и Жан-Феликс ме последва. Придърпа стол пред вентилатора. Запали цигара и димът се завъртя като вихрушка около него. Застанах пред триножника и взех четката. Жан-Феликс говореше, а аз работех. Оплака се от жегата и каза, че Лондон не е проектиран да се справя с такова време. Сравни Лондон в неблагоприятна светлина с Париж и други големи градове. След известно време престанах да го слушам. Той продължи да се оплаква, да се оправдава, да се самосъжалява и да ме отегчава до смърт. Никога не ме пита нищо. Не проявява интерес към мен. Дори след толкова много години аз съм само средство за постигане на неговата цел — публика за „Шоуто на Жан-Феликс“.

Може би не съм любезна към него, той е стар приятел и винаги ме е подкрепял. Жан-Феликс е самотен, това е всичко. Аз също съм самотна. Предпочитам да съм самотна, отколкото да бъда с неподходящ човек. Затова нямах сериозни връзки преди Гейбриъл. Чаках Гейбриъл, някой толкова истински, солиден и искрен, колкото другите бяха фалшиви. Жан-Феликс винаги е ревнувал заради връзката ни. Опитваше се да го скрие — и все още го прави, — но е очевидно, че мрази Гейбриъл. Все роптае против него, намеква, че Гейбриъл не е талантлив като мен и че е суетен и егоцентричен. Мисля, че Жан-Феликс вярва как един ден ще ме спечели на своя страна и че аз ще падна в краката му. Но не съзнава, че с всяка злонамерена забележка и язвителен коментар ме тласка все по-силно в обятията на Гейбриъл.

Жан-Феликс винаги намеква за нашето дълго, дълго приятелство. С това ме държи — жизнерадостта и ентусиазма на онези ранни години, когато бяхме само „ние срещу целия свят“. Но дали съзнава, че се е вкопчил в период от моя живот, когато не бях щастлива? И привързаността ми към Жан-Феликс е пак заради онова време. Ние сме като женени мъж и жена, които вече не се обичат. Днес осъзнах колко много не мога да го понасям.

— Работя — казах му. — Трябва да продължа, затова ако нямаш нищо против…

Той направи гримаса.

— Искаш да си тръгна? Гледам те как рисуваш още откакто за пръв път взе четка в ръката си. Ако съм те разсейвал през всичките тези години, трябваше да ми го кажеш по-рано.

— Сега ти го казвам.

Лицето ми се сгорещи и се ядосвах. Не можех да сдържам гнева си. Опитах се да рисувам, но ръката ми трепереше. Чувствах, че Жан-Феликс ме наблюдава и сякаш чувах как работи мозъкът му — тиктака, бръмчи и се върти.

— Разстроих те, Алисия. Защо? — попита той.

— Току-що ти казах. Не може да се появяваш ей така, неочаквано. Първо трябва да ми напишеш съобщение, или да ми се обадиш.

Настъпи мълчание. Жан-Феликс не прие добре думите ми. Предполагам, че и нямаше друг начин да ги приеме. Не възнамерявах да му го кажа така направо, смятах да му го съобщя по-деликатно. Но някак не съумях да се въздържа. И странното е, че исках да го нараня. Исках да бъда груба.

— Жан-Феликс, чуй ме.

— Слушам.

— Няма лесен начин да ти го кажа. Но след изложбата е време за промяна.

— Каква промяна?

— Смяна на галерията. За мен.

Той ме погледна втрещен. Помислих си, че прилича на малко момче, което всеки момент ще избухне в сълзи. Не изпитвах нищо друго, освен раздразнение.

— Време е за ново начало — продължих. — И за двама ни.

— Разбирам. — Жан-Феликс пак запали цигара. — Предполагам, че идеята е на Гейбриъл.

— Гейбриъл няма нищо общо с това.

— Той ме мрази и в червата.

— Не ставай глупав.

— Гейбриъл отрови съзнанието ти… срещу мен. Видях го как се случва. Прави го от години.

— Не е вярно.

— Има ли друго обяснение? Каква друга причина има да ми забиеш нож в гърба?

— Не бъди толкова драматичен. Става дума само за галерията, не за теб и мен. Пак може да сме приятели и да се виждаме.

— Ако първо ти изпратя съобщение, или ти се обадя? — Той се изсмя и започна да говори бързо, сякаш се опитваше да каже всичко, преди да го спра. — Еха! Еха! Еха! През цялото това време аз наистина вярвах в нещо — в теб и мен, — а сега ти си решила, че не е било нищо. Ей така, изведнъж. Никой друг не държи на теб както аз. Никой друг!

— Жан-Феликс, моля те…

— Не мога да повярвам, че го реши така лековато!

— Изчаках известно време, за да ти кажа.

Очевидно не биваше да го казвам. Жан-Феликс се стъписа.

— Как така си чакала известно време? Колко?

— Не знам.

— И си се преструвала пред мен? Така ли? Боже, Алисия! Не слагай край по този начин, не ме изхвърляй!

— Не те изхвърлям. Недей да драматизираш. Ще си останем приятели завинаги.

— Нека забавим малко нещата. Знаеш ли защо дойдох? Да те поканя на театър в петък. — Той извади два билета от вътрешния джоб на сакото си и ми ги показа. Бяха за някаква трагедия от Еврипид в Националния театър. — Искам да дойдеш с мен. Това е по-цивилизован начин да се сбогуваме, не мислиш ли? Заради доброто старо време. Не ми отказвай!

Поколебах се. Това беше последното, което исках да направя. Не исках обаче да го разстройвам още повече. В онзи момент мисля, че бих се съгласила на всичко само за да го разкарам от тук. Затова казах „да“.

 

 

22:30 ч.

Гейбриъл се прибра, у дома и аз му разказах какво се случи с Жан-Феликс. Той отвърна, че никога не е разбирал приятелството ни, че Жан-Феликс е противен и че не му харесва начина, по който ме гледа.

— Как ме гледа?

— Сякаш те притежава. Мисля, че трябва да напуснеш галерията веднага — преди изложбата.

— Не мога да го направя, Гейбриъл. Късно е. Не искам Жан-Феликс да ме намрази. Не знаеш колко отмъстителен може да бъде.

— Говориш така, сякаш се страхуваш от него, Алисия.

— Не се страхувам. По-лесно е да се отдръпна постепенно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Той е влюбен в теб. Знаеш го, нали?

Не оспорих. Но Гейбриъл греши, Жан-Феликс не е влюбен в мен. Той е по-привързан към картините ми, отколкото към мен. И това е още една причина да се махна от него. Изобщо не му пука за мен. Но Гейбриъл е прав за едно.

Наистина се страхувам от Жан-Феликс.