Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (14)

3.

След обяда обиколих коридорите, търсейки изход. Възнамерявах незабелязано да се измъкна навън и да изпуша една цигара, но Индира ме откри до аварийното стълбище и предположи, че съм се изгубил.

— Не се тревожи, Тео — Индира ме хвана за ръката. — Отне ми няколко месеца, докато се ориентирам тук. Това е като лабиринт без изход. Все още се губя понякога, а съм тук от десет години. — Засмя се и преди да успея да възразя и ме поведе нагоре по стълбите за чаша чай в „Аквариума“. — Ще сложа чайника. Адски противно време, нали? Иска ми се само да вали сняг и това да е всичко… Снегът е много мощен символ за въображението, не мислиш ли? Изчиства всичко. Забелязал ли си, че пациентите непрекъснато говорят за снега? Търсят го, привлича ги. Това е интересно. — И после, за моя изненада, Индира бръкна в чантата си, извади дебело парче кекс, увито в тънко прозрачно фолио, и го набута в ръката ми. — Вземи, орехов кекс, снощи го направих за теб.

— О, благодаря, аз…

— Знам, че е нестандартно… но винаги получавам подобри резултати с трудни пациенти, ако им дам парче кекс на сеансите.

Засмях се.

— Сигурен съм, аз труден пациент ли съм?

Индира също се засмя.

— Не, въпреки че кексът действа добре и на трудни членове на персонала, но ти не си нито едното от двете. Малко захар подобрява настроението. По-рано правех кекс за столовата, на Стефани вдигна голяма врява покрай всичките онези тъпотии за безопасност за здравето и внасяне на храна отвън, все едно внасям незаконно досие. Но аз тайно нося по малко, това е бунтът ми срещу диктатурата. Опитай го, Тео.

Това не беше въпрос, а заповед. Отхапах един залък. Кексът беше хубав, мек, с много орехи, сладък. Устата ми беше пълна, затова я закрих с ръка, докато говоря.

— Мисля, че кексът определено ще подобри настроението на пациентите ти.

Индира се засмя, изглеждаше доволна. Сега осъзнах защо я харесвам — тя излъчваше майчинско спокойствие. Напомни ми за моята терапевтка Рут, трудно мога да си я представя ядосана или разстроена.

Огледах стаята, докато Индира прави чай. Стаята на медицинските сестри винаги е центърът на психиатричното отделение, неговото сърце. Служителите непрекъснато влизат и излизат и това е централата, откъдето се управлява отделението всеки ден; мястото, където се взимат всички практически решения. Прякорът й беше „Аквариумът“, тъй като стените са от бронирано стъкло, за да може персоналът да държи под око пациентките в стаята за отдих… поне на теория. На практика пациентките се щураха неспокойно отвън, надничаха и ни наблюдаваха и така не те, а ние бяхме под постоянно наблюдение. Пространството беше малко, нямаше достатъчно столове и обикновено бяха заети от психиатрични сестри, които печатат записки. Затова човек заставаше в средата на стаята или непохватно се подпираше на някое бюро с чувството, че мястото е претъпкано, независимо колко хора има.

— Заповядай, миличък — Индира ми даде голяма чаша чай.

— Благодаря.

В стаята влезе Кристиан и ми кимна. Миришеше силно на ментовата дъвка, която постоянно дъвче. Спомням си, че той пуши много още от „Бродмур“. Това беше и едно от малкото общи неща между нас. След това Кристиан напусна, ожени се и му се роди дъщеря. Чудех се какъв ли баща е. Не ми се виждаше особено състрадателен. Кристиан ми се усмихна студено.

— Странно е, че те виждам отново, Тео.

— Светът е малък.

— От гледна точка на психичното здраве, да.

Кристиан го каза така, сякаш намеква, че има други, по-големи светове, в които може да бъде намерен. Помъчих се да си представя какви ли може да са те. Честно казано, представях си го само в спортна зала или в атака на игрището за ръгби.

Кристиан се втренчи в мен за няколко секунди. Бях забравил за навика му да млъква, често задълго, и да те кара да чакаш, докато мисли какво да отговори. Това ме дразни много и сега, толкова, колкото и в „Бродмур“.

— Присъединяваш се към екипа в доста неприятен момент, Тео. Над „Дъбравата“ е надвиснал дамоклевият меч.

— Толкова ли е лошо положението?

— Въпрос на време, фонда ще ни затвори рано или късно. Затова въпросът е какво правиш ти тук?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, плъховете напускат потъващия кораб, не се качват на борда.

Неприкритата му агресивност ме стресна, реших да не се хващам на въдицата му.

— Възможно е, но аз не съм плъх.

Преди Кристиан да успее да отговори, силно думкане ни накара да подскочим. Елиф удряше с юмруци по стъклото, притиснала лице до него. Носът й бе сплескан и чертите й изкривени. Приличаше на чудовище.

— Няма да взимам повече тези лайна! Мразя шибаните хапчета, човече…

Кристиан отвори малко прозорче и заговори през него.

— Моментът не е подходящ да обсъждаме това, Елиф.

— Казвам ти, няма да ги взимам повече, повръща ми се от тях, мамка му…

— Няма да водя този разговор сега, уреди си час да говориш с мен. Отстъпи назад, моля.

Елиф се намръщи и се замисли за миг, а после се обърна и тежко се отдалечи. Там, където носът й опираше стъклото, остана кръгче пара.

— Тежък характер.

Кристиан изсумтя:

— Трудна е.

Индира кимна:

— Горката Елиф.

— Защо е тук? — попитах аз.

— За двойно убийство — отговори ми Кристиан. — Убила майка си и сестра си. Задушила ги, докато спят.

Надзърнах през стъклото. Елиф се присъедини към другите пациентки, наведе се над тях, после едната бутна пари в ръката й и тя ги пъхна в джоба.

Забелязах Алисия на отсрещната страна в стаята. Седеше сама до прозореца и гледаше навън. Втренчих се в нея. Кристиан проследи погледа ми.

— Между другото — каза той, — говорих с професор Диомед за Алисия. Искам да видя как ще й се отрази по-ниска доза рисперидон. Намалих я на пет милиграма.

— Разбирам.

— Помислих си, че ще искаш да знаеш, тъй като чух, че си имал сеанс с нея.

— Да.

— Ще трябва да я наблюдаваме внимателно, за да видим как реагира на промяната. И между другото, следващия път, когато имаш проблем с това как лекувам моите пациенти, ела направо при мен, не се промъквай при Диомед зад гърба ми. — Кристиан ме изгледа гневно.

Усмихнах се.

— Не се промъквам, нямам проблем да говоря направо с теб, Кристиан.

Последва неловко мълчание. Кристиан кимна сякаш на себе си, все едно че взема някакво решение.

— Съзнаваш ли, че Алисия страда от гранично личностно разстройство? Тя не реагира на терапия. Губиш си времето.

— Откъде знаеш, че страда от гранично личностно разстройство, когато не говори?

— Не иска да говори.

— Мислиш, че симулира?

— Да, точно така мисля.

— И ако симулира, тогава как може да страда от гранично личностно разстройство?

Кристиан явно се ядоса. Преди да успее да ми отговори, се намеси Индира:

— С цялото ми уважение, не мисля, че общи термини като „гранично личностно разстройство“ помагат особено много. Те не ни казват абсолютно нищо полезно. — Тя погледна Кристиан. — С Кристиан често не сме на едно мнение по този въпрос.

— А ти какво мислиш за Алисия?

Индира се замисли за миг.

— Изпитвам майчински чувства към нея, Тео. Това е контратрансфер — аз пренасям върху Алисия чувствата си. Тя предизвиква такива чувства у мен. Усещам, че Алисия се нуждае от някой, който да се грижи за нея. — Индира ми се усмихна. — И сега тя има някого. Има теб, Тео.

Кристиан се изсмя дразнещо.

— Прости ми невежеството, но как Алисия може да има полза от терапия, щом не говори?

— Не е задължително да говори. Терапията не е само говорене — отвърна Индира. — В терапията става дума да се осигури безопасно пространство — самостоятелна околна среда. Знаеш, че по-голямата част от общуването е невербална.

Кристиан ме погледна и завъртя очи.

— Желая ти късмет, друже. Ще имаш нужда от него.