Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (41)

30.

Къщата на Барби, и още няколко, бяха на улицата срещу Хампстед Хийт. Гледаше към едно от езерата, беше голяма и като се има предвид местоположението, цената й вероятно бе фантастична.

Барби живеела в Хампстед от няколко години, преди Гейбриъл и Алисия да се нанесат в съседната къща. Бившият й съпруг бил инвестиционен банкер и непрекъснато пътувал между Лондон и Ню Йорк, докато накрая се развели. Намерил си по-младо, русокосо копие на съпругата си, а Барби получила къщата.

— Затова всеки остана доволен — засмя се тя. — Особено аз.

Къщата й беше боядисана в светлосиньо и изпъкваше сред другите, които бяха бели. Градината отпред беше аранжирана с малки дръвчета и растения в саксии.

Барби ме посрещна на вратата.

— Здравей, скъпи. Радвам се, че си точен, това е добър знак. Насам.

Последвах я по коридора към дневната. Къщата миришеше на оранжерия. Накъдето и да погледнеш, растения и цветя: рози, лилии, орхидеи. Стените бяха отрупани с картини, огледала и снимки в рамки. Статуетки, вази и други предмети се бореха за място върху масички и шкафчета. Всичките бяха скъпи вещи, но наблъскани заедно, приличаха на боклук. Възприето като символ на мисловната нагласа на Барби, това говореше за неподреден душевен свят, меко казано. Накара ме да се замисля за хаос, претрупване с вещи и алчност — ненаситен глад. Зачудих се какво ли е било детството й.

Отместих настрана две възглавници с пискюли, за да направя място, и седнах на големия неудобен диван. Барби отвори шкаф с напитки и извади две чаши.

— Какво искаш да пиеш? Струва ми се, че харесваш уиски. Бившият ми съпруг пиеше по един галон уиски на ден. Казваше, че се нуждае от него, за да може да ме търпи. — Тя се засмя. — Аз съм познавач на виното, ходих на курс в региона на Бордо, във Франция. Имам отличен нюх.

Барби млъкна, за да си поеме дъх и аз се възползвах от възможността да кажа нещо, докато все още имах шанс.

— Не обичам уиски, не си падам по пиенето… Само по някоя бира от време на време.

— О! — Барби изглеждаше притеснена. — Нямам бира.

— Всичко е наред. Не се нуждая от питие…

— Е, аз пък се нуждая, скъпи. Днес е един от онези дни.

Тя си наля голяма чаша червено вино и се сви на фотьойла, настани се удобно, сякаш за приятен разговор.

— Цялата съм твоя — каза Барби със закачлива усмивка. — Какво искаш да знаеш?

— Имам няколко въпроса, ако не възразяваш.

— Ами, питай.

— Алисия споменавала ли е, че я е преглеждал лекар?

— Лекар? — Тя изглеждаше изненадана от въпроса. — Имаш предвид психиатър?

— Не, имам предвид лекар по медицина.

— О, ами, не знам… — Гласът й заглъхна и Барби се поколеба. — Всъщност сега, като го спомена, да, имаше някой, при който тя ходеше…

— Знаеш ли името му?

— Не… но си спомням, че й казах за моя лекар, доктор Мънкс, който е невероятен. Само те поглежда и веднага разбира какво не е наред и ти казва точно какво да ядеш. Изумително е… — Последва дълго и сложно обяснение на изискванията за хранене на лекаря на Барби и настоявания да го посетя скоро. Започвах да губя търпение. С доста усилия върнах Барби към основната тема.

— Видяла си Алисия в деня на убийството, така ли?

— Да, само няколко часа, преди да се случи. — Тя млъкна, за да глътне жадно още вино. — Отидох да я видя. Често се отбивах при нея за кафе. Е, Алисия пиеше кафе, а аз обикновено взимах бутилка с нещо… Разговаряхме часове. Бяхме много близки.

Непрекъснато го повтаряш, помислих си. Но вече бях поставил диагноза на Барби като изключително нарцистична и се съмнявах, че е способна да има връзка с други хора, освен като функция на потребностите й. Предположих, че Алисия не е говорила много по време на посещенията й.

— Как би описала душевното й състояние в онзи следобед?

Барби повдигна рамене.

— Алисия изглеждаше добре. Имаше лошо главоболие, това е всичко.

— Не беше ли нервна?

— Защо да е нервна?

— Ами, предвид обстоятелствата…

Тя ме погледна учудено.

— Нима смяташ, че тя е виновна? — Барби се засмя. — О, скъпи, мислех те за по-умен.

— Опасявам се, че не…

— Алисия изобщо не е достатъчно корава, за да убие някого. Тя не е убийца! Казвам ти го. Алисия е невинна. Сигурна съм сто процента!

— Любопитен съм защо си толкова сигурна, като се имат предвид доказателствата…

— Не ми пука за това. Аз имам мое доказателство.

— Така ли?

— О, да. Но първо… трябва да знам дали мога да ти имам доверие. — Очите й жадно се взряха в моите. Посрещнах спокойно погледа й. И после тя изплю камъчето, ей така, направо: — Имаше един мъж.

— Мъж?

— Да. Наблюдаваше!

Изненадах се и веднага застанах нащрек.

— Какво имаш предвид?

— Точно това, което казах. Наблюдаваше! Казах го на полицаите, но те не проявиха интерес. Бяха взели решение в момента, в който завариха Алисия с трупа на Гейбриъл и пушката. Не искаха да чуят никаква друга история.

— Каква история по-точно, Барби?

— Ще ти я разкажа. И ще разбереш защо исках да дойдеш тук тази вечер. Струва си да я чуеш.

Добре, говори, помислих си, но не казах нищо и й се усмихнах окуражително.

Барби пак си напълни чашата.

— Това започна две седмици преди убийството. Отидох при Алисия, пийнахме и забелязах, че тя е по-мълчалива от обикновено. Попитах я дали е добре и Алисия се разрида. Не съм я виждала такава. Направо си изплака очите. Обикновено беше много сдържана… Но в онзи ден даде воля на чувствата си. Беше много разстроена, скъпи.

— Какво ти каза?

— Попита ме дали съм забелязвала някой да се навърта в квартала. Видяла на улицата някакъв мъж, който я наблюдавал. — Барби се поколеба. — Ще ти покажа какво съобщение ми изпрати.

Пръстите й с маникюр се протегнаха към телефона и тя потърси сред снимките в него, а после го завря в лицето ми.

Вгледах се в изображението и едва след няколко секунди разбрах какво всъщност виждам. Неясна, размазана снимка на дърво.

— Какво е това?

— На какво ти прилича?

— Дърво?

— Зад дървото.

Зад дървото имаше сиво петно — можеше да е всичко — от стълб на лампа до голямо куче.

— Това е човек — каза Барби. — Очертанията му се виждат ясно.

Не бях убеден, но не спорих. Не исках Барби да се разсейва.

— Продължавай — казах.

— Това е всичко.

— Но какво се случи?

Тя повдигна рамене.

— Нищо. Настоях Алисия да каже на ченгетата и тогава разбрах, че не е казала дори на съпруга си.

— Не е казала на Гейбриъл? Защо?

— Не знам. Имах чувството, че той не проявява голямо разбиране. Убеждавах Алисия да съобщи на полицията. Искам да кажа, ами аз? Ами моята безопасност? Навън дебне някой, а аз живея сама… Искам да се чувствам в безопасност, когато си лягам вечер…

— Алисия послуша ли съвета ти?

Барби поклати глава.

— Не. След няколко дни ми каза, че е говорила със съпруга си и е решила, че си въобразява. Каза ми да забравя за това и ме помоли да не споменавам на Гейбриъл, ако го видя. Не знам, за мен в цялата история има нещо гнило. И освен това Алисия ме помоли да изтрия снимката. Не го направих и я показах на ченгетата, когато я арестуваха. Те обаче не проявиха интерес. Но аз съм сигурна, че имаше нещо повече. Да ти кажа ли… — Тя понижи тон до драматичен шепот: — Алисия се страхуваше!

Барби направи театрална пауза и допи виното си, а след това взе бутилката.

— Сигурен ли си, че не искаш питие?

Отново отказах, благодарих й, извиних се и си тръгнах. Нямаше смисъл да оставам по-дълго. Барби нямаше какво повече да ми каже. Имах предостатъчно за размисъл.

Беше тъмно, когато излязох от дома й. Спрях за момент пред съседната къща — бившият дом на Алисия. Къщата беше продадена скоро след съдебния процес и сега в нея живееха двойка японци. Според Барби били изключително недружелюбни. Тя направила няколко опита да се сближи с тях, но те я отблъснали. Запитах се как бих се почувствал, ако Барби ми е съседка и постоянно идва да ми досажда. Зачудих се какво ли мисли за нея Алисия.

Запалих цигара и се върнах към онова, което току-що бях чул. Алисия казала на Барби, че някой я наблюдава! Полицаите бяха предположили, че Барби търси внимание и си измисля, и затова бяха пренебрегнали историята й. Не бях изненадан. Трудно е да възприемеш Барби Хелман насериозно.

Това означава, че Алисия се е страхувала да се обърне за помощ към Барби — и към Гейбриъл. А после? Дали Алисия го е споделила с някой друг?

Трябва да знам!

Изведнъж се видях като дете. Малко момче, което всеки момент ще се пръсне от тревожност.

Сдържам всичките си ужаси и цялата си болка. Крача безкрайно, неспокоен и уплашен; сам със страховете си от лудия ми баща. Няма на кого да кажа. Никой не би ме изслушал.

Алисия сигурно е била отчаяна като мен, иначе как можеше да се довери на Барби.

Потреперих. И в същия момент почувствах, че някой ме гледа.

Обърнах се, но нямаше никой. Бях сам. Улицата беше безлюдна, тъмна и тиха.