Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (51)

5.

Кати взе да става небрежна. Предполагам, че това бе неизбежно. Дълго време се беше измъквала безнаказано за изневярата си и започна да става мързелива и нехайна.

Върнах се у дома. Тя се готвеше да излиза.

— Отивам на разходка — каза Кати и си обу маратонките. — Няма да се бавя.

— Малко раздвижване ще се отрази добре и на мен. Искаш ли компания?

— Не. Трябва си да упражнявам репликите.

— Мога да те изпитвам, ако искаш.

— Не. — Тя поклати глава. — По-лесно е, когато съм сама. Рецитирам монолозите — онези, които не мога да науча; онези от второто действие. Разхождам се в парка и ги декламирам на глас. Трябва да видиш как ме гледат хората.

Трябваше да призная таланта й. Кати изрече всичко това абсолютно искрено, като ме гледаше в очите. Тя беше забележителна актриса.

Моето актьорско майсторство също се подобряваше.

— Приятна разходка — пожелах й сърдечно и открито. Тръгнах след нея, когато Кати излезе от апартамента.

Вървях предпазливо и на разстояние, но тя не се обърна нито веднъж. Както казах, ставаше немарлива.

Кати вървя пет минути към входа на парка. Когато приближи, от сенките изскочи някакъв мъж. Беше с гръб към мен и не видях лицето му. Имаше тъмна коса и атлетично телосложение, и беше по-висок от мен. Кати отиде при него и той я притегли към себе си. Започнаха да се целуват. Кати поглъщаше жадно целувките му и се отдаваше. Беше странно — меко казано — да гледам да я прегръща друг мъж. Ръцете му потърсиха гърдите й и ги погалиха през дрехите й.

Знаех, че трябва да се скрия. Бях на видимо място. Ако Кати се обърне, със сигурност щеше да ме види. Но не можех да помръдна. Бях парализиран. Втренчен в Медуза. Превърнат в камък.

Те най-после престанаха да се целуват, и влязоха в парка, хванати за ръце. Последвах ги. Беше дезориентиращо — в гръб и от разстояние мъжът приличаше на мен и за няколко секунди имах объркващо извънтелесно преживяване, убеден, че виждам себе си да вървя в парка с Кати.

Тя поведе мъжа към гориста местност с гъсто засадени дървета. Двамата се шмугнаха в горичката.

Стомахът ми се присви от гадно чувство на страх. Дишах все по-трудно, бавно и тежко. Всяка част на тялото ми казваше да се махна от тук, да хукна, да избягам. Аз обаче не го направих. Последвах ги в шубраците. Помъчих се да не вдигам шум, но под краката ми пращяха клони и ме драскаха вейки. Дърветата растяха толкова близо едно до друго, че виждах едва на няколко крачки пред себе си.

Спрях и се ослушах. Чух шумолене в храстите, но можеше и да е вятърът. След това чух и приглушен гърлен звук, който безпогрешно познах.

Кати стенеше от страст.

Опитах да се приближа, но клоните ме спряха и ме задържаха като муха в паяжина. Стоях там в здрача и вдъхвах мириса на дървесна кора и на пръст. Слушах стенанията на Кати, докато мъжът я чукаше. Той сумтеше като животно.

Изгарях от омраза. Този човек се беше появил изневиделица и бе нахлул в живота ми. Той беше откраднал, прелъстил и покварил единственото нещо на света, което беше ценно за мен. Това беше чудовищно. Свръхестествено. Може би той изобщо не е човешко същество, а инструмент на някакво зло божество, което е решило да ме накаже. Господ ли ме наказва? Но защо? Каква е вината ми, освен че се бях влюбил? Дали защото обичах прекалено силно и отчаяно?

Обичаше ли Кати този мъж? Съмнявах се. Той само я използваше, използваше тялото й. Няма начин да я обича, както я обичах аз. Аз бих умрял за Кати.

Бих убил за нея.

Замислих се за баща си. Той щеше да знае какво да направи в тази ситуация. Баща ми би убил любовника на Кати. Бъди мъж, крещеше гласът му. Бъди неумолим. Това ли трябва да направя? Да убия този човек? Да се отърва от него. Това беше изход от тази каша — начин да разваля магията и да освободя Кати и себе си. След като тя го прежали, всичко щеше да е наред. Той щеше да остане само спомен, който се забравя лесно, и ние щяхме да продължим по-нататък, както преди. Можех да го направя сега, тук, в парка. Щях да го завлека в езерото и да бутна главата му под водата. Или можех да го проследя до дома му с метрото, да застана зад него на перона и със силен рязък удар да го блъсна под идващото влакче. Или пък да се промъкна незабелязано зад него в някоя безлюдна уличка, стискайки тухла, и да му разбия главата. Защо не?

Стенанията на Кати изведнъж се засилиха и аз познах стоновете, които тя издава, когато наближеше оргазъм. След това настъпи тишина… прекъсната от сподавения кикот, който също отлично познавам. Чух прекършване на вейки, когато излизаха от горичката.

Изчаках няколко минути, а след това счупих клонките около мен и си проправих път между дърветата, но си охлузих и изподрах ръцете.

Когато излязох от шубраците, очите ми бяха ослепели от сълзи. Избърсах ги с разкървавения си юмрук.

Хукнах, без да отивам никъде. Щурах се като луд по улиците.