Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (11)

10.

Имах среща с Кати в кафенето на „Националния театър“, на Южния бряг на Темза, където артистите често се събираха след репетиция. Кати седеше в дъното на кафенето с две други актриси, вглъбени в разговор. Те обърнаха глави и ме загледаха, докато приближавам към тях.

— Пламтят ли ти ушите, скъпи? — попита Кати и ме целуна.

— А трябва ли?

— Разказвам на момичетата за теб.

— Трябва ли да си тръгна?

— Не ставай глупав. Дойде в идеалния момент, тъкмо стигнах до там как се запознахме.

Седнах и Кати продължи да разказва, доставяше й удоволствие да разправя тази история. От време на време ме поглеждаше и се усмихваше, сякаш да ме включи, но жестът бе формален — историята бе нейна, не моя.

— Седях в един бар, когато той се появи. Най-после, когато бях изгубила надежда, че някога ще го намеря, влезе той, мъжът на моите мечти! По-добре късно, отколкото никога! Мислех, че до двайсет и петата си година ще съм омъжена, а на трийсет ще имам две деца, малко куче и голяма ипотека… Но тогава бях вече на трийсет и три и нещата не се развиха по план. — Кати се усмихна дяволито и намигна на момичетата. — Все едно. Тогава се срещах с един австралиец, Даниъл. Но той още не искаше да се жени и да има деца и разбрах, че си губя времето. Една вечер бяхме излезли, когато се случи — бъдещият ми съпруг влезе… — Кати ме погледна, усмихна се и завъртя очи, — с гаджето си.

Тази част от историята изискваше специални умения, за да предизвика съчувствието на публиката. Истината е, че и Кати, и аз се срещахме с други, когато се запознахме. Двойната изневяра не е най-атрактивното или благоприятно начало на една връзка, особено след като бяхме представени един на друг от тогавашните си гаджета. Те се познаваха отнякъде, не си спомням подробности — Мариане някога ходила със съквартиранта на Даниъл или обратното… Не си спомням и как ни представиха, но отлично помня първия момент, когато видях Кати. Беше като електрически шок. Помня дългата й черна коса, пронизващите й зелени очи, устата й. Тя беше красива, изящна. Ангел!

В този момент от историята Кати спира, усмихва се и хваща ръката ми.

— Помниш ли, Тео, как се заговорихме? Ти каза, че учиш за психиатър, а аз отвърнах, че съм луда, затова комбинацията е божествена.

Това накара момичетата да избухнат в гръмогласен смях. Кати също се засмя и ме погледна искрено и нетърпеливо. Очите й търсеха моите.

— Не, но… скъпи… сериозно, беше любов от пръв поглед. Нали?

Това беше подадена реплика за мен. Кимнах и я целунах по бузата.

— Разбира се, истинска любов.

Думите ми получиха одобрителния поглед на приятелките й, но аз не се преструвах. Кати е права, беше любов от пръв поглед, е, поне страст. Въпреки че онази вечер бях с Мариане, не можех да откъсна очи от Кати, наблюдавах я от разстояние, докато разговаряше оживено с Даниъл. После видях как устните й оформят „Майната ти“. Кавгата изглеждаше разгорещена. Даниъл се врътна и излезе от бара.

— Много си мълчалив — каза Мариане. — Какво има?

— Нищо.

— Тогава да си тръгваме. Уморена съм.

— Още не — отговорих. Слушах я с половин ухо. — Хайде да изпием още по едно.

— Искам да си тръгна веднага.

— Тогава тръгвай.

Мариане ме стрелна обидено с поглед, грабна чантата и якето и излезе. Знаех, че на другия ден ще има скандал, но не ми пукаше. Приближих се до Кати, която стоеше до бара.

— Даниъл ще се върне ли? — попитах.

— Не — отвърна Кати. — А Мариане?

Поклатих глава.

— Не. Искаш ли още едно питие?

— Може.

Поръчахме две питиета, стояхме до бара и разговаряхме. Спомням си, че обсъждахме обучението ми по психотерапия. Кати ми разказа за периода си в театралната школа, не се задържала дълго, тъй като подписала договор с агент в края на първата си година и оттогава станала професионална актриса. Не знам защо си помислих, че тя вероятно е доста добра актриса.

— Ученето не беше за мен — каза Кати. — Исках да се махна от там и да го направя.

— Какво да направиш? Да играеш?

— Не, да живея. — Тя наклони глава настрани и ме погледна изпод черните си мигли. Смарагдовозелените й очи надничаха закачливо към мен. — Е, Тео, как имаш търпението да продължаваш да го правиш? Имам предвид да учиш?

— Може би не искам да се махна и да „живея“. Може би съм страхливец.

— Не, ако беше страхливец, щеше да се прибереш вкъщи с гаджето си — засмя се Кати. Смехът й бе изненадващо злорад. Прииска ми се да я сграбча и да я целуна. Не бях изпитвал такова завладяващо физическо желание дотогава. Исках да я придърпам към себе си и да почувствам устните й и топлината на тялото й.

— Съжалявам. Не трябваше да го казвам. Винаги казвам каквото ми хрумне. Казах ти, че съм малко луда.

Тя често заявяваше, че е луда — „Луда съм“, „Откачена съм“, „Ненормална съм“, — но аз не й вярвах. Кати се смееше твърде непринудено и твърде често, за да повярвам, че страда от онзи вид мрак, който аз бях преживял. Тя беше спонтанна и безгрижна, наслаждаваше се на живота и се забавляваше. Въпреки твърденията й, Кати изглеждаше най-малко лудият човек, когото познавам. Около нея и аз се чувствах по-нормален.

Кати беше американка, родена и израснала в Манхатън, горен Уест Сайд. Майка й беше англичанка и Кати имаше двойно гражданство, но изобщо не приличаше на англичанка. Тя беше пълната противоположност на англичанка — не само по начина, по който говори, но и по начина, по който вижда света и подхожда към него. Такава самоувереност, такава жизнерадост… Не бях виждал човек като нея.

Излязохме от бара, спряхме такси и казах адреса на моя апартамент. Мълчахме по време на краткото пътуване. Когато пристигнахме, Кати нежно притисна устни до моите. Сдържаността ми се стопи и я притеглих в обятията си. Продължихме да се целуваме, докато се суетях с ключа за външната врата. Влязохме вътре и веднага започнахме да се събличаме. Препъвайки се, влязохме в спалнята и се хвърлихме в леглото.

Онази нощ беше най-еротичната и блажената в живота ми. Прекарах часове, изследвайки тялото на Кати. Любихме се цяла нощ, до зазоряване. Спомням си, че всичко наоколо беше бяло: покрай краищата на завесите проникваше бяла слънчева светлина, бели стени, бели чаршафи; бялото на очите й, зъбите и кожата й. Не знаех, че кожата може да бъде толкова светла и прозрачна — бяла като слонова кост, тук-там изпъстрена със сини вени, видими под повърхността, като цветни ивици в бял мрамор. Кати беше статуя, гръцка богиня, оживяла в ръцете ми.

Лежахме прегърнати. Кати беше с лице към мен, очите й бяха толкова близо, че ги виждах замъглени. Всъщност гледах в безмълвно зелено море.

— Е? — попита тя.

— Какво?

— Ами Мариане?

— Мариане?

Кати се подсмихна.

— Гаджето ти.

— А, да. — Поколебах се, без да съм сигурен. — Не знам за Мариане. Ами Даниъл?

— Забрави Даниъл! Аз го забравих.

— Наистина ли?

Вместо отговор ме целуна.

Преди да си тръгне, Кати се изкъпа. Докато беше под душа, аз се обадих на Мариане. Исках да си уговорим среща, за да й кажа очи в очи. Тя обаче беше ядосана заради снощи и настоя да говорим по телефона. Мариане не очакваше, че ще скъсам с нея. Но аз направих точно това, колкото мога по-внимателно. Тя се разплака, разстрои се и се ядоса. Накрая й затворих. Жестоко, да — и грубо. Не се гордея с онзи телефонен разговор. Но тогава той изглеждаше като единственото почтено действие, което мога да предприема. И до ден-днешен не знам какво друго можех да направя.

 

 

На първата ни истинска среща се видяхме с Кати в „Кю Гардънс“. Идеята беше нейна. Учуди се, че никога не съм идвал тук.

— Шегуваш ли се? Не си ходил в оранжериите? Има една голяма, с всевъзможни тропически орхидеи, и е горещо като в пещ. Когато учех в театралната школа, ходех там да се стопля. Искаш ли да се видим в „Кю Гардънс“, след като свършиш работа? — И се поколеба. — Или ти е твърде далеч?

— За теб бих отишъл много по-далеч от „Кю Гардънс“, скъпа!

— Кретен — отвърна Кати и ме целуна.

Чакаше ме на входа, увита в огромното си палто и шал и ми помаха като развълнувано дете.

— Хайде, хайде! Ела с мен!

Поведе ме по замръзналата кал към голямата остъклена постройка, където бяха тропическите растения, отвори вратата и се втурна. Последвах я и се изненадах от същинската топлинна атака. Махнах си шала и палтото.

— Виждаш ли? Казах ти, че тук е като в сауна. Не е ли страхотно?!

Тръгнахме по пътеките. Съблякохме си палтата, държахме се за ръце и гледахме екзотичните цветя. Усетих непознато щастие — да бъда в нейната компания. Сякаш се бе отворила тайна врата и Кати мълчаливо ми е направила знак да прекрача прага и да се озова във вълшебен свят на топлина, светлина и цветове и стотици орхидеи в ослепително синьо, червено и жълто.

Имах чувството, че се разтапям в горещината, омеквам по краищата като костенурка, която изпълзява на слънцето след дълъг зимен сън, примигва и се събужда. Кати направи това за мен — тя беше моята покана за живот, която сграбчих с две ръце.

Значи това е любовта, помня, че си го помислих.

Познах я без никакво съмнение. Дотогава не бях усещал подобно нещо. Предишните ми романтични срещи бяха кратки и незадоволителни. Като студент събрах смелостта, подпомогнат от значително количество алкохол, да загубя девствеността си с една канадка, следваше социология. Мередит носеше остри метални шини на зъбите си, които се врязаха в устните ми, докато се целувахме… Последва серия съвсем невдъхновяващи връзки. Така и не намирах специалната връзка, за която копнеех. Мислех, че съм прекалено увреден и не съм способен на интимност. Но сега, всеки път, когато чуя заразителния кикот на Кати, през мен преминава вълна на възбуда. Нещо като осмоза, чрез която поглъщах младежката й жизнерадост, безкористност и радостта й. Съгласявах се с всяко нейно предложение и прищявка.

Не можех да се позная. Този нов човек ми харесваше, този безстрашен мъж, който Кати ме вдъхнови да бъда. Чукахме се непрекъснато. Бях обладан от страст и постоянно, неотложно я желаех. Изпитвах потребност да я докосвам, не можех да се наситя на близостта й.

В онзи декември Кати се премести да живее при мен, в двустайния ми апартамент в Кентиш Таун. Беше влажен сутерен с дебел мокет и прозорци, но без гледка. Решихме да направим, както му е редът, първата ни Коледа заедно. Купихме елха от сергията до станцията на метрото и я украсихме с най-различни дрънкулки и коледни светлини от пазара. Ясно си спомням уханието на борови иглички, дърво и горящи свещи и очите на Кати, които ме гледаха, искрящи и блещукащи като светлините на елхата. Заговорих, без да мисля. Думите сами се отрониха от устата ми:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Кати се втренчи в очите ми.

— Какво?

— Обичам те, Кати! Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се засмя, и после, за мое изумление и радост, отговори кратко:

— Да.

На другия ден излязохме и Кати си избра пръстен. Сега осъзнах реалността на ситуацията — бяхме сгодени.

Странно, но първите хора, за които си помислих, бяха родителите ми. Исках да ги запозная с Кати, исках да видят колко съм щастлив, че най-после съм избягал и съм свободен. И така, качихме се на влака за Съри. Като се замисля сега, идеята бе лоша. Обречена на провал от самото начало. Баща ми ме посрещна с обичайната си враждебност.

— Изглеждаш ужасно, Тео. Много си кльощав, косата ти е твърде къса, приличаш на затворник.

— Благодаря, татко. И аз се радвам да те видя.

Майка ми изглеждаше по-депресирана от всякога, потиха, някак по-смалена, сякаш всъщност не беше тук. Баща ми имаше по-силно присъствие — недружелюбен, гледаше гневно и не се усмихваше, през цялото време не откъсна от Кати студените си черни очи. Обядът премина в атмосфера на неудобство. Изглежда, не харесаха Кати, нито се радваха за нас. Не знам защо, но се изненадах.

След обяда баща ми се скри в кабинета си и вече не се появи. Докато казваше довиждане, майка ми се вкопчи в мен продължително, едва се държеше на крака. Изпитах отчаяние и тъга. Когато с Кати излязохме от къщи, знаех, че част от мен е останала завинаги дете, затворено в капана тук. Почувствах се объркан и без надежда и почти щях да се разплача. После Кати ме изненада както винаги. Тя уви ръце около мен и ме притегли за прегръдка.

— Сега разбирам — прошепна Кати в ухото ми. — Разбирам всичко. И те обичам още повече.

Не даде повече обяснения. Не беше необходимо.

 

 

Оженихме се през април в малка служба за граждански брак близо до Юстън Скуеър. Родители не бяха поканени. И Бог не присъства. Нямаше нищо религиозно, по настояване на Кати. Аз обаче тайно се помолих по време на церемонията. Безмълвно благодарих на Бога, че ме е дарил с такова неочаквано, незаслужено щастие. Сега видях ясно нещата и разбрах по-голямата му цел — Бог не ме е изоставил през детството ми, когато се чувствах толкова самотен и уплашен. Той е пазил Кати скрита в ръкава си и е чакал да я извади — като сръчен фокусник.

Изпитвах смирение и благодарност за всяка секунда, която прекарваме заедно с Кати. Съзнавах колко много ми е провървяло и какъв невероятен късмет съм извадил да имам такава любов и колко рядко се среща, и как мнозина нямат това щастие.

Повечето ми пациенти не бяха обичани, Алисия Беренсън не беше обичана.

Трудно е да си представя две по-различни жени от Кати и Алисия. Кати ме кара да мисля за светлина, топлина, цветове и смях. Когато се замисля за Алисия, виждам само бездна, мрак и тъга.

Тишина.