Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (1)

Пролог

Дневникът на Алисия Беренсън

14 юли

Не знам защо пиша това.

Не е вярно, може би знам, но не искам да си го призная.

Дори не зная как да нарека онова, което пиша, малко претенциозно е да се казва „дневник“. Не че имам какво толкова да кажа, Ане Франк е писала дневник или Самюъл Пепис^[2], не някой като мен. Да го нарека „дневник“, но звучи научно, сякаш трябва да пиша в него всеки ден, а аз не искам. Ако се превърне в задължение, никога няма да мога да го изпълня.

Може да няма име. Просто нещо, в което пиша от време на време. Така ми харесва повече, определиш ли име на нещо, това пречи да видиш цялото и защо то има значение. Съсредоточаваш се върху думите, което е всъщност най-незначителното, върхът на айсберга… Не мога да се изразявам добре, винаги мисля в картини и описвам образи с думи. Затова никога нямаше да започна да пиша това, ако не бе Гейбриъл.

Напоследък се чувствам потисната за няколко неща. Мислех, че го прикривам добре, но той забеляза. Гейбриъл забелязва всичко. Попита ме как върви рисуването и аз казах, че не върви. Гейбриъл ми наля чаша вино и поседнах до масата в кухнята, докато говори.

Обичам да гледам как Гейбриъл шета в кухнята. Той е изискан готвач — елегантен, грациозен като балетист и подреден, не е като мен, аз правя само бъркотии.

— Кажи нещо — подхвърли Гейбриъл.

— Няма нищо за казване, понякога мозъкът ми блокира. Имам чувството, че газя в кал.

— Защо не опиташ да записваш нещата? Да си водиш записки? Може да ти помогне.

— Да, предполагам. Ще опитам.

— Не го казвай просто така, скъпа, направи го!

— Добре.

Продължаваше да ми го натяква, но аз не направих нищо по въпроса. И после, след няколко дни, Гейбриъл ми подари малко тефтерче, в което да пиша. Тефтерче с черни кожени корици и дебели листа. Прокарах пръсти по празната първа страница и усетих колко е гладка. След това подострих молива и започнах да пиша.

Гейбриъл се оказа прав, разбира се, вече се чувствам по-добре. Писането ми предоставя някакво освобождение, отдушник, пространство да изразя себе си. Вероятно бе нещо като терапия.

Гейбриъл не ми го казваше, но виждах, че се тревожи за мен. И ако трябва да бъда честна — и по-добре да съм честна, — истинската причина да се съглася да пиша, бе да го уверя — да му докажа, — че съм добре.

Не мога да понеса мисълта, че се тревожи за мен. Не искам да го карам да страда, или да го правя нещастен, нито да му причинявам болка.

Много го обичам. Гейбриъл несъмнено е любовта на моя живот. Обичам го изцяло и напълно и понякога се плаша това да не ме обсеби.

Понякога си мисля… Не, няма да го напиша.

Дневникът ще бъде жизнен и радостен летопис на идеите и образите, които ме вдъхновяват да рисувам. Неща, които творчески ми въздействат. Ще записвам само положителни, щастливи, нормални мисли. Забранени са налудничавите.